Изчисленията са на Индекса на тържищните цениза изминалата седмица
Индексът на тържищните цени (ИТЦ), който отразява цените на хранителните стоки на едро в България, за изтеклата седмица остана почти без промяна на ниво 2,209 пункта (при 2,210 пункта преди седмица), сочат данните на Държавната комисия по стоковите борси и тържищата (ДКСБТ).
От началото на 2022 година ИТЦ е прибавил близо 21 процента. Преди година ИТЦ се движеше около 1,610-1,615 пункта или с 37 на сто по-ниско. Базовото ниво на индекса – 1,000 пункта – е от 2005 година.
Цената на оранжерийните домати тази седмица спадна с 1,3 на сто до 4,53 лева за килограм, а оранжерийните краставици поевтиняха с 2,4 на сто до 3,66 лева за килограм. Картофите поевтиняват с 4,1 процента и се продават по 0,93 лева за килограм. Морковите се търгуват по 1,08 лева за килограм на едро. Цената на зелето пада с 1,6 на сто до 1,20 лева за килограм. Цената на червените чушки от внос нараства с 3,6 на сто до 4,35 лева за килограм. Салатите поевтиняват с 1на сто до 0,98 лева за брой.
Ябълките повишават стойността си с 3,9 на сто тази седмица и се продават по 1,33 лева за килограм. Цената на лимоните се понижава 1,1 на сто до 1,88 лева за килограм. Бананите поскъпват с 1,2 на сто и се търгуват по 2,55 лева за килограм на едро. Ягодите бележат спад с 7,5 на сто до 4,79 лева за килограм на едро.
Кравето сирене поскъпва с 0,9 на сто до 9,09 лева на килограм, а кашкавалът тип „Витоша“ прибавя 3 стотинки и се продава по 14,33 лева за килограм. Олиото понижава цената си с 1 на сто и се търгува средно по 5,03 лева за литър. Пакетче краве масло от 125 грама поскъпва с 2,7 процента и се продава по 2,63 лева в края на седмицата. Пилешкото месо поскъпва с 2,7 на сто и се търгува средно по 5,63 лева за килограм.
Захарта прибавя 1,5 на сто и се продава по 2,03 лева за килограм. Брашно тип „500“ поскъпва с 2,2 на сто и се търгува по 1,40 лева за килограм. Цената на ориза се качва с 1,1 процента до 2,66 лева за килограм. Яйцата се продават по 0,28 лева за брой.
Леко и ароматно блюдо с богат набор от здравословни зеленчуци
Кавърмата е едно блюдата, залегнало широко в кухнята на балканските народи. Тя може да бъде приготвена с всякакъв вид месо, но с пилешко е неповторима. Леката текстура и вкус точно на пилешкото, съчетани с изобилието на зеленчуци създава чувство за ситост и едновременно с това за лекота.
За приготвянето на кавърма начините са много. Класическият обаче е базов, от там нататък следва интерпретации според уменията на домакинята и вкуса на хората вкъщи. С кавърмата идеално върви чаша бяло вино или бира. Всичко необходимо за доброто настроение на вашата трапеза можете да намерите в магазини АВАНТИ(ТУК).
Продукти: пилешко месо филе или от бутче – 500 – 700 г, гъби – 250 – 300 г, кромид лук – 2- 3 глави, чушки зелени или червени – 2-3 броя, домати – 3 броя нарязани или 400 г от консерва, моркови – 3 броя, пресен магданоз – 1 връзка, черен пипер – на вкус, сол – на вкус, олио – 3-4 супери лъжици.
Приготвяне: Месото се нарязва на парчета – кубчета. На филийки се нарязват чушките, гъбите, морковите. Зеленчуците се задушават в дълбок тиган, като лукът се поставя накрая. В друг тиган се задушава месото почти до готовност. Към него се прибавят доматите. След около 5-10 минути се маха от огъня. Към него се прибавят зеленчуците. Прибавя се солта и черният пипер. Оставя се да къкри на слаб огън около 15-20 минути или се запича в тава. След готовност се поръсва със ситно нарязан пресен магданоз.
Александър Сано е роден на 2 май 1977 г. в Асеновград. Националност: смесена – наполовина българин (по майчина линия), четвърт арменец и четвърт французо-италианец (по бащина линия). Има двама братя. На седем годишна възраст семейството му се мести в родния град на баща му – Русе. Там се ориентира към музиката. Учи класическа китара и пее в „Хора на момчетата“. Като тийнейджър сформира музикални банди в крайдунавския град. След като завършва професионална гимназия по мода и облекло, Александър е приет в Софийския университет със специалност Политология.
След две години в университета, артистичните му заложби го насочват към НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ и той е приет в класа на проф. Боньо Лунгов. Като студент в театралната академия Александър Сано започва във вариететен театър „Албена“, където играе до завършването си. Следват Народен Театър “ Иван Вазов“, където играе „Дойката“ в пиесата „Ромео и Жулиета“, театър „Сълза и смях“ – ролята на П. Н. Сорин в „Чайка“ на Чехов, СФУМАТО, Театър „Българска армия“ – ролята на Фелис в „Coca-In“ по Тенеси Уилямс и Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“ – ролята на д-р Едгар Волф в „Досадникът“ на Франсис Вебер и „Независим Театър“ – ролята на Лемкин в постановката „Агенти“ по пиесата „Гленгари Глен Рос“ на Дейвид Мамет.
През 2004 г. Александър Сано зад образа на Среброто, започва да пише музика за предстоящия проект: „Братя Мангасариян“, в който участват актьорите Владислав Петров /Кулю/ и Силвестър Силвестров /Зюмбюл/. Така се раждат хитовете „Бай Мангау“, „Тер’о Рер’о“, „Млад, силен, красив“ и „Ромео и Юлия“, които оглавяват първите места на българските музикални класации. Групата има зад гърба си стотици телевизионни участия, интервюта, корици на списания и номинации. Заради широкия възрастов диапазон на феновете (от тийнейджъри до хора над средна възраст) и популярността им, те стават рекламни лица на марки като Globul, GTV, Andrews Fashion, Crunch Chips, Денил и др.
Сано е автор на няколко музикални произведения, които са извън „Братя Мангасариян“, пише музика за реклами и театър. Написва музиката към представлението на Касиел Ноа Ашер – „Ане – мъртви градове“. По покана на същата режисьорка и продуцентите от „АгитПроп“ композира музиката към филма „EXIT“. Филмът е част от омнибус от филми, създадени по проект на вестник „Капитал“.
След оттеглянето от музикалната сцена на двамата му „събратя“, Александър Сано (Среброто) продължава успешно своята солова кариера. Следват множество концерти. През 2008 година е поканен и участва на фестивала „Spirit of Bourgas“, организиран от световния музикален тв-канал MTV. Концертирал е на една сцена със световноизвестни звезди като Asian Dub Foundation, Alphaville, Harem и др.
Сано е един от допълнителните гласове на анимационния филм на Дисни – „Зоотрополис“ през 2016 г.
Филмография:
В сърцето на машината (2022) – Борис Радулов – Бохеми
Ягодова луна (2020) – Георги
Диви и щастливи (2019) – инспектор Донев
Le Bureau des légendes (2019) – Игор
Денят на бащата (2019), 6 серии – Кико
Революция Х (2018) – Мишо
Привличане (2018) – Калин Соколов
Gomorrah (2017) – Младен
Кербала (2015) – Сираков
Лазар (2015) – Цона
Под прикритие (2011 – 2013) – Здравко Киселов – Косъма
Миграцията на паламуда (2011) – Кръстника
Тилт (2011) – Дъвката
Le dernier seigneur des Balkans (2005) – Omer
Изневяра (2003) – Орешарски
Екипът на “Следвай ме”му желае много здраве, духовни радости , и още по-големи роли!
Първият му ден се определя от новия полумесец, за целта наблюдава специална комисия в Саудитска Арабия и обявява деня
Над 1 милиард и половина души по света ще посрещнат големия мюсюлмански празник Рамазан Байрам днес, на 2 май, предшестван от едномесечен период на пост и милосърдие. По традиция честванията продължават три дни, в които вярващите отварят домовете си за роднини и приятели.
Първият ден от Рамазана няма фиксирана дата. Това е денят, в който за пръв път се появи новия полумесец, бележещ празника – дветия месец от ислямския календар и най-свещения месец в ислямската култура. В този смисъл той е подвижен празник, тъй като лунният ислямски календар следва фазите на Луната. Началото и края на Рамазана се определят от специална комисия в Саудитска Арабия. Първият ден се обявява след като комисията е забелязала новия полумесец, което понякога може да е трудна задача, тъй като той е доста блед и може да се зърне само за около 20 минути, но се използват прецизни изчисления, за да се предскаже кога полумесецът ще се появи в небето.
Наименованието Рамазан има арабския корен ar-ramad, което означава изпепеляваща жега. Мюсюлманите вярват, че през 610 г. сл. Хр. архангел Джибрил (Гавраил) се явил на пророк Мохамед и му разкрил Корана, свещената книга на исляма. Счита се, че това се е случило по време на Рамазана. През този месец мюсюлманите постят, за да почетат разкриването на Корана. Той се състои от 114 глави и се счита, че това са словата на Бога, или Аллах. Коранът се допълва от hadith – разкази за мислите и делата на Мохамед. Те заедно представляват религиозните текстове на исляма.
По време на Рамазана мюсюлманите се стремят да израснат духовно и да изградят по-здрави връзки с Аллах. Правят го посредством молитва и цитиране на Корана, стремят се да са добри в делата си, въздържат се от клюки, лъжи и сбиване.
Празникът Рамазан Байрам е известен с богато отрупаните трапези, около които се събира цялото семейство. В последния ден от Свещения месец – Арифе, домакините планират и подготвят гозбите, с които ще посрещнат своите гости.
Според традицията десертите да се приготвят от най-възрастната жена в дома. В навечерието на празника задължително се пържат мекици, които се раздават на съседи и приятели, а с тях се прави помен за починалите близки. Приготвят се още палачинки или катми.
Неповторими модели бяха показани в Седмицата на модатав Париж и Милано
Модната редакторка Емили Мърсър от американския портал Women’s Wear Daily определя кожените облекла като доминиращи през есента на тази година.
Изводите ѝ са въз основава на тенденциите и на пълен спектър от дизайнерски и модни решения от горно облекло, палта, якета, гащеризони и рокли, дамски топ и миниполи от Bottega Veneta и Diesel от Glenn Martens и на дизайнери като Miu Miu, Alaïa, Khaite, Versace, Alexander McQueen, 16Arlington, Acne.
Тяхното послание е че кожата е доминиращата тенденция за есента.
Модели са показвани вече в Седмиците на модата в Ню Йорк, Лондон, Милано и Париж.
Насоката за есенния гардероб зададоха и най-популярните международни изложения на дрехи в Съединените щати Magic и Coterie.
Настъпва и байкерският стил, върнал се в модата благодарение на есенно-зимните колекции на брандове от Седмиците на модата през годината.
Трендът с мотиви от мотокроса обхваща освен якета, и поли и аксесоари на модни къщи като Dior и Balmain. Подобен стил преди тях представиха луксозните брандове Louis Vuitton, Celine, Alexander McQueen.
На 2 май 2003 г. след онкологично заболяване и тежък инсулт издъхва една от най-големите български поетеси
Блага Димитрова е родена на 2 януари 1922 г. в Бяла Слатина, област Враца, в семейство на майка учителка и баща юрист. Израства във Велико Търново. През 1941 г. завършва класическа гимназия в София, а през 1945 г. – славянска филология в Софийския университет. През 1951 г. защитава дисертация на тема „Маяковски и българската поезия“ в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Дълго време се занимава с редакторска, преводаческа и обществена дейност.
Блага Димитрова започва да пише още като ученичка (Класическа гимназия, София). Литературните ѝ интереси я подтикват да запише славянска филология в СУ, а по-късно докторантура в Литературния институт „Максим Горки“. За първото си романово произведение Блага Димитрова черпи впечатления от строежите в Родопите, където тя отива след като осем години работи като редактор в списание „Септември“ (1950 – 1958). Романът „Пътуване към себе си“ се нарежда сред най-добрите ѝ творби, наред с „Отклонение“, „Страшният съд“, „Лавина“ и забранения по време на тоталитарния режим роман „Лице“. През 1987 г. участва в създаването на „Литературно-художествен кръг – 39-те„. Между 1987 и 1989 г. ѝ е забранено публикуване на творбите, заради дисидентските ѝ възгледи и дейности.
За дейността си като писател Димитрова получава множество български и международни литературни награди и отличия, включително орден „Стара планина“ – първа степен и Хердерова награда. Романът ѝ „Лавина“ е филмиран през 1981 г., а през 2003 г. е издаден 1 том от нейните съчинения, като предстоят да излязат и останалите 22 тома.
През 1988 г. Блага Димитрова е сред основателите на неправителствените организации Комитет за екологична защита на Русе и Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. По-късно участва в ръководството на Федерация на клубовете за демокрация в Съюза на демократичните сили (СДС).
През 1991 г. става народен представител в 36-о обикновено Народно събрание от парламентарната група на СДС.
На Президентските и вицепрезидентски избори през 1992 г. е избрана за вицепрезидент, но същата година напуска поста, поради несъгласия с президента Желю Желев след т.нар. „Боянски ливади“.
Блага Димитрова е омъжена за Йордан Василев. През 1967 г., по време на войната във Виетнам „осиновява“ Ха Тху Хоанг (бълг. име Ханна Хоанг Димитрова) от Хайфон, Виетнам. До 6-годишна възраст Ха живее евакуирана на село с брат си и със сестра си. При молбата на Блага Димитрова да осинови малката Ха, майка ѝ се съгласява да я даде, за да я спаси от бомбите. До законно попечителство не се стига – Йордан и Блага ѝ казват да ги приема като леля и чичо. Но българите я наричат „дъщерята на Блага“. Блага Димитрова няма друго дете.
„Служителка на истината, господарка на думите“
Така веднъж Блага Димитрова е описана от френско-българския писател и философ Цветан Тодоров (1939 – 2017).
„Блага беше човек-компас – за морал, смисъл и гражданско поведение“, казва дипломатът и политик Стефан Тафров.
И все пак коя е Блага Димитрова?
Мария Петкова я описва като хармонично единство на несъчетаеми черти: спомня си я като едновременно уязвима и силна, нежна и смела. „Внимателна, премисляща всяка дума и пряма, последователна в позицията си. Мъдра и много млада по дух. Опитна и вечно търсеща. Знаеща и постоянно питаща. Винаги широко отворена към хората и света, с искрен интерес и грижа за всеки човек и всички хора. Казват, че вниманието е най-щедрият жест.“
За Мария Петкова Блага Димитрова е твърде всеобхватна и богата личност и нейният живот не би могъл да попадне под разделителната линия преди или след 1989 г.: „Блага е най-щедрият човек, когото познавам. Незнайно как винаги имаше време за всички. Живееше с болките и радостите на всички хора – родителите, приятелите, семейството, близките и далечните, познатите и непознатите.“
Способността ѝ да провокира границите на режима и да прави невъзможното възможно, която Хелле Далгор споменава, е нещо, което Стефан Тафров също отбелязва: „Словото и личността на Блага Димитрова имаха способността буквално да огъват пространството, да вдъхват надежда и смелост.“
За Амелия Личева важен фактор, през който да мислим за Димитрова, е винаги актуалният поглед към случващото се наоколо. „До последно тя пишеше и за света – за войната на Балканите, за 11 септември, тя беше наистина Поет, отворен към раните на света.“ Елена Михайловска казва, че в последните творби на Димитрова може да се види и как тя мисли за пътя си през десетилетията: „Има постепенно прощаване с младежки илюзии и това постоянно дългогодишно словослужене, по любим неин израз.“
Според Мария Петкова има един начин да си представим и възстановим личността на Димитрова – като четем книгите ѝ. „Аз самата ги чета и препрочитам от ранна тийнейджърска възраст и винаги откривам нов поглед, чувство, мисъл, мъдрост.“ Казва, че този процес продължава и до днес. „Когато съм тревожна или радостна, не знам как да продължа или залитам, колебая се или търся опора – отварям нейна книга на случайна страница и чета, намирам утеха и отговор.“
Лице срещу лице
Седим един срещу друг, говорим обходно по главната тема: ако- иначе- всъщност.
А аз се подпитвам:
Кой казва истината? Думите или мълчанието. Погледът или гласът. Жестът или ръката. Позата или спазъмът. Дистанцията или близостта.
Седим един срещу друг гърбом към себе си, с лица на заем, на полуслово от истината.
И се подразбираме.
1988
В устната клетка
Как позволи езикът ти- див, необязден, прескачащ през стобора на зъбите-
да бъде опитомен?
Той си ближе думите, както раните- тигър в клетка под ключ.
Призванието внезапно се разлютява в кръвта му и тъкмо да изригне рев-
Надзирател на себе си, яростно се захапва сам. Руква мълчание.
Зад зъбите езикът кърви
1988
Общежитийна душа
Душата ми е общежитие и без изолационни стени. Не мога сама да остана, да не възразявам на себе си, да не се смервам с кос поглед, да не се опълчвам срещу себе си, да не се издебвам, подслушвам, осмивам, отричам, виня. Все съм неколцина- един другиму не си давам мира. Де да бях само двама един против друг, според прословутото раздвоение, щях поне понякога да си млъквам на себе си.
1988
Докрай
Ако ли всичко обяснят, докажат, изчислят, ако ли цялата планета се превърне в кълбо светлинно на свръхмозък, всевиждащ и всечуващ и всезнаещ, едно докрай необяснимо ще остане: човешкият копнеж по нещо друго, в друго време, другояче, другаде.
1988
Докосване
Докосването между двама, обречени да се обичат, е раняване.
Отблъскването между тях е разчопляне до кръв на раната.
Каквото и да сторят един към друг от любов- боли.
Това ги привързва на сляпо. И едничкият лек е болката.
По себе си знам.
Март, 1988
Пътем
Все се отвличах от главното, все се отбивах встрани, все закъснявах, пропущах. Но пък от разстояние мога да обозра сега колко щях да пропусна, ако все гонех главното. (Впрочем, кое бе то?)
1988
Неосъзнато
Сгъстяваше се мрак около нас (и в пряк и във преносен смисъл), а светлина растеше в твоя поглед. Една ръка бе разстояние, което не посмяхме да стопим.
Неосъзнато пиехме така безмълвие като целебен въздух (езикът в обриви от думи). И бяхме озарени целите с една съзвучна, отвъдсловна реч.
За миг изпитах звездната взаимност (щом не достига земна- звездна), която движи всички светила, държейки ги на разстояние- да се привличат вечно и горят.
(И вечното е относително.)
1988
Тайнослов
При неизбежното бягство потърси подслон сред залостените дни в отворена дума.
Единствено словото изразява всичко, неудовлетворено от себе си преди всичко.
На кого да възложиш да пробие стената, зад която се задушаваш, освен на липсваща дума.
В самозвучно пространство между думите се обажда вътрешният ти глас.
Докосваш в словото не свят в наличност, а отсъствие на нещо насъщно, лично.
Със същите думи- декрети против словото и дръзки възвания за свобода. Къде е ключът?
Няма друг позволен път за словото, освен забраненият.
Никой не може да го убие. Само думите убиват словото.
Изрично мълчание ли ще го прероди? Словото ще възкръсне чрез слово. Смертию смерт поправ, живот даровав.
Неудостоявано, да устои. Въпреки. Неблагонадеждно, да обнадежди.
Единствено словото въплътява несъществуващото и така разширява обхвата на вселената.
И невъзможното става възможно- дословно. И всяка присъда над словото е условна. А ключът? Все по-явно е, че е тайна.
1988
Роднини
Голяма клопка е тая малка страна.
Седиш с непознати спътници. От дума на дума, от гара на гара- излиза, че май сте от същия род. А ти си мислиш, че си се скрил.
Но хлътнеш в термитника на града.
И скъсваш всяка обвързаност. Роднинството е отживелица. Пробиваш си път в наваляка без корен, с ръбати лакти. Проникваш в неведоми ведомства без име, с карта и номер. Но катериш глетчера на кариерата по вуйчо-владишко коляно. Инак си никой, без род и лице.
И все пак внимавай в тая малка страна!
Щом подло предаваш някого, щом се целиш в гръб иззад ъгъла, дали не проливаш своя кръв? Каквото да сториш, в себе си биеш.
Не забравяй, роден си в малка страна!
1988
Към тебе
Все още чакаш от мене да изрека онова, което не мога да изрека.
Тъкмо това очакване буди болката- слово в прерязания език.
Така при промяна на времето боли ампутиран крак, готов да се втурне на път.
1988
На пук
Призори от камбанарията на чучулигата събудете ме млада!
Да отключа за всепосочните разминавания, преобърнати в срещи
с първообраза на усмивката, с богоборството на тополите, със самата взаимност.
На пук на теб, очебийност, на пук на всички необратимости, на причинните връзки,
Празнува се на 2 май, заедно със св. Атанасий Велики
Свети цар Борис-Михаил – покръстител на българите бил родственик на св. мъченик княз Боян Български. За покръстването преговарял с папа Николай*, но приел Христовата вяра от Изток – Цариград и патриарх Фотий Цариградски изпратил епископи и свещеници в България.
Борис се кръстил с цялото си семейство, като при кръщението приел името на Византийския император – Михаил. Кръстили се болярите и целият народ в 865 година.
След смъртта на светите Кирил и Методий учениците им намерили прием в България и подпомагали Борис в религиозно-просветната и книжовна дейност. Обикнал монашеския подвиг, цар Борис в 889 година поставил на престола по-големия си син Владимира и се отдалечил в манастир. Но недоволните боляри подтикнали Владимир към преврат, за да възвърне езическата религия. Узнал това, Борис се върнал в столицата Плиска и потушил метежа. Владимир бил свален и на негово място бил поставен по-малкия син Симеон.
Върнал се в манастира на пост и молитва и завършил живота си като монах в 906 година на 2 май. Като покръстител св. цар Борис е наречен „равноапостолен светец“.
Завладяващата изложба на художник-фотографа Стратос Калафатис може да бъде видяна в галерия „Синтезис” в София, от 12 май до16 юли 2022 година
Галерия Синтезис, Фотосинтезис и Пловдивско фотографско средище ще представят изложбата “Атон: Цветове на вярата” на известния гръцки фотограф Стратос Калафатис. Той посвещава години от живота си на изследването и опознаването на Атон*: неговите пейзажи, манастири, но най-вече на хората, които го обитават. В периода 2008 – 2013 г. авторът пътува до Света гора над 30 пъти и прекарва 200 дни и нощи във фотографско поклонничество, за да достигне до дълбоко разбиране на този свят на уединение и духовност.
KAL_CN_18057_10_08 001
„Планината Атон трудно се поддава на заснемане, не само защото монашеската общност отхвърля фотографията като оскверняващ акт, а и поради нуждата от продължително наблюдение за разкриване на същността й. Тя е забулена зад живописна семиотика, причудлив фолклор и непоклатими притчи за чудеса. В общата атмосфера на безмълвие и загадъчност се преплитат минало и настояще, традиция и свобода, мощ и слабост, мрак и светлина.[…] На Атон няма булеварди, а само прашни пътища, чиито криволици непременно отвеждат до изумителни места. От там започват тайнствените пътеки към манастирите, аязмите и пещерите, до малките убежища и килии на отшелниците, добрали се по собствен път до същността на живота.“- споделя Стратос Калафатис.
KAL_CN_2109208_10 002
През поглед, който е колкото духовен, толкова и естетически, фотографиите на Калафатис успяват да предадат същността на това уникално място, неговата история и хилядолетна традиция, да опишат природата, която е останала почти недокосната и дивата красота на пейзажа. Фотографът се спира на лицата, на детайлите от ежедневието, на бавното време, на контраста между вътрешното богатство и аскетичната бедност. Тези елементи съчетани с езика на съвременната фотография, създават необичаен разказ за Атон в един изключително личен стил, верен на фотографските принципи на автора.
KAL.CN_2701911_12 001
“Оригинален разказ за фотографско приключение, довело до разработване на уникална продукция – едновременно документална и поетична – прекрачваща далеч отвъд обичайното споделяне на преживявания […] По следите на фотографа се срещаме с духовници на различна възраст, от престарели брадати монаси с набръчкани лица, до голобради юноши, недокоснати от въздействието на времето. Образите им са запечатани с нежност, приятелство, уважение, понякога с искрена обич, както в портрета на млад мъж, държащ в ръката си златистокафява пеперуда […] Централно място в работата на Калафатис е отредено на избора на цвета, чрез въздействие върху негатива, със стремеж да се изостри ефектът на обилна светлина върху тоналностите.” – пише френският критик Кристиан Кажол.
По време на гостуването си в галерия Синтезис, Стратос Калафатис ще направи тур в изложбата, ще се включи в представяне на атинското издателството Агра Принт и ще води тридневна Работилница за документална фотография във Фотосинтезис.
KAL_CN3301703_17 001
Изложбата „Атон: Цветове на вярата” е показвана в десетки музеи и галерии по света, между които Музея Бозар в Брюксел и Централна изложбена зала Манеж в Санкт-Петербург, а през 2021 г. е част от програмата на Международните фотографски срещи в Пловдив.
За автора:
Стратос Калафатис е фотограф, куратор и преподавател. Роден в Кавала през 1966 г. Живее и работи в Солун. Той е бивш състезател по лека-атлетика от Националния отбор на Гърция. След като завършва Солунския университет “Аристотел” през 1987 г., учи фотография в Арт института във Филаделфия между 1991 и 1993 г. След завръщането си в Гърция, организира множество изложби, семинари и творчески работилници. Участва в създаването на Музея на фотографията в Солун е избран за директор на Фотографския център на остров Скопелос в Гърция.
KAL_CN3301107 001
Негови фотографии са представени в множество самостоятелни изложби и фестивали като: Международно биенале във Венеция, Международно триенале в Тампере, Финландия, PhotoEspana в Мардид и фестивала Les Rencontres d’Arles в Арл, Франция. Автор е на четири фотокниги издадени от гръцкото издателство Agra Publications, като най-известните са Athos: The Colours of Faith (2014) и Archipelago (2017). Стратос Калафатис е представляван от престижната галерия Bernier Eliades в Атина.
Личен сайт: www.stratoskalafatis.com
*Полуостров Атон, наричан „Автономна монашеска държава Света Гора“ е труднодостъпен планински масив в северна Гърция. В него са разположени двадесет манастира, приютяващи две до три хиляди православни монаси – гърци, българи, румънци, руснаци, сърби и хора от други националности, живеещи в усамотение. Този район, смятан за духовно средище на православието от 1054 насам, разполага с особен статут на автономия.
KAL_CN3302507_08_17 001
Цивилен управител, назначен от гръцката държава, урежда административните и съдебните въпроси. Всички монаси – гърци и чужденци – имат еднакви права. Републиката е освободена от данъци и монасите не подлежат на преброяване. На посетителите се издава специален пропуск, допускат се само мъже, а присъствието на „всяко същество от женски пол“ е строго забранено. Ежегодно около 35 000 поклонници от цял свят посещават полуострова, който е в списъка на ЮНЕСКО за Световно културно и природно наследство от 1988 г.
Съпътстваща програма:
KAL_CN_2303403_10 001
13 май (петък), 18:30 ч.
Тур в изложбата със Стратос Калафатис
(на английски език)
14 май (събота), 16:00 – 18:00 ч.
Нощ на музеите и галериите 2022
Представяне на фотокниги от издателството Агра Принт в присъствието на издателя Ставрос Пецопулус и фотографа Стратос Калафатис.
17-19 юни (петък-неделя)
Работилница за документална фотография със Стратос Калафатис
Отбелязваме 1 май – Ден на труда и на международната работническа солидарност. На тази дата в много държави по света се припомнят постиженията на организираното работническо движение.
Отбелязва се от 1890 г. с резолюция, приета на учредителния конгрес на Втория интернационал в Париж, Франция (14-21 юли 1889). Тази дата се свързва с годишнина от началото (1886) на голяма стачна вълна в САЩ с искане за осемчасов работен ден, в която се включват над 300 000 работници от цялата страна.
В България първият опит за честването на деня е през 1890 г. по инициатива на Типографското дружество. Първите масови манифестации са през 1893 г. в София, Пловдив и Видин.
За първи път Денят на труда и на международната работническа солидарност е обявен за официален празник през 1939 г., а от 1945 г. се чества всяка година. С Кодекса на труда на България, приет от 8-ото Народно събрание на 21 март 1986 г., 1 май е обявен за официален празник в България, като се е отбелязвал на 1 и 2 май.
Съгласно Закона за изменение на Кодекса на труда, приет от 9-ото Народно събрание на 30 март 1990 г., Денят на труда и на международната работническа солидарност се чества само на 1 май.
Правото на труд е основно човешко право, признато от ООН с Всеобщата декларация за правата на човека. На този ден си припомняме и правата за равно възнаграждение за равен труд, справедливо възнаграждение, съответстващо на човешкото достойнство, на здравословни и безопасни условия на труд, на почивка и периодичен платен отпуск, както и на синдикална защита.
Истината за Христовото Възкресение е толкова велика, че човешкият ум не може да я разбере както и в миналото, така и в настоящето. Един от най-близките апостоли на Господ Иисус Христос също се усъмни в нея. Той поиска да пипне, за да повярва.
Но нима другите апостоли бяха по-вярващи от него? Те също бяха изненадани, когато Го видяха в Гетсиманската градина, и в йерусалимска къща зад заключени врати. Затова Той побърза да ги увери, че е Същият. Позволи им да Го пипат, за да видят, че има и плът, и кости, каквито един призрачен дух няма. Но понеже те от радост още не можеха да повярват, Той поиска да Му дадат нещо, което да яде пред тях, като същински жив земен човек. Те Му дадоха късче печена риба и вощен мед. И Той взе, и яде пред тях, за да ги доувери в Своя живот след Своята Голготска смърт.
Ето, това значи, че всички апостоли са били еднакво неподготвени за великата истина. Свети апостол Тома е бил само подчертаният изразител на това съмнение и на желанието чрез опипване да се увери в истината на Христовото безсмъртие. Но това съмнение продължава и до днес, в наше време. Колцина са ония, които вярват в Христовото безсмъртие след Неговата смърт и не само поради модерното безбожие на нашия век, но и много преди него. Малцина са били ония, които са приемали безкритично и без съмнение истината за Христовото Възкресение след Голготската Му смърт. Откъде разбираме това? Ние, разбира се, не можем да проникнем дълбоко в душата на всеки човек, за да кажем дали той вярва или не. Но ние можем да видим грубостта в живота около нас, която ясно говори, че човек не мисли нито за Христовото безсмъртие след смъртта, нито за своето лично безсмъртие. Защото онзи, който вярва, че един Човек е възкръснал, откъдето следователно и всички човеци ще възкръснат, той иначе би уредил живота си и иначе ще го живее.
Ако около нас съществува непокаяна греховност, то това е и доказателството, че човекът живее отчаяно, понеже не вярва във вечността. Ако ли пък има добродетелност, то това е доказателство, че човекът очаква вечността и се готви за нея.
Ето как апостол Тома е станал изразител на това, което е всечовешко. Но докато у него неверието завършва с прекрасната вяра, която произлиза от Христовото явяване, то с не всекиго от нас завършва така неверието. Св. апостол Тома паднал на колене и извикал: „Господ мой и Бог мой!“ Затова е желателно така, както сме еднакви с него в съмнението, да бъдем еднакви с него и в уверението ни.
В един свят, където се знае твърде малко дори за видимата действителност, какво би могло да бъде отношението към великата Истина. Какво знаем ние, даже когато сме горди представители на науката? Колко малко знаем от всичко онова, което ни окръжава! А след като напредъкът на нашето знание е безкраен, то ясно е, че на всеки етап от него ние знаем твърде малко и ако някога ни се наложи да видим с очите си едно чудно, необикновено явление, то отношението ни би могло да бъде само отношение на съмнение, поради твърде малкото знание, с което така или иначе боравим изобщо в живота си.
Но тъй като вечната истината е огромна, то когато ни се наложи да я видим, ние я посрещаме със съмнение. Затова би трябвало първо да се уталожат въпросите и отговорите в нашата душа, колебанието между вярата и съмнението, за да стигнем до онзи непоколебим момент на душевно разположение, когато подобно на апостол Тома ще извикаме: „Господ мой и Бог мой! Слава на Тебе!“
Подобни на апостол Тома в останалото, нека бъдем подобни и в уверението. Ние се съмняваме във всичко, защото мислим, че онова, което знаем, е самата истината; а всъщност най-голямата нелепост е да мислиш, че е истина само това, което ти знаеш, което ти виждаш, което ти пипаш. Затова ние, които сме се наситили на съмнения, нека намерим утешение и спокойствие във вярата на уверилия се Тома: „Господ мой и Бог мой, слава на Тебе“. Амин!
This website uses cookies so that we can provide you with the best user experience possible. Cookie information is stored in your browser and performs functions such as recognising you when you return to our website and helping our team to understand which sections of the website you find most interesting and useful.
Strictly Necessary Cookies
Strictly Necessary Cookie should be enabled at all times so that we can save your preferences for cookie settings.
If you disable this cookie, we will not be able to save your preferences. This means that every time you visit this website you will need to enable or disable cookies again.
