Снимка“Menader“: Дядо Добри в бедната си стаичка.
Продължава поклонението пред тленните останки на дядо Добри, който почина на 103-годишна възраст на 13 февруари 2018 година. Тялото му е в храма на село Байлово, където живееше той.
Позволявам си да публикувам един свой очерк, който написах за него през 2008 година.
Бай Добри – шаячният благослов
Този свой очерк написах с огромно удоволствие за юлския брой на сп. „Българе“. Неведнъж съм писала за дядо Добри, бих писала за него отново и отново… Огледайте се, потърсете го. Дайте му своята лепта. Възможно е нищият до вас да не изглежда съвсем като него, но нали и Христос често пъти застава редом до нас в най-необичайни превъплъщения.
Като го зърне човек за пръв път в износените му шаячни дрехи, снежнобяла брада и също толкова бели коси в центъра на столицата, инстинктивно се оглежда за снимаща камера. Защото човекът, застанал смирено с чугунена касичка пред патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски“ или в градинката на храма „Свети Седмочисленици“, изглежда повече от неестествено в тази среда. Видът му неизбежно те кара да си припомниш някой и друг герой на Елин Пелин, още повече, като разбереш, че упоменатият старец в шаячните дрехи живее не къде да е другаде, а точно в селото на класика – Байлово.
Проси мълчаливо, смирено, с наведена глава. Подобни състояния са описани единствено в житията на светиите. Можеш да видиш очите му само, когато проговаря. Това се случва рядко. Смирен е, но не показно. Погледът му, когато подвигне очи, а то е само, за да благодари и промърда с устни нещо неразбрано, но сякаш току що ти е проговорил образ от старите буквари, внушава онова състояние на душата, описвано в класиката само с една дума – умиротворение. Ако обаче реши да ти каже някоя дума, тя неизменно звучи, като благослов, изречен на изрядно подреден литературен български език. В него неизбежно ще дойде реч и за твоя светец покровител. Заговаря ти за него изведнъж, призовава го да ти помага и закриля, сякаш отнапреж е знаел името ти и това на твоя небесен патрон. Едва тогава успяваш да видиш очите на шаячния дядо – ярко сини, откровени и доверчиви, като невинните очи на дете. Или като тези, през които гледа душата на светец.
Това е Добри Добрев, накратко бай Добри. Комуникацията с него се осъществява трудно, говори само, когато той поиска. Тогава неизменно започва с уточнението, че е неук, не чете книги, но току свършил с извинението, започва да ти цитира откъси от Светото Евангелие с доста голяма точност. Научил ги е от хилядите църковни служби, на които ги е чул от селския поп. Не изключителната памет обаче го е прочула, а нестихващото му желание на дарява средства за ремонт и градеж на храмове и манастири. Невярващите биха казали идея-фикс, вярващите – Божие призвание.
Всеки изпросен лев, шаячният дядо предоставя на храмове. Казват, раздал е 30 000 лв., само за Елешнишкият манастир – 15 000 лв. и други 8000 лв. за черквата в Байлово. Всяко левче за тях е излязло от чугунената му касичка. С нея, подобно на зографски таксидиот от миналото, митарства вече две десетилетия столичните храмове. Идва незабелязано и тихо се прислонява в притвора, някак все на по-задна позиция от останалите просяци. Не се тика, не хленчи с приплакваща интонация. Просто стои. Но никога не остава незабелязан, досущ като едва загатнатите, но красноречиви персонажи на втори план в картините на Залтю Бояджиев. И не по-мало изразителен от тях.
Дядо Добри не помни рождената си дата, знае само годината. Било по време на войната, защото баща му бил ходил войник. Като се претеглят годините назад, излиза, че трябва да е било към 1914-а. Майка му Катерина сама отгледала няколко деца, баща му загинал във войната. Спомня си, че тя сама си е карала дърва от гората и се е справяла с живота. Изучила бай Добри до четвърто отделение. Синеокият дядо е родом от Байлово, селото на Елин Пелин.
Дали заради познанството си с писателя, за когото казва, че е бил много добър човек, който знаел що е добро и зло, бай Добри вярва, че хората и в града са добри.
„Човек трябва да пази правдата и истината. Това е Божият път.”, заръчва той на всеки спрял се пред него. Не са добри обаче само човешките закони, затова и ще умрат. Господ ни е дал по-добри закони и само Той ще ни спаси. Така, в две изречения, звучи философията му, която не пропуска да каже, но не на всекиму, а само на онези, за които сърцето му подсказва, че са добри хора. А хората го харесват. Но съвсем не заради сините му очи, а заради благодеянията, които върши вече от две десетилетия – спомоществувателството за храмове и манастири. Един такъв храм, възстановен с изпросени от него пари, е неговия дом. Старецът обитава схлупената къщурка в двора на селската църква „Св. св. Кирил и Методий“ в Байлово. В неделя рядко някой бие камбаната й. Свещеникът се отбива тук, колкото да опее поредният споминал се старец. Но присъствието на дядо Добри, пред когото мнозина благоговеят, като пред светия, не оставя празен двора й. Все ще се намери да спре или софийски автомобил, дори цял автобус, или просто някоя и друга жена от селото ще отиде да му остави храна, да му занесе нещо друго за скромния му бит или само ще се отбие да се увери, че с него не се е случило нищо необратимо. Дали така не е изглеждал пелиновият дядо Матейко
Въпреки вниманието им към него, старецът не е особено разговорлив с тях. Смята, че жената не е добро нещо, имал някога своя, но не се спогодили. Като вижда недоумението ти обаче, бърза да добави: „Ти, чедо, не се безпокой, нищо, че си жена. Тебе Господ те пази“ и добавя името на някой светия, който в повечето случай се оказва твоят личен покровител. Какво друго ти остава при такова „съвпадение“, освен да приемеш благослова на шаячния дядо. | silnikol.blogspot.com
