Изповедта е наставление за духовен живот

„Греховната постъпка съединява човека с демоните“, казва архимандрит Никанор – игумен на Църногорския манастир „ св. Св. Козма и Дамян“

Във времето, когато периодът на Рождественските пости е преполовен, а мнозина се колебаят дали да се изповядат или не, а други пристъпват често към това тайнство, но повтарят едни и същи грешки след това, ви предлагаме духовните наставления на архимандрит Никанор. Той е игумен на Църногорския манастир „Свети свети Козма и Дамян“, който е известен още като Гигински манастир.

Грях наричаме престъпването на Божията воля, открита ни в Неговото Откровение, което е Евангелието, новозаветните заповеди. Както знаем, Новият Завет е скрит в Стария, а Стария Завет е разкрит в Новия, така че за нас важат и десетте Божии заповеди, които са доусъвършенствани в Деветте блаженства, за които говори Христос в проповедта на планината. Всичко това е събрано в една нова заповед, а именно – любовта към Бога. Втората заповед, свързана с нея, е любовта към ближния. Тези двете съставляват християнския закон и нарушаването им е грях.

Грехът не е само престъпване

на определени писани норми. Той има съвсем непосредствено живо измерение. То е попадането на грешника под въздействието на духовните зли сили, които го подтикват и мамят към този грях. Склонността да грешим е заложена в повредената ни човешка природа, която ни е „подарък“ от прародителите вследствие на първородния грях. Според учението на Църквата, всеки човек се ражда склонен към злото и обича повече себе си, отколкото ближния. Той е обзет от егоизъм, който ражда гордостта, желанието да придобиваме материални блага и стремежа към плътски наслади.

Светите отци казват, че човек

дори да не бъде изкушаван от дявола, то повредата от първородния грях така ще изкриви духовно живота му, че накрая той няма да спаси душата си. Тя е тази, която отдалечава човека от Бога и го води към адските дълбини. Единствената надежда за изправяне и излекуване на нашето паднало естество е съединяването му с божествената природа, което се осъществява в едната Ипостас на Иисус Христос – въплътилото се Второ Лице на Светата Троица. Това е една уникална „среща“ на двете естества – божественото и човешкото. Не може да има „втори“ Христос, не може да има никакъв подобен Нему, защото лично в Неговата Ипостас са съединени неразделно и неразлъчно Божествената и човешката природи.

По този начин човешката природа е изцелена,

тя е поправена от пораженията на първородния грях. Доведена е отново до състояние да може да общува пряко с Бога. Както казват Светите отци, това е едно ниво, което е по-високо от първоначалното невинно състояние на Адам, който още не е изпитал първородния грях и не е придобил опитност да избира между добро и зло чрез богодаруваната му свобода. Именно тази свобода, поради раните от първородния грях, понякога за жалост ни довежда до общение с падналите духове, които въздействат по особен начин на нашата психика, като се стараят да ни представят своите скверни и богоборни мисли като наши собствени, и нечистите си желания – като желания на нашето естество. По този начин те така ни оплитат в своята мрежа, че мислейки се за свободни, действащи според собствената ни воля, всъщност изпълняваме желанията на дявола. По този начин духовно се съединяваме с него и му позволяваме да ни обземе.

Между християнин и нехристиянин

в такива случаи има разлика, защото при тези, които не са кръстени, дяволът успява да овладее и да навлезе в духовното им сърце, докато при кръстените в името на Отца, и Сина, и Светия Дух, той е изгонен от сърцето, но „обикаля около сърдечната област“ и се опитва да пробие духовния щит, който ни дава Божията благодат, получена при Светото кръщение. Грехът е живо действие, което прави човека съюзник, приятел и пленник на тъмните духовни сили. Всеки човек е постоянно нападан от някакъв демон, който се опитва да го измами или насили да върши зло.  В това е и трагедията на греха – той не е само някакво неспазване на определени предписания. Греховната постъпка направо съединява човека с демоните. Прави го съпричастен на тях, той започва да пребивава духовно в една област с тях, което води до неговото погиване. Затова човек не бива да се отнася лекомислено към греха. Той трябва много да внимава и да избягва всячески да попада в общение с живите духовни същества, наричани от Църквата демони. А когато такова подхлъзване му се случи, да бърза в духовната лечебница – Църквата.

Чувството за вина е естествено

човешко чувство, то е нравствен ориентир, своеобразен лакмус за нашето духовно състояние. То обаче не бива да бъде хиперболизирано, защото от духовната литература знаем, че дяволът си служи и с него като възможност да ни хвърли в отчаяние, да ни представи Бога немилосърден или изключително взискателен, чиито критерии за добродетел не могат да бъдват покрити от човека. Това може да ни доведе до нерадение – да обърнем гръб на духовната борба и да си кажем: „да става каквото ще, вижда се, че за нищо не съм способен“. Много пъти преувеличеното чувство за вина се подхранва от наранената гордост, от това, че „не се е справил“, а не от огорчението за това, че е отвърнал лошо на любовта, с която Бог го е обгърнал. Тоест свръхчувството за вина е породено от гордоста. Когато се почувстваме по този начин, трябва да потърсим духовника и тайнството на изповедта. Пред него трябва да кажем своите грехове, да заявим, че сме виновни пред Лицето на Бога. Нека да си спомним, че Адам вместо да каже „виновен съм, пристъпих Твоята воля“, започна да се самооправдава и така довърши своето падение.

Да изповядваме греховете си,

Но не с хипертрофирано чувство за вина, не болезнено, а смирено и просто да говорим за своята вина, за своята немощ, със съзнанието за своето зло желание, което сме осъществили, като не се самозалъгваме, че някой друг ни е виновен. При изповедта трябва да търсим корена на злото в нас самите, а не да се оправдаваме. Важно е да помним, че изповедта не е сухо изброяване на „неправилни“ постъпки, последвано от прочитане на молитва, която като магическо заклинание изличава лошото от нас. Изповедта е наставление за духовен живот. Когато човек отива и изповядва многократно едни и същи неща, това означава, че тайнството е действително, но не е действено. Човек го е превърнал в рутинност, в него самия няма желание за духовен  напредък. Изповедта е средството, с което вярнащият трябва да премине от състояние на грях към покаяние за греха, т.е. към промяна на мисленето и постъпките.

Промяната произтича от промяна

на помислите, защото те се раждат от сърцето. То е, което дава обосновка на ума  как да мисли. От него се раждат различията на мненията при хората по едни и същи въпроси. Всеки един защитава своята позиция със средствата на логиката, но тя произтича от сърцето, от емоционалното пристрастие. Изменението ни към добро с помощта на изповедника се нарича покаяние. Трябва да се стремим постепенно да побеждаваме греховните си привички, да разтуряме ортаклъка си с дявола и да се обръщаме към Бога. Признакът за здрав духовен живот е духовното възраждане, изоставянето на привичните ни грехове, борбата с желанието за завръщане към тях, отразяването на по-фините им прояви в нас и окончателната победа, с Божията помощ, над тях. Това ни води към освещаване, към просветление, към смирение и навлизане все по-навътре в себе си, в духовната сфера на сърцето ни.

Чрез Божията благодат в изповедта

ние подобно на какавидата, която се превръща постепенно в пеперуда, изоставяме и събличаме от себе си ветхостта на греха и се обличаме в новия човек на благодатта. Започваме да имаме такива мисли и чуства, каквито е имал Христос. Това е чудното преобразяване, метаноята, промяната. Духовният живот е интензивна работа на човешката личност. Това е процес, изискващ напрежение на всички физически и духовни сили на човека, които той насочва към своето духовно развитие и усъвършенстване, което е истинският смисъл на целия ни живот тук на земята.

Exit mobile version