Чества се на 22 април

Преподобни Теодор се родил през шестия век в малоазийската област Галатия, с. Сикеа, от което е получил и името си Сикеот. При благочестивите му родители живеела и престарялата му баба по майка, и сестрата на майка му, Деспина. Баща му бил на военна служба в гвардията на император Юстиниан. Взаимна любов свързвала членовете на това семейство. Раждането на детето доставило голяма радост на всички и допълнило щастието на семейството. На младенеца дали името Теодор, което значи Божи дар, понеже всички преценили раждането му като особена проява на Божията милост към тях.

Когато Теодор навършил шест години, родителите му искали да го обрекат да служи във войската. Майка му приготвила богато украсена дреха и златен пояс и се готвели да заминат за Цариград, за да го запишат в императорската гвардия. Но веднъж й се явил св. великомъченик Георги и й казал:

– Не се труди напразно, защото Небесният Цар иска сина ти.

Като се събудила, майката много плакала, защото разбрала тези думи в смисъл, че детето скоро ще умре. Поради това тя не изпълнила своето намерение да го обрече на военна служба. А момчето растяло и заяквало. На осемгодишна възраст Теодор започнал да посещава училище и учудвал другарите и учителите си със своето прилежание, добри успехи и примерно поведение. При детските игри бил сдържан, не произнасял неприлични думи, примирявал скаралите се.

В дома на Теодоровото семейство живеел и един благочестив старец, на име Стефан. Той прекарвал живота си в пост и постоянно се молел. Малкият Теодор обикнал стареца, започнал често да дохожда и да беседва с него и се стараел да подражава на делата му. Понякога отказвал да обядва, следвайки постническия пример на стареца. През свободното от училище време отивал в църквата “Св. великомъченик Георги”, която се намирала на един хълм близо до селото, и там се молел със Стефана. Майка му мислела, че Теодор употребява всичкото си време за подготовка на уроците си и се страхувала да не би това да повреди здравето му, защото го виждала, че започва да слабее. Затова помолила учителя му да го пуска по-рано от училище. Но Теодор и сега от училището отивал направо в църквата, а след това в определения час отново се връщал в училище с другите деца. След известно време Теодор започнал да ходи на молитва в храма и през нощта. Като се безпокояла за здравето му, майка му му забранила да излиза нощем от къщи. Понеже съветите на помогнали, тя започнала да го наказва, а най-после се видяла принудена да го привързва за кревата. Но отново й се явил насън св. Георги и й казал да не отклонява сина си от Бога. Когато запитали Теодора, не се ли страхува да отива през нощта до църквата, където могат да го нападнат вълци или други зверове, той отговорил, че не ходи сам. За молитва го събуждал един светъл юноша, водел го за ръка и го предпазвал от всякаква опасност. Тогава всички разбрали, че св. великомъченик Георги пази момчето и вече не му пречели да отива нощем в храма.

Когато станал на дванадесет години, Теодор започнал още по-усърдно да се моли и по-прилежно да чете Свещеното Писание. Той имал малка сестра, Влата. Тя започнала да подражава на неговия чист и добродетелен живот. Двамата ходели на църква и усърдно се молели.

Недалеч от селото живеел един отшелник, на име Гликерий. Като чул за него, Теодор започнал често да го посещава, и двамата прекарвали дълго време в духовна беседа. Теодор открил на духовника желанието си да отиде в манастир. Гликерий му казал, че след време това му желание ще се изпълни, но сега той трябва да се върне и още известно време да поживее в семейството.

Когато бил на четиринадесет години, Теодор си изкопал една пещера на хълма близо до църквата “Св. великомъченик Георги” и се установил да живее там. Повече от времето си прекарвал в молитва било в храма, било в пещарата.Баба му Елпидия често го посещавала и му донасяла хляб и плодове, но тази храна той раздавал на бедните и на случайни пътници. Тези монашески подвизи Теодор преценил като недостатъчни. Той искал да подражава на св. Йоан Кръстител и на пророк Илия и като тях да живее в пустиня. Затова напуснал това място и отишъл в далечна планина, където хора рядко минавали. Там намерил една пещера, влязъл в нея и помолил един познат дякон да зазида входа, като остави само малък отвор, през който понякога да му подава малко хляб и вода. Той го заклел в името на Бога да не казва никому за това място. Цели две години прекарал Теодор в тази пещера и никой не научил къде се подвизава той. Като не получила дълго време известие за него, майка му помислила, че той или е умрял, или е убит, или пък е изяден от зверове. Тя дълго оплаквала своя син. Благочестивият дякон, като виждал мъката и дълго слушал риданията на майката, най-после й казал, къде се намира нейният син. Теодор трябвало да отстъпи на молбите на роднините си и отново се върнал на предишното място.

Епископът на главния град в областта научил за благочестивия и свят живот на Теодор и го ръкоположил за свещеник. Теодор започнал с усърдие да изпълнява новите си задължения и благоговейно да принася безкръвната жертва. Тогава той бил на осемнадесет години. По това време той посетил Палестина и се поклонил на светите места. Като се върнал в родината си, той – както и по-рано – останал да живее при църквата “Св. великомъченик Георги”, предаден изцяло на молитва и благочестиви подвизи. Като се научили за неговия свят живот, мнозина започнали да идват при него. Той мъдро ги поучавал и със силата на молитвата изцерявал болестите им. Баба му Елпидия, леля му Деспина и малката Валта се поселили близо до него. Те подражавали на неговия свят живот, непрекъснато се молели и работели, а получените от работата пари раздавали на бедните.

След известно време Деспина се поминала. Влата отишла в девически манастир, но след няколко години и ту се преселила при Господа. Престарялата Елпидия поживяла още малко при своя внук и след това отишла в манастир, където продължила своите благочестиви подвизи. Преподобни Теодор изпращал при нея довежданите при него за ицзеряване девици, а тя ги учела да живеят добродетелен живот. Тя обърнала много жени от греховния им път и ги научила да вървят по пътя Господен.

Дълго време преподобни Теодор живял сам. След това дошли при него двама негови ученици, които той постригал в монашество. Под негово ръководство те се молели и се трудели, като помнели думите на Спасителя “Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях”.

Чрез трудни подвизи и много лишения преподобният изтощавал тялото си. Благочестивата му баба Елпидия се поминала, а скоро след нейното погребение съобщили на преподобния и за смъртта на майка му, като го викали да получи голямо наследство. Той се помолил за успокоение душата на майка си и отказал да получи оставеното от нея богатство.

Бог дал на преподобни Теодор чудотворна и целебна сила. Мнозина от изцерените пожелавали да живеят при него, за да слушат неговите поучения и да следват неговия живот. Така около него се събрали много подвижници и бил основан Сикеотският манастир. Преподобни Теодор написал устав и станал ръководител на братята. Църквата “Св. великомъченик Георги” станала вече тясна за многобройното манастирско братство. Затова те построили нова църква на името на Архистратиг Михаил. От многобройните ученици на преподобни Теодор мнозина по-късно се прославили със своя свят живот.

Слухът за подвизите и за чудесата, които извършил преподобни Теодор, се разнесъл надалеч. Той притежавал не само чудотворна сила, но имал и пророчески дар. Когато пълководецът Маврикий се връщал с войските си от Персийската война и минавал през Галатия, преподобни Теодор му предсказал, че скоро ще стане император. Предсказанието се сбъднало. Тогава младият император написал писмо на Теодор, в което молел да го благослови и да се моли за него. Същевременно му предложил да иска от него каквото пожелае. Преподобният не поискал нищо за себе си. Помолил го само да отпуска всяка година жито за бедните и странниците, които идвали в Сикеотския манастир.

Когато се поминал епископът в главния град на областта, анкрийският митрополит Павел ръкоположил преподобни Теодор на негово място. С тъга напуснал св. Теодор своя манастир и после често го посещавал, като съжалявал за предишния тих живот. След няколко години преподобният за втори път посетил Йерусалим, като не казвал никому, че е епископ, а пътувал като обикновен монах. Той осъждал себе си, че заради епископския сан оставил монашеския живот и затова решил да не се връща в родината си, а да остане в някой от Палестинските манастири. Отишъл в манастира “Св. Сава” и в определената му килия стоял в безмълвие от Рождество Христово до Пасха. Тогава насън му се явил св. великомъченик Георги и му забранил да напуска епархията си, на която бил необходим. Против желанието си преподобният се покорил и се върнал в своята епископия. Цели единадесет години управлявал той епархията си. В това време го посетил преподобни Антиох от гр. Синофрин, на границата на Византия откъм Индия, изпратен при византийския император Маврикий да моли, по-добре да се охранява градът им срещу варварите. Св. Антиох тогава бил на 100 години; 60 години не вкусил вино и елей, а 30 години не ял нищо минаващо през огън – ни хляб, ни вариво, а само сурово. Той посъветвал св. Теодор да си даде оставката от епископията и да се прибере в манастира си, като продължи своето подвижничество там. След това той свикал клира и народа и помолил да изберат на негово място друг епископ, а него да освободят, за да се върне в Сикеотския манастир. Като не искали да се лишат от любимия си пастир, клирът и народът дълго време не искали да изпълнят неговата молба, но като виждали неговия стремеж към монашески живот, най-после склонили.

С радост се завърнал преподобни Теодор в своя манастир и отново се предал на предишните си подвизи и трудове. По-късно два пъти посетил Цариград. При второто посещение предсказал близката смърт на патриарха и бъдещите бедствия на Църквата и държавата.

Преподобни Теодор живял до дълбока старост. Преди да умре му се явил св. великомъченик Георги, връчил му жезъл и му заповядал да върви след него на далечен път. Това било указание за близката му смърт. Поминал се след Великден. Неговият ученик Елевсий написал житието му.

Разпети петък (Велики петък) – това е денят, в който е разпнат Божият син Иисус Христос, за да стане изкупителна жертва за греховете на човечеството.

На Разпети петък Иисус е разпнат на кръст и погребан в каменен саркофаг в пещера, пред която поставят стража и огромен камък на входа. От тук идва и името на иконата изобразяваща кръстната смърт на Иисус Христос – Разпятие Христово.
На този ден в храмовете се извършва неговото опело. На утринната служба се четат дванадесет откъса от Евангелието, които разказват за страстите (от църковнославянски – страданията) на Иисус Христос. По време на богослужението вярващите държат в ръце запалени свещи, символизиращи величието на Спасителя по време на страданията му и духовното бодърстване на християните.

В този ден от Страстната седмица постът е особено строг: църквата повелява тогава да не се яде и да не се пие нищо – дори вода. На Разпети петък, когато Спасителят умира на кръста, през деня не се служи Света литургия. На вечерна служба в храма се съпреживява Христовата смърт – изнася се Христовата плащеница, посветена на погребението на Спасителя. Преди началото на службата, в средата на храма се издига „гробът“ Христов, украсен с цветя, а на престола се поставя плащеницата. Тя представлява парче плат, на което е извезан образът на положения в гроба Спасител. Песнопенията са посветени на страданията и смъртта Христови.

По време на богослужението на Велики петък от олтара се понася плащеницата, с която е завито тялото Христово след свалянето му от кръста. Извършва се опелото му сред бели цветя. След като се изнесе плащеницата на вечерното богослужение с нея се обикаля около храма и символично се извършва погребението на Христос. В края на службата свещеникът взима плащеницата от престола и я полага в „гроба“ – в центъра на храма. Поклонението на плащеницата продължава две денонощия, до късно в събота вечер, когато тя се внася обратно в олтара – минути преди пасхалното шествие на кръста.

За Възкресение Христово, наричано още Великден, всички християни по света боядисват яйца. Първото винаги е червено. Това се прави на Велики Четвъртък или на Велика Събота.

В миналото най-възрастната жена в къщата ги приготвяла рано сутринта, още преди децата да се събудят, а след това им правела кръстче с първото червено яйчице на челцето. Така, старите хора вярвали, че малчуганите ще бъдат здрави. Обичай е първото червено яйце да се слага пред иконата до следващия Великден. В България и сред православните християни въобще, на празника хората си подаряват шарени яйца и се чукат с тях. Най-здравото се нарича бияч. На запад, където християните са католици или протестанти възрастните крият боядисаните яйца от децата в храстите в градинака или у дома, а те трябва да ги намерят. Там съревнованието между малчуганите е кой ще намери повече яйца и ще напълни кошничката си. В католическите страни старите хора разказват, че Великденският заек помага на най-послушните деца да намерят повече яйчица.

Християните, които са постили, тоест, в продъжение на 40 дни не са яли месо, яйца и млечни продукти, на Великден първо хапват червено яйце. Още иудейте в миналото си подарявали яйца за различни празници, тъй като дори най-бедните от тях имали кокошчици, които ги снасяли.  Царете и богатите хора променили този обичай, като си подарявали яйца, направени от злато, сребро или кристал и украсени със скъпоценни камъни. Най-известният майстор на такива яйца е Петер Карл Фаберже, живял през ХІХ век. Яйцето символизира живота. Както от яйцето се излюпва пиленце, така от гроба възкръсва Христос и дава на всички вечен живот.

Червената боя е като пречистата Христова кръв, която спасява от греха, проклятието и смъртта всички искрено вярващи християни. Древните християни винаги са използвали червения цвят като символ на възкресението. Преданието разказва за св. Мария Магдалина, която поздравила имп. Тиберий с думите „Христос е възкръснал“. Той се засмял и отговорил: „Христос е възкръснал от мъртвите толкова, колкото яйцето в ръката ти е червено“. Още преди да завърши думите си, яйцето, която тя носела като дар, се обагрило в ръцете ѝ с червен цвят. Затова св. Мария Магдалина често е изобразявана на иконите да държи в дясната си ръка червено яйце.

Червеното е и символ на голяма радост. А има ли по-голяма радост от тази, че Христос възкръсна, че телата на всички умрели също ще възкръснат от гроба при второто Христово идване? Затова, радвайте се и се веселете като пеете победната песен: „Христос възкръсна от мъртвите, със смърт потъпка смъртта и на онези в гробовете подари живот.“

Честват се на 21 април

Свещеномъченик Януарий е живял по времето на императорите Диоклетиан и Максимиан. Когато Януарий бил епископ в италианската област Кампания, управителят Тимотей на областта бил раздразнен от бързото увеличаване на християнската общност. Първо накарал епископа да се отрече от вярата си в Христа и да се поклони на идолите. Януарий останал твърд и непоколебим. Не помогнали нито обещанията, нито заплахите. Разгневен от това, Тимотей заповядал да го хвърлят в нагорещена пещ, но Януарий излязъл от нея невредим. По-късно епископ Януарий и други християните били дадени на животните в арената, но станало чудо и зверовете не им направили нищо. Накрaя епископът и другите християни, които не се поклонили на идолите, били обезглавени с меч.

Тялото на Св. Януарий било пренесено в Неапол, където и до сега се почита неговата памет. Жителите на Неапол го приемат като свой защитник и покровител.

Св. мъченик Теодор живял през царуването на император Антонин (138-161 г) в Пергия Памфилийска. Свети Теодор, като красив и снажен юноша, бил призван за войник, но отказал службата и да се поклони на идолите. Поради тази причина бил хвърлен в тъмница, но всеки път, когато езичниците,решавали да го подложат на жестоки мъчения, Бог по чуден начин му помагал и Свети Теодор оставал невредим.

Накрая на земните си дни светецът приел мъченическа смърт разпънат на кръст.