Преди 17 години, на 11 юни 2005 г., в Милано, на 64 години, умира оперната прима, великата Гена Димитрова.
Гена Димитрова тръгва от малкото селце Беглеж, Плевенско, за да покори световните сцени. Но преди да чуе нескончаемите овации на публиката в Ла Скала, тя е миячка на съдове, за да може да се издържа в Консерваторията.
Завършва Държавната музикална академия през 1964 година при водещия вокален педагог Христо Бръмбаров. Постъпва като стажант в Софийската опера, където изпълнява няколко малки роли, а през 1966 година е изпратена на специализация в Оперното музикално училище към Миланския театър „Ла Скала“.
Големият ѝ успех идва на 27 декември 1967 година с ролята на Абигайл в „Набуко“ на Джузепе Верди.
През 1970 година Димитрова е победител в Международния конкурс за млади оперни певци в София, след което заминава на 2-годишна специализация в Театралното училище към „Ла Скала“ при именитите Ренато Пасторино, Енца Ферари и Рената Корозио. Става победител в конкурса за оперни певци в Тревизо, в ролята на Амелия от „Бал с маски“ на Верди.
През 1971 година пее в „Силата на съдбата“ от Вреди във Франция. Светът вече започва да чува името й. Последното й изпълнение като стажантка в „Ла Скала“ е като Амелия, която роля изпълнява на една сцена с Пласидо Доминго и Пиетро Капучили.
През следващите години Гена Димитрова се налага като една от водещите изпълнителки в Италия. Сред по-важните постановки от този период са Тоска в едноименната опера на Джакомо Пучини, в „Джоконда“ на Амилкаре Понкиели в „Арена ди Верона“ през 1980 година, като Абигайл в „Набуко“ на Верди – пак там, през 1981 година, и в „Турандот“ на Пучини.
Най-успешният период в кариерата й започва след 7 декември 1983 година, когато е премиерата на постановката на Франко Дзефирели на „Тоска“ в „Ла Скала“, в която участват също Пласидо Доминго и Никола Мартинучи. През 1987 година става победител в международния конкурс за изпълнители на Турандот в Ню Йорк.
В личния си живот преживява огромна загуба на близък човек – в автомобилна катастрофа загива съпругът й Георги Стойков, който не може да прежали до смъртта си. Когато научава, че е болна от рак, скрива това от близките си. С Георги нямат деца, нейна наследничка е племенничката й. През 2005 г. се сбогува със софийските си колеги и приятели с думите „Ще се върна!“, и заминава на лечение в Италия.
„Направени сме от звезден прах и на прах ставаме, когато душата си отиде“, казва приживе Гена Димитрова.
„Господ ни взима, колкото ни е дал.“
