Мазните храни свиват мозъка, оглупяваме ли

Изводът е от проучване на екип от университета в Южна Австралия

Мазните храни увеличават обиколката на талията и свиват мозъка. Това показват резултатите от ново изследване, съобщи електронното издание „МедикълЕкспрес“.

Проучването обаче не казва нищо по въпроса, дали в резултат на свития мозък оглупяваме или не.

То е направено под ръководството на проф. Син Фу Чжоу и Лариса Бобровска от университета на Южна Австралия и установява ясна връзка между развитието на диабет при мишки на диета с високо съдържание на мазнини в продължение на 30 седмици и последващото влошаване на когнитивните им способности, включително развитието на тревожност, депресия и влошаване на болестта на Алцхаймер. За мишките с ограничени когнитивни функции е по-вероятно да получат завишено тегло заради влошен метаболизъм, причинен от промени в мозъка.

Учените са публикували резултатите от изследването си в специализираното издание „Metabolic Brain Disease“.

Роди се яре с половинметрови уши (ВИДЕО)

То стана звезда в Пакистан, стотици се редят на опашка пред дома на стопаните му в Карачи, за да го видят

Яренце с половин метрови уши се роди в Пакистан и стана звезда, предаде ДПА.

Стотици хора се редят на опашка в Карачи, за да видят животичето, което носи името Симба. Телевизионни предавания канят животното за специален гост, а потенциални купувачи предлагат на собственика хиляди щатски долари.

Животновъдът Мохамад Хасан Нареджо разказва, че ярето се родило в неговата ферма на 4 юни и още тогава ушите му били дълги 46 сантиметра.

“Със семейството ми не можехме да повярваме на очите си в самото начало. Бяхме толкова развълнувани“, споделя той. Малко повече от месец след раждането на Симба, ушите вече достигат 56 сантиметра и са много по-големи от ръста на животното.

„Част от тях докосват земята, когато Симба ходи“, разказва собственикът. Той обаче намира решение на проблема – прибира ушите на ярето в специална торба, поставена на врата на животното.

Животът на цялото семейство се променил след раждането на животното с необичайно дълги уши.

“Домът ми се превърна в най-известното място в Карачи. Участвал съм в поне дузина телевизионни предавания и давам множество интервюта за вестници и в телевизионни предавания всеки ден”, разказва собственикът.

Животновъди от Саудитска Арабия, Оман и Бахрейн предлагат хиляди щатски долари, за да купят Симба. “Не искам да продавам моето бебе”, заявява пакистанецът.

Филмът „Наопаки“ с безплатна прожекция в зала „Люмиер“, НДК (ВИДЕО)

Столична община и фондация „Светър на Мария“ с общ проект в подкрепа на децата със синдром на Даун.

На 13 юли от 18:00 часа в Кино „Люмиер“ ще се проеведе първата прожекция от поредицата „Филми за достоен живот“ в подкрепа на каузата за приобщаване на хората със синдром на Даун. Инициативата е под патронажа на председателя на Столичния общински съвет господин Георги Валентинов Георгиев и се реализира с финансовата подкрепа на Столична община.

След прожекцията ще бъде организирана среща с младежите от Спортната федерация по адаптирана физическа активност и със спортистите със синдром на Даун, които се изявиха на Световното първенство за атлети със синдром на Даун в Чехословакия по-рано тази година, както и почерпка за всчики присъстващи. Почерпката за зрителите е осигурена от социалното предприятие за трудова реализация на хора с интелектуални затруднения „Бон апети от Светът на Мария“.

За да се запази безплатно място за филма е необходимо да се обадите на телефон: 0885 851 231 – Фондация „Светът на Мария“

Повишени магнитни смущения, как ни влияят

Те са през два дни и са започнали от 2 юли насам, казва проф. Петя Трифонова от БАН

Повишено е количеството на магнитнте смущения през последните дни.

„От 2 юли насам през около два дни се наблюдават кратки смущения с неголяма интензвиност. На 7-ми достигнаха ниво на буря“. Toва каза пред NOVA проф. Петя Трифонова от Националния институт по геофизика, геодезия и география към БАН.

Тези магнитни вълни се дължат на вторично генерирани вълни в междупланетното постранство, а не на директни изригвания на Слънцето, обясни професорът. Затова те не са били предвидени и в дългосрочния календар на месеца.

Кратки и слаби, те не влият на техниката, но пък най-чувствителните хора са ги усетили.

„Слънцето се променя на 11 активни цикли. Сега сме в началото на слънчевия цикъл. Очаква се слънчевата активност да е по-слаба, но прогнозираният модел на учените не се наблюдава“, допълни Трифонова.

В такива периоди лекари съветват да се минава на по-лек режим, като се премахнат активни дейности – работа и големи и дълги разходки на открито.

Св. четиридесет и пет мъченици, пострадали в Никопол Арменски

0

Честват се на 10 юли

Град Никопол (в Армения) бил място на мъченическата смърт на Леонтий, Маврикий, Антоний, Александър и други с тях. Тези Божии угодници пострадали заради безстрашното изповядване на християнската вяра при царуването на Линикий в 319 година. След като мъчителите им ги изтезавали жестоко, те им отрязали ръцете и краката, хвърлили ги в огън и най-сетне захвърлили костите им в река Ликос, където те се запазили в една плитчина до брега. Благочестиви люде ги взели и погребали. По-късно на същото място християните построили църква в чест на мъчениците.

Кондак

Много мъки претърпяхте заради Христа, мъченици,
потъпкахте цялото идолско многобожие
и разрушихте всяка съблазън на безбожието,
победили го с Христовата сила,
научавате всички нас вярно да зовем: алилуия.

Мюсюлманите празнуват Курбан байрам

Той е 70 дни след Рамазан байрам и продължава три или четири дни

Мюсюлманите по цял свят празнуват Курбан байрам (Eid al-Adha). На турски е Kurban Bayramı; на арабски: عيد الأضحى‎, произнася се като „Айд ал-Адха“, „Ейд ал-Адха“ или „Ид ал-Адха“. Този празник се свързва с жертвоприношението в чест на приключването на хаджа, отбелязван на 10-ия ден от месец „зул хидж“ по мюсюлманския календар (хиджра), в памет на жертвоприношението на пророка Ибрахим.

Самото поклонение продължава около седмица, празникът на жертвоприношението бележи една от върховните ритуални практики. Тези, които празнуват празника у дома, правят церемония, подобна на тази, която се провежда на същия ден в Мека. Първо се принася в жертва агне или други жертвени животни и месото се приготвя за хранене или като дарение на бедните. Жертвените животни се наричат още курбани – овце, кози, крави и телета. За случая се чете специална молитва.

Курбан байрам е 70 дни след Рамазан байрам и продължава 3 или 4 дни. От по-възрастните отново се иска прошка. За благодарност към Аллах, че го е дарил с богатство, всеки, който има над определен брой овце, кози, крави и т.н., трябва да направи курбан. Който не отглежда животни за курбан, си купува, ако има възможност.

Мюсюлманският календар се състои от 12 лунни месеца и съдържа около 354 дни, което е с 10 или 11 дни по-малко от слънчевата година. По тази причина дните на мюсюлманските религиозни празници всяка година се преместват относно григорианския календар.

Конкретната дата за празнуване на Курбан байрама зависи от местните обичаи: повечето страни следват датата, установена от Върховния съд на Саудитска Арабия, а тя се изчислява в зависимости от това, дали се вижда Луната на небето малко преди това. В Бангладеш, Индия и Пакистан саудитското решение не се прилага, наблюдението на Луната се прави независимо, вследствие на което в някои години празнуването на Курбан байрама там става в друг ден.

Преди да се заколи животното, най-възрастният мъж от семейството рано сутринта в джамията, за да се помоли. След като се върне, чете първо молитва и тогава коли животното.

Молитвата гласи:  „Боже мой, това е от теб, и за теб. Това е за теб, създателя на лицето ми, небето и земята. Вярвайки се обърнах към теб. Аз не съм от неезичните. Молитвата ми, поклоненията ми, курбана ми, живота ми, смъртта ми за теб е, Боже мой. Той няма сътрудник. На мен така ми е заповядано и аз съм първият, който се предава в името на Бога. Боже мой, както на пророка Мухаммед и Ибрахим им прие жертвите за теб, и това приеми от мен. Амин.”

Една част от жертвеното животно (курбана) се разпределя на нечетен брой (3, 5, 7, 9) парчета и се раздава на бедните, съседи и близки.

Във всеки дом се иска прошка от по-възрастните членове на семейството, като се почва от дядото, бабата, бащата, майката, по-голям брат или сестра. Децата са особено щастливи, защото като на всеки празник, те получават подаръци. В мюсюлманската традиция на малчуганите, но и на юношите и девойките се даряват пари, бонбони и сладкиши.

Отстъпката от 25 ст. за литър гориво вече е в сила

Засега със сигурност само две вериги ще я практикуват, необходим е талонът на автомобила

Отстъпката от 25 ст. на литър гориво вече е в сила от днес. за целта правителството в оставка гласува 150 млн. лв. до края на годината или до изчерпване на количеството средства.

Компенсацията се получава при зареждане на горива с най-ниска продажна цена от съответния вид в търговския обект. Например в някои от тях това са бензин А95, дизелово гориво, пропан-бутан и метан. Изключват се премиум горивата, които имат добавки.

Количествата трябва да се сипят в резервоара на автомобила, не се позволява използването на допълнителни съдове. Няма ограничение за литрите и броя зарежданията.

За да се получи компенсацията, колата трябва да има регистрация в България, да е собственост на физическо лице, да е категория М1 или L. За превозни средства, регистрирани като N1, или т.нар. баничарки, отстъпка няма да се дава.

В бензиностанцията трябва да се предостави малкият талон, за да могат данните от него да бъдат проверени от касиера. За покупката на горива с отстъпка ще се издава индивидуален разширен касов бон, който ще включва само този вид гориво. За останалите стоки ще бъде издаден друг фискален бон или фактура.

Не е необходимо клиентите да предоставят лични данни. Фактурата или касовият бон се издава на клиент с име “Получател на компенсация за гориво по ЗДБРБ”. Там ще бъде вписан и регистрационният номер на автомобила. Плащането за зареденото гориво може да става в брой или с банкова карта.

Ако не бъде представен талон или при отказ да се впише регистрационният номер, компенсацията ще бъде отказана.

От Българската петролна и газова асоциация, включваща и най-големите вериги, вече обявиха, че нейните членове ще предоставят държавната помощ. Освен това те ще продължат да предоставят и стандартните си отстъпки, които предлагат на клиентите.

Със сигурност намалението може да бъде получено в бензиностанции от веригите „Петролна компания Зара–Е“ и „Бент Ойл“.

Излиза от печат новият роман на Кристин Димитрова

„Ще се върна за теб” е брилянтно издание на „Обсидиан”, разкази и стихове на авторката са публикувани на 28 езика в 38 държави

Новия роман на Кристин Димитрова „Ще се върна за теб“ излиза от печат във вторник, 12 юли, издателството е „Обсидиан”. Това е една модерна драма на съзряването с елементи на криминална мистерия, книга за любовта, за егоизма и за завръщането у дома.

Кристин Димитрова е носител е на множество литературни награди. Нейни книги са издадени в Мексико, Швейцария, Индия, Чехия, Ирландия, Румъния, Македония и Великобритания, а разкази и стихове са публикувани на 28 езика в 38 държави. Тя е писател, поет и преводач. Нейните книги, сред които стихосбирката „Поправка на талисмани“, романът „Сабазий“ и сборниците с разкази „Тайният път на мастилото“ и „Като пристигнеш, обади се“, са сред големите събития в модерната българска литература. В центъра на нейните романи и разкази са парадоксите, илюзиите, съдбовните обрати, комичността и трагедиите, съпътстващи живота ни.

Какво ни прави това, което сме? Това е общият въпрос и нишка, преминаващи през романа и главният герой.

Той е самоуверен, но няма с какво да се похвали, красавец е, но изглежда неспособен на задълбочена връзка. По време на почивка в Италия, платена от приятелката му, Лазар научава, че майка му е умряла, и трябва спешно да се прибере в България. Погребението обаче става повод да се натъкне на внимателно пазена тайна. Той тръгва да търси истината и след всяко преодоляно препятствие въпросът „кой съм аз“ приема нов отговор.

Понякога загубата на това, което мислим за свое, е единственият начин да стигнем до себе си.

„Ще се върна за теб“ е роман за любовта, която дава и отнема. За егоизма и употребата на другите. За самотата и скиталчеството. За завръщането у дома, каквото и да означава това.

                                             О Т К Ъ С

Колата се движеше бързо по гладкия път – не толкова бързо, колкото един състезател би си пожелал, но и не толкова бавно, колкото останалите коли. Всъщност останалите коли изобщо не се движеха бавно.

При един по-рязък завой той отвори очи. Видя мантинелата между двете платна да тече сиво и непрестанно като шума на радио между две станции, видя храстите край магистралата, които израстваха от далечината и отлитаха назад, ничии и безименни, а отвъд тях полетата със слънчогледи мудно се редуваха с белезникави стърнища. Видя ръцете на Лена върху волана – спокойни и отпуснати. Дълги. Неукрасени. При необходимост от завой правеха пестеливо движение и отново замираха като стрелките на часовник, спрял на десет и десет. Такава си беше Лена от край до край. Пестеливо движение за изправяне на посоката и ново замиране. Скала в океана. Тунел под планината. Небе без нито един облак. Два пъти седмично – тенис. Плуване всяка сутрин от седем и половина до осем и половина. После работа – поредица от нови пестеливи движения. Но не каква да е работа, а нейната – от офиса, от дома, в кафене, – без значение къде. Сега лаптопът ѝ пътуваше на задната седалка, готов да бъде включен при подходяща пауза. С малко движения голяма ефикасност, всичко при нея беше такова. Поради това изглеждаше като човек, който никога не работи. В действителност тя постоянно работеше. Спокоен войник на поста си с разсеяно изражение.

Той отново затвори очи. Нямаше желание да прекрачи официално в света на будните.

Телефонът му мълчаливо тежеше в десния джоб на дънките – приятно плътен, загрят от топлината на бедрото му. Мълчеше. Правеше се, също като собственика си, че има нужда от почивка. Съществува един кратък период от време, в който всички, които трябва да ти се обадят, или по-точно, които чувстват вътрешното задължение да ти се обадят, още не ти се обаждат. Като че ли стартът още не е обявен, завесите още не са вдигнати. Тонът не е зададен и те не знаят по каква партитура да изпеят съчувствието си.

Беше благодарен на това мълчание. Вчера сутринта, когато дойде телефонното обаждане, двамата с Лена все още лежаха сред влажните чаршафи и си мислеха, че ще прекарат деня на плажа. Вчера беше друг ден, с други посоки. Слънцето търсеше начин да си пробие път през дървените щори на прозорците, а през открехнатата врата на терасата долиташе соленият шум на морето. Соренто беше на път да се събуди за още един туристически ден, изпълнен с курортисти, мотопеди, лимони, пазарни подвиквания, миризми на готвено и трудна за преживяване жега в ранния следобед. Странно е, че човек никога не помни най-важното, помисли си Лазар, докато пътуваше отпуснат на предната седалка, загледан в слънчогледите. Помнеше неочакваното избръмчаване на телефона си. Тихата му вибрация тресеше леглото и не спираше, докато той ровеше из завивките да го намери. Някакъв непознат номер от България предявяваше претенции към почивката му и въобще към живота му в безобразно ранен час. Това винаги беше лош знак. Помнеше погледа на Лена – все още сънен, но въпросителен. Все още щастлив, но вече съсредоточен.

Не помнеше обаче как точно дойде съобщението до него, с какви думи. Беше сестрата на баща му. Властният ѝ глас, посмачкан от възрастта, започна да му говори общи приказки за живота и хипотетичния му смисъл, докато той се чудеше как въобще се е добрала до номера му. Беше по-любезна от това, което му се стори, че трябва да очаква от нея. А може би и по-внимателна? И все пак отвъд думите ѝ, които го влачеха ка­то водовъртеж във все по-тесни кръгове, той усети хлад – онзи хлад, който стисва вътрешностите, когато забравен роднина се обади по неочаквано време и не смее да говори направо.

Първоначалното му раздразнение от ранното събуждане започна да се стапя и на негово място оставаше изтръпване. Знаещо изтръпване. Задаваше се отвратителна новина и тя не беше за баща му. Ако беше за него, леля му щеше да реве, да подсмръква, а сега му философстваше в слушалката. Оттук нататък всичко му беше като на видеозапис, който се повтаря отново и отново. Той изритва чаршафа, става, излиза на терасата, светлината го блъсва в очите, долу под краката му тясната уличка се вие чак до морето. Пред него, почти пред лицето му, прелитат две чайки и изпълват въздуха с присмех. И той не успява да чуе нищо, точно най-важ­ното се изгубва. Кара леля си два пъти да повтори. Сутринта в четири и половина промяната беше настъпила, но Лазар не я беше усетил.

След края на разговора той отиде при Лена, докосна рамото ѝ и каза:

– Трябва да тръгваме. Тази сутрин майка ми е умряла.

Лена разшири очи.

– Как така? Защо да умре?

Около нея никой никога не беше умирал. Когато си на трийсет и една, няма нищо особено в това всички около теб да са живи и здрави и да ти поднасят дарове по Коледа като на някой вълшебен младенец, а междувременно да те занимават с егоизма си, помисли си той. Довчера и за него нямаше нищо особено, поне по отношение на семейството му.

– Не чух добре. От сърце, мисля. Умряла е в болница. Трябва да ѝ е било много зле, за да отиде в болница. Тя мразеше болниците.

– Сигурно ти е адски тежко – каза тя и го целуна по двете скули. Първо лявата, после дясната. Въпреки че лицето ѝ беше стегнато в тревога, на него му се стори, че проверява с целувките си дали не е плакал. Като майка, която пъха ръка под пуловера на детето си, за да провери дали не е потно от тичането. Да му се не види, беше шест години по-малка от него. Но можеше ли да си около Лена и да не се почувстваш покровителстван?

Той се обърна към терасата, за да скрие лицето си. Слънцето пълзеше вече по пода на стаята. От улицата се чуваше разноезичен смях. Всички бяха добре. Времето беше добре. Морето беше добре. Той беше добре. „Нереално е.“

Дори майка му си беше съвсем добре последния път, когато се чуха. Тя обикновено се обаждаше късно сутрин. Телефонните им разговори по неизбежност приключваха бързо. „Как си, добре ли си?“, шепнеше тя. „А ти, питаше я той, ти как си, мамо?“ Радваше се да я чуе, но никога не се сещаше сам да ѝ се обади. И постепенно, без да иска, започваше да шепти като нея. Заприличваха на двойка тайни агенти, които си разменяха трудноизвлечена информация. „Добре съм, моето момче, какво може да ми се развали на мен? Нищо повече, нали така? Да не ти прекъсвам нещо?“ „Не, не, всичко е наред.“ „Какво работиш сега?“ „Не се притеснявай, мамо, добре съм.“ Барселона, Париж, Ница, Мюнхен, Амстердам, в последно време Брюксел – не се притеснявай, мамо, добре съм. „Какво работиш, ти все не ми казваш какво работиш.“ „На едно ново място съм сега, супер е. Извинявай, трябва да затваряме, търсят ме по другия телефон.“ Нямаше друг телефон. Какво очакваше тя от него, да го поканят за министър ли? Или просто се тревожеше?

Хрипкавият ѝ глас деликатно подпитваше. За повече нямаше сили, а и не смееше да рискува гневно прекъсване на връзката. И все пак подпитваше. Не можеше напълно да прикрие, че има нужда да се гордее с него – доста по-голяма от неговата нужда да се гордее със себе си. Сякаш не се беше отказала да очаква някакво чудо. Името на сина ѝ да гръмне в световните медии и ласкави ръце да му поднесат… какво да му поднесат, „Оскар“? За най-добър фитнес инструктор мо­же би. Или мияч на стъкла на високи сгради? Или куриер на велосипед? Времето на купите и медалите му беше отминало. И как би могло да продължи, като спортът беше единственото, което му вървеше? А тя правеше драми вкъщи и го заплашваше, че ще получи травми за цял живот. И когато виждаше, че от това окото му не мига, го уверяваше, че ще я вкара в гроба. Сърцето ѝ нямало да издържи.

При толкова закани, че сърцето ѝ няма да издържи, Лазар свикна, че сърцето ѝ ще издържи на всичко. А сега то взе, че не издържа.

Поне „Брюксел“ ѝ звучеше добре. Брюксел, столицата на европейското чиновничество, административното сърце на охолния в усреднен план съюз, градът мечта на всички загрижени майки, дори и на артистичните. В България звучеше нелошо да си в Брюксел. Звучеше като важна мисия и ходене на работа с костюм. Лазар живееше там под наем в една пететажна къща от деветнайсети век. Държеше цял етаж и това спокойно можеше да се изтъква. Премълчаваше, че къщата е много тясна и всеки етаж побира всичко на всичко една стая откъм фасадата и кухня със сервизни помещения откъм вътрешния двор. И че неговият етаж се намираше под покрива. Стаята му беше заострена нагоре като къщичка за джуджета. Долу входът беше стилен, старовремски, дори имаше малка кожена табуретка за посетителите. По-нагоре стълбището ставаше все по-мърляво, червената пътека спираше до втория етаж, а на третия беше изоставен празен шкаф с етажерки. Площадката се стесняваше заради него и принуждаваше съседите да се разминават с глътнати кореми. Други любезности нямаше, защото наемателите често се сменяха. На следващия етаж в нишата под прозорчето беше натъпкан детски матрак, а по-нататък стълбите ставаха дървени.

Квартирата на Лазар не беше много по-чиста от стълбището и той противодействаше на това, като се стараеше да прекарва възможно най-кратко време в нея. Двата ѝ прозореца гледаха към входа на метрото и ако човек имаше желание, можеше да се надвеси отгоре и да наблюдава хората, които влизаха и излизаха от него. Можеше дори да плюе по тях или в подходящ момент да изхвърли пепелника си. Можеше също така да гледа мачове от дивана, да превърта по някоя и друга игра на компютъра, а също и да шества из социалните мрежи под няколко профила. Синтетичните цветове на екрана придаваха на стаята карнавален вид и тя временно преставаше да излъчва сигнала за празнота, който сякаш беше вграден в нея като архитектурен дефект. Апартаментът на Лена на Рю дю Руло беше съвсем друга работа, но той си беше неин.

Тя неведнъж му беше предлагала да се премести да живее при нея, но Лазар усещаше, че това не е добра идея. Елегантните ѝ бели килими, завеси и канапета много скоро щяха да ѝ издадат какъв мърляч е и да ѝ докладват кой е влязъл с обувки и кой си е вдигнал краката на масата, да не говорим за нещо повече. Лена щеше да се сдобие с пълен контрол на движенията му. Целият този бял уют, който навяваше мисли за приемна пред вратата на рая, щеше да се сглоби в клетка. Пък и не само това. Лена живееше според правила, които спазваше и обичаше. Тя можеше да бъде изненадващо артистична между 18:30 и 22 ч., но после си слагаше пантофите, отваряше лаптопа и наваксваше за пропуснатото време. Стари навици от училище. Така се ставаше отличник, Лазар знаеше това. И успя да се опази.

Лена тръгна към банята с леко залитане. Едва когато затвори вратата зад себе си и отвътре се чу плющенето на водата, новината достигна до Лазар в пълната си сила. Беше сам. Сега вече беше наистина сам. Лена не се броеше, в нея имаше нещо несигурно, в цялата ѝ неизчерпаема устойчивост. Човек, който е толкова устойчив, няма нужда от никого. А сега той трябваше да се върне в спомените си и да постави черна лентичка върху всички сцени, в които участваше майка му. Да, караха се, но тя беше всичко, което той имаше като дом и семейство. Нещо горчиво се разпръсна в него и той се разрида без звук. Плачеше от внезапно ударилата го безтегловност. Плачеше, сякаш току-що беше загубил крака си, без някога да е мислил специално за него. Кракът трябваше да е на мястото си, а сега правиш една крачка и падаш. Нямаше представа, че беше разчитал майка му постоянно да си е там, на един телефон разстояние. Не че искаше да я вижда. Основното му старание до този момент беше да я държи по-далече от себе си, а сега като че ли вятърът обърна посоката си. Искаше да ѝ позвъни, да я чуе, да чуе от нея за новото ѝ съ­стояние, макар да осъзнаваше колко абсурдно е това.

Набра номера ѝ. Телефонът известно време даваше сигнал, че звъни. После някой го изключи от другата страна.

Говорят за връзките между хората, помисли си Лазар, докато гледаше сръбските слънчогледи от предната седалка на колата, но той не беше почувствал нищо, докато тя е умирала. Някакъв сън поне да му беше известил какво се случва, някакъв вътрешен будилник да му беше иззвънял, а то – нищо. Нищо от това, което постоянно показваха по филмите, не се случваше в действителността. Нищо от „големия план за всеки“ не се реализираше. И за да изглеждат нещата още по-зле, той много добре си спомняше, че може би точно в този момент, около четири и половина, придърпваше гладкото тяло на Лена към себе си и ръцете му търсеха нови начини да го изкарат от сковаността на съня. Не беше сигурен дали обича Лена, но искаше тя да го обича.

Сълзите му пресъхнаха така бързо, както и се появиха. Избърса лицето си с преметнатата върху стола хавлиена кърпа, обу си дънките и започна да прибира разпилените из стаята дрехи. Навеждаше се, вземаше и хвърляше ту в спортния си сак, ту в отворения куфар. С едно движение на ръката избута парфюмите на Лена от масичката при останалия багаж. Когато тя излезе от банята, почти всичко вече беше готово за тръгването им. Лазар стоеше по средата на стаята и търкаше с длани слепоочията си. Античен воин, малко по-жилест от колегите си. Улично куче. Гладиатор с главоболие. Тя го погледна и зарови ръце в багажа. Приличаше на критика, но се оказа, че не е. Извади една тениска от разбърканите дрехи и му я подаде. Не тръгваха към плажа, а на погребение.

 Беемвето ѝ беше паркирано в страничната уличка до къщата. Пътят до Бари, откъдето можеха да хванат най-близкия ферибот до Албания, беше четири часа. Лазар се опита да го вземе за два. По време на едно изпреварване срещу тях от завоя излезе камион, натоварен с живи животни. Последва спиране, поднасяне, завиване, засичане на задната кола, леко излизане от пътя и връщане обратно, колкото да се разминат на сантиметри с плоската муцуна на следващия камион. Лена предложи да седне зад волана. „Успокой се – му беше казала тя. – Приеми, че не всичко зависи от теб.“ И двамата си размениха местата.

Горката Лена. „Приеми, че не всичко зависи от теб.“ Какво ходещо, говорещо и загрижено клише беше понякога тя, умно като робот. Беше убедена, че всички са като нея, вълнуват се с нейните вълнения за стоковите ликвидности и си блъскат главата с нейните проблеми. Всичко е под контрол, но от време на време нещо излиза изпод този контрол и тогава трябва да се успокоиш с мъдростта, че не си Световният контрольор.

Лазар отдавна не можеше да си спомни нещо важно да е зависело от него. Преди да напусне България, беше изкарал донякъде две висши образования, но нямаше нито ден работа във връзка с което и да било от тях. Няколко семестъра учи за юрист, за да натрие носа на баща си, но наизустяването на законите го отегчаваше. После, за радост на майка си, кандидатства актьорско майсторство в Театралната академия и влезе без проб­леми, но там, както се оказа, го чакаше още по-голямо наизустяване. Повтарянето на чужди думи му се струваше върховна загуба на време. Как беше склонен да оползотвори спечеленото си време, вече беше друг въпрос.

С баща си не общуваше от години. Той и като млад си беше грубиян, скрит под снобската фасада на естет, но с годините това негово раздвоение беше станало непоносимо. Другите хора сякаш не го виждаха, а Лазар не можеше да види в него друго.

Последната им среща беше малко преди Лазар да замине. Трябваха му всички пари, които можеше да събере, и за целта беше склонен да клекне пред баща си. Уговориха се за час и Лазар го посети в дома му, тоест в огромния апартамент, който познаваше от детството си. Баща му, съдия Васил Ненов, отвори вратата по кафяв кашмирен халат, наметнат върху широк ленен панталон, пригоден за домашно ползване. Имаше нещо унизително в желанието му да се издокарва независимо пред кого. Двамата направиха първоначален опит за учтив обмен на реплики, който угасна от само себе си. Увертюрата можеше да мине и само с това, но баща му отвори бутилка дванайсетгодишен „Гленфидих“, наля си половин водна чаша, сипа и на Лазар, настани се в любимото си кресло и реши да даде воля на мненията си за днешния свят. Разприказва се за телевизията, прокуратурата, ремонтите по улицата, данъчната система, персонала по заведенията, новините във вестниците и в заключение на всяка новоотворена тема по­втаряше: „Простаци, късат ми нервите“.

Това без съмнение беше опит за подхващане на приятелски разговор, разговор между мъже, между баща и син, като възрастен с възрастен и други такива изрази, внушаващи посвещение в света на отговорностите. Лазар седеше срещу него и мълчеше, за да не се изпокарат. Когато най-сетне успя да му съобщи, че заминава, получи нова реч в регистъра на „Който не работи, не трябва да яде“. Липсваха въпроси от рода на „Имаш ли къде да отседнеш?“ или „Намерил ли си си вече работа?“. Лазар стана и си тръгна, без да му поиска нищо. Знаеше, че на света има деца, които не познават бащите си и много страдат от това, но не можеше да им влезе в положението. Не помнеше кой на кого обърна гръб по-рано – дали той на баща си или баща му на него, но някои връзки заслужаваха само задната страна на човека и тяхната беше една от тях.

Майка му за разлика от киселия дъртак му даваше любовта си с две ръце, сигурно би дала и да ѝ ги отрежат заради него. И Лазар го знаеше. Но понякога това стигаше до нетърпими размери. Случвало му се беше нощем в ученическите години да се събуди и да види как тя седи на ръба на разтегателното му канапе и го гледа замечтано.

–  Какво става, не спиш ли?

–  Не, просто дойдох да те видя как си.

–  А, как да съм? Спя! Моля те, върви си в стаята.

Още тогава знаеше, че един ден независимо от всички предстоящи драми ще се махне някъде надалече. Къде точно, нямаше значение. Страхуваше се единствено за нея, не за себе си.

Беше го поставила на пиедестал, който самата тя постоянно клатеше. Поощряваше го, възхищаваше му се, стига да не ставаше дума за спорт. Ненавиждаше спорта, смяташе го за долно занимание и за чисто губене на време. Беше ѝ дълбоко чужд. Бореше се с него на принципна основа, сякаш той крадеше от вниманието на хората, предназначено за по-благородни цели. Направи всичко възможно да откаже Лазар от футбола, спря го или поне се надяваше да го е спряла от бокса, подиграваше се на костюма му за гимнастика, а за тениса не искаше и да чуе. Междувременно той блъскаше на корта във всяка възможна минута, партнираше на разни шефчета в скъпи екипи и така си изкарваше парите за тренировките, а ракетата си криеше в мазето, за да не я дразни. Движението му помагаше да се чувства щастлив. Топката летеше към него и той нямаше друга цел в живота си, освен да я поеме и да я запрати обратно там, откъдето е дошла. Лазар обичаше топките и топките го обичаха, но цялата тази любов беше тайна и протичаше в светлината на изневярата.

Майка му. Нямаше да я види повече. Имаше нещо прекалено сериозно в това, нещо неприсъщо за него.

Някъде по същото време, на път за Бари, беше получил онзи имейл, който прочете едва на ферибота. Глупости от неизвестен глупак, най-вероятно глупачка, защото името на подателя беше Blue Rose. Такава баналност, че чак срам да те хване. Съобщението беше на български, което намаляваше броя на заподозрените. „Още нямам сили да ти обясня всичко, но скоро ще разбереш повече. Помни, че те обичам!“ Много загадъчно, много тайнствено, няма що. Поредната фантазьорка, която си въобразяваше, че с някоя и друга хитринка ще му стане интересна. Вероятно гледаше и на карти, пази боже!

Загледан в притъмнелите вълни на Адриатическо море, той започна да гадае наум каква ли ще е тази „Блу Роуз“, дето толкова го обича. Дали не е стеснителна ученичка, влюбена в снимките му от тенис корта, където работеше почасово като инструктор? Или – нека бъдем реалисти – надебеляваща съпруга на бизнесмен, която всяка сутрин тича по анцуг, за да поддържа форма? Или секси парче с татуирани рози по ръцете и напомпани джуки, които ѝ пречат да говори прекалено много? Нищо не беше изключено, такива се появяваха от време на време, но този тип почитателки, общо взето, го следваха в Инстаграм, черпеха вдъхновение директно от селфитата му и не бяха много по имейлите.

В този момент една вълна се разби странично в корпуса на ферибота, няколко пръски прескочиха парапета и Лазар усети, че независимо от заканите си все пак се беше размечтал. Върна телефона в десния си джоб и отиде да седне при Лена на открития бар. Видя високите чаши с двуцветен коктейл, лед и портокалчета и реши, че все още има за какво да се живее. Можеше да се чувства екзистенциално нещастен и с чаша в ръка.

Задължават болниците да са готови за пациенти с COVID-19

Разпореди го здравният министър в оставка проф. Асена Сербезова 

Болниците да поддържат готовност за прием и лечение на пациенти с основна или придружаваща коронавирусна инфекция. Това е разпоредила здравният министър в оставка проф. Асена Сербезова.

Оказва се, че това е „Във връзка с увеличаване заболеваемостта от COVID-19 и постъпили в Министерството на здравеопазването сигнали за отказ на лечебни заведения да хоспитализират пациенти със съмнения за коронавирусна инфекция поради липса на „COVID-19 отделения“. Така мотивират инициативата на министъра в оставката от пресцентъра на ведомството.

В писмо до директорите на регионалните здравни инспекции тя разпорежда в спешен порядък да информират всички лечебни заведения и центрове за спешна медицинска помощ в съответната област, че болниците са длъжни да поддържат готовност за прием и лечение на пациенти с основна или придружаваща коронавирусна инфекция. В лечебните заведения трябва да има и създадени обособени места (изолатори със стаи с легла), в които да се лекуват пациенти в условията на изолация. „Лечението на болните с COVID-19 следва да се осъществява в рамките на съществуващите структури в съответствие с клиничните прояви на пациента (по пневмология и фтизиатрия, кардиология, вътрешни болести, нервни болести, ендокринология, педиатрия, неонатология, детска пневмология и фтизиатрия, инфекциозни болести и др.), както и в структури за интензивно лечение при осигурена възможност за изолация на болните, се посочва още в писмото”, заявиха още от МЗ.

Министърът в оставка Сербезова отбелязва, че т.нар. „COVID отделения“ са пространствено осигурени места в лечебните заведения, където пациентите се лекуват в условията на изолация, а не отделения само по една медицинска специалност. В тях се прилага мултидисциплинарен подход, тъй като клиничното протичане при коронавирусната инфекция може да бъде както много леко, така и с развитие на тежка клинична картина – пневмония, обостряне на съществуващи хронични заболявания или развитие на критични, животозастрашаващи усложнения, засягащи различни органи и системи в човешкия организъм.

В писмото тя подчертава, че внимание следва да се обърне и на достъпа на посетители и други лица на територията на болничното заведение, като се въведат изисквания спрямо продължителността на техния престой, носене на защитна маска за лице и други.

Очакваме представители от Европа, САЩ и целия свят на XI-я конгрес на ЮЕМФ

„Първо да се анализират проблемите в българското здравеопазване, едва след това да се предприемат стъпки за разрешаването им”, казва проф. Андрей Кехайов

  • Проф. Кехайов, след две години прекъсване заради пандемията, от 7 до 11 септември ще се проведе XI Международен медицински конгрес на Югоизточно – Европейския Медицински Форум. Кои са основните теми и предизвикателства, които ще бъдат разгледани на него?

Действително, след двегодишно прекъсване заради пандемията Югоизточно – Европейския Медицински Форум възобновява своята международна дейност. Пандемията ни изненада с много предизвикателства във всяка сфера на живота, като едно от основните не само в България, но и по света е как трябва да се прави здравна политика по отношение на инфекциозните заболявания, а и не само на тях. В този контекст ние възстановяваме и дейността си, тъй като ситуацията го изисква. Нещо повече, специалистите от редица специалности на медицината трябва да общуват, да обменят възгледи, да научат нови неща от практиката на своите колеги в тези така трудни последни две години, пред които COVID-19 ни изправи.

Очакваме присъствието на представители от повече от 24 страни, членки на нашата организация. Този огромен интерес, заявен към форума, ни даде основание след обсъждане с борда да поемем домакинството в България. XI-ят Международен медицински конгрес на Югоизточно – Европейския Медицински Форум ще се проведе от 7 до 11 септември в Пловдив и Смолян. Избрахме Пловдив, защото е античен град, беше и Европейска столица на културата, а Смолян заради митичната планина Родопите. Така ще съчетаем научната програма с полезните и красиви природни картини и ресурси на България. Колкото до тематиката, тя е свързана с актуалните въпроси на здравеопазването. Ще бъдат направени анализи в областта на епидемиологията и инфекциозните заболявания по време на пандемията, и какви изводи трябва да бъдат направени с оглед на ситуацията. Ще имаме и теми, свързани с онкологията, кардиологията, травмите, спешната помощ, като ще бъде засегнат и проблемът за нападението на лекари по време на оказване на медицинска помощ. Това са само част от сферите, по които ще бъдат изнесени лекции и се ще дискутира. Колкото до лекторите, те ще бъдат светила от европейско, национално и регионално ниво в здравеопазването. Всичко това в съчетание с науката и организацията на здравеопазването прави форумът уникален. Много малко организации биха си позволили да поставят толкова сериозни теми и то задълбочено. В момента тече интензивна подготовка за провеждането му. Интересът към конгреса е мащабен. Ще присъстват световни лидери, президентът на Световната медицинска асоциация и редица европейски структури. Поканени са депутати от Европейския парламент, очакваме и еврокомисарят Мария Габриел, която потвърди, че ще участва в единия от панелите. Поканени са и други еврокомисари. В момента доуточняваме детайлите. Лектори ще бъдат доказани имена от Европа, дори от САЩ, както и от нашата страна. Целта ни е с нашата работа да сме полезни и в помощ на  лекарите както в страната, така и в чужбина.

  • Неотдавна от печат излязоха две Ваши книги „Пътеводител в понятийните „дебри” на българския здравен мениджмънт и „Системен подход и системен процесен анализ в здравеопазването. Моля да разкажете малко повече за тях.
  • И двете издания са с практическа насоченост. Пътеводител в понятийните „дебри” на българския здравен мениджмънт” е монография, в която автор, освен мен, е и проф. Петър Николаков. Това е книга, която е и за специалисти, но и за хора, които не са управленци, но са близки до темата за българското здравеопазване и неговото мениджиране. За разлика от нея ”Системен подход и системен процесен анализ в здравеопазването” е по-тясно специализирана  и е книга за политиците, за тези, които се занимават с организация на здравеопазването. Ако в следващите 20 години нямаме перспектива за неговото развитие, то каквито и усилията да се правят, те няма да дадат добър резултат. Автори на втората книга сме аз, проф. Петър Николаков и проф. Александрина Воденичарова.  Тя дава яснота на случващото се в здравната система досега, но и очертава нов поглед към перспективите и правните анализи, които трябва да бъдат направени. Може да се говори много, но всеки читател, докоснал се до нея, ще намери полезни неща. Обратната информация и отзиви за този труд са отлични. И няма как да бъде по друг начин – проф. Петър Николаков е безспорен авторитет. Той е човекът, който е писал някои от стратегиите за развитие на българското здравеопазване. С него се допълваме, тъй като аз като председател на Българския лекарски съюз преди години, съм реален участник в изграждането на институцията Български лекарски съюз и добре познавам системата. Колкото до проф. Александрина Воденичарова, тя е авторитет, до който се допитват мнозина.
  • Студентите Ви имат ли интерес към въпросите на мениджмънта, на системния подход и системния анализ в здравеопазването, които Вие познавате така добре?
  • Независимо, че в последните две години пандемията затрудни донякъде обучението, мога да кажа, че имаме невероятно умни, будни и интересуващи се млади хора. Интересното е, че и двете книги се приемат много добре от моите студенти – търсят ги, четат, задават въпроси, което говори, че те имат потенциал за развитие. Интерес към тях има и от страна на младите лекари, което е изключително радостно, както и от хора, които се занимават с организация на здравеопазването. Политиците ни трябва също да четат повече и по-системно.
  • Дефицитът на лекари и медицински сестри в България не е от вчера. Бяха направени някои облекчения по отношение на специализациите, но младите хора продължават да заминават. Какво трябва да се направи, за да бъде решен този въпрос?
  • Проблемът за човешките ресурси е изключително важен. Имаме остър дефицит. Ние сме в криза и за лекари, и за медицински сестри. Не само трябва да се говори, а да се предприемат ясни и практически стъпки в тази посока, а не да сме свидетели само на демагогия на тези или онези. През 2007 г. ние поставихме съществения въпрос за мерките по отношение на редица проблеми, които не бяха решени. Сега, в 2022 г. виждаме една задълбочаваща се криза и изключително тревожната тенденция, че кадрите в здравеопазването в над 60% са на възраст над 55 години. Подчертавам, нужни са ясни, кратки и точни стъпки за задържане на младите лекари и медицинските сестри, защото здравната ни система ще се срине скоро, ако това не бъде направено. Този така належащ за разрешаване проблем ще бъде поставен на обсъждане по време на предстоящия конгрес през месец септември. В момента анализираме тези процеси, данните ще бъдат представени тогава.
  • В последните години възниква въпросът, защо все повече пари се наливат в здравеопазването в България, а като цяло, неудовлетореността от медицинските услуги расте?
  • Отговорът на този въпрос не е еднозначен. Преди да му се даде отговор, трябва да се анализират проблемите в българското здравеопазване. Когато това бъде направено, анализът сам ще даде отговор, защо неудовлетвореността от медицинските услуги расте при положение, че парите за здравеопазване се увеличават с всяка изминала година. Първо обаче, трябва да се направи обективен и системен анализ. Сега се нуждаем повече от всякога от такъв анализ, но и от предприемане на практически стъпки. Нека първо си направят изводи институциите, които са упълномощени да формират здравната политика, да се види дали нещата са направени правилно. На конгреса, който организираме през месец септември ще направим сравнителен анализ с другите страни така, че да се очертае една по-ясна картина както по този въпрос, така и за достъпа и качеството на здравеопазването.
  • Болничните мениджъри са изправени пред едно голямо предизвикателство – да се справят с нарастващите цени на енергоносителите, лекарствата, консумативите, но и да изпълнят новите разписани заплати в анекса към Националния рамков договор. Каква е прогнозата Ви, ще се справят ли? Ако сега трябва да се направи промяна на чисто в здравеопазването, откъде трябва да се започне?
  • Да се започне с точния и правилен анализ, да се постигне широк консенсус по отношение на неща, които да се въведат за максимално оптимизиране на здравеопазването, както и на реално управление, което не е основано само на политически препоръки. Тази тема следва да бъде предмет на работа на всички не само, които управляват, но и които искат да управляват българското здравеопазване. И да не забравяме, че към момента все още ни липсва обективният анализ.
  • Преживяхме две тежки години на пандемия. Според Вас, научихме ли си уроците и най-вече научиха ли ги управленците в българското здравеопазване?
  • Без съмнение, здравната ни система е по-подготвена за увеличаване на случаите на COVID-19 през предстоящия есенно-зимен сезон. Вече има опит не само у нас, но и в чужбина по отношение на лечението и подходите в управлението на лечебните заведения в условия на коронавирусната инфекция. Това обаче не бива да ни успокоява. Напротив, то следва да ни мотивира да надграждане системата и нещата да се планират отрано.

Визитка:

Проф. Андрей Кехайов, завършва медицина в Пловдивски медицински университет през 1991 г., през 1996 г. пидобива специалност Хирургия в Медицински университет – София.  През 2002 г. Уупешно завършва курс на обучение „Формиране на здравна политика” в CEU Business School, Унгария. През 2005 г. защитава магистратура по здравен мениджмънт.

През 2008 г. защитава докторска дисертация в Медицински Университет – София на тема „Стратегически приоритети за изграждане на капацитета на българското здравеопазване в обединена Европа. От периода 1991 до 2010 г. работи като хирург в болницата в Рудозем. През 1992 г. създава независимо съсловно дружество на рудоземските лекари и е избран за заместник-председател на организацията. В периода 1998 – 2000 г. е председател на Районна лекарска колегия Смолян, а през 2001 г. е избран от районната колегия за втори мандат. През 2000 г. е избран за заместник-председател на Български Лекарски Съюз. От 2000 до 2002 г. е председател на Борда на директорите на болница „Братан Шукеров” – Смолян. На 36-ия редовен събор на БЛС през 2002 е избран за Председател на съсловната организация и остава на този пост до 2009 година. През 2017 г. е избран на академична длъжност доцент в катедра „Здравна политика и мениджмънт” във Факултета по Обществено здраве на МУ София, а през месец април 2022 г. е избран за професор. Участва в преподавателската дейност на студенти и магистри от ФОЗ, специалност: „Обществено здраве и здравен мениджмънт”.

Член на Българското научно дружество по обществено здраве. От 2005 г. е Президент на Югоизточно-европейския Медицински Форум (SEEMF), която длъжност заема и до днес. От 2006 г. е председателна УС на сдружение „Български лекар”, която длъжност заема и доднес. От 2013 г. е председател на УС на „Клъстер на здравните региони”, която длъжност заема и доднес. 2014-2017 г. е член на Управителния съвет на Асоциацията на Бизнес Клъстерите в България. От август 2006 г. е член на Международен консултативен съвет по реформиране на здравната система на Украйна. Проф. Кехайов е индивидуален член на Международно сдружение за приоритети в здравеопазването, Бирмингам(Великобритания), почетен член е на Националното дружество по естетична хирургия и естетична медицина, почетен член е на Македонската, Грузинската и Украинската Медицински Асоциации.

Почетен член е на град Неделино. Проф. Андрей Кехайов е автор е на над 30 научни публикации в наши и чужди списания в областта на Стратегическия мениджмънт на здравеопазването, Здравна политика и мениджмънт, Управление на риска в болничната помощ и други, в това число – 5 монографии. Има над 50 участия в научни форуми/международни конгреси, конференции и симпозиуми.

Проф. Андрей Кехайов е носител на награда на Световната Медицинска Асоциация, на най-високите национални отличия на Грузия, Чехия и Украйна. Той има три награди PAUL Harrison от Rotary International, почетен сертификат за активно подпомагане дейността на асоциацията на студентите по медицина в България и грамота – „Юбилейна старопрестолна грамота за особени заслуги и проявено родолюбие и патриотизъм”.