След Освобождението оживено започва да се обсъжда въпросът кой град да бъде провъзгласен за столица на независимата българска държава. Сред убедителните кандидатури е София.
Тази идея се лансира най-авторитетно и аргументирано от известния учен-историк и общественик проф. Марин Дринов. Като помощник-губернатор и участник във Временното руско управление той има възможността да се запознае с красотата и забележителностите на града и околностите му. Безспорното предимство на София е географското й положение. Тя е в центъра на Балканския полуостров и естествен кръстопът на всички пътища, които пресичат региона. Сердика и наследницата й София заемат средищно място в българските земи и това създава условия управлението на бъдещето Княжество да полага грижи за съдбата на българите, които остават под властта на Османската империя. Градът има и добра естествена защита срещу евентуални вражески нападения.
Тези предимства на София обстойно и настойчиво се изтъкват от проф. Дринов. С него са съгласни и повечето от видните български политици и общественици по това време. Императорският комисар княз Александър Дондуков-Корсаков се вслушва в съветите на проф. Дринов, въпреки че като по-подходящи за столица се смятат Търново или Пловдив. Той успява да убеди меродавните институции в Русия, че направеното предложение е разумно. При обсъждането в Учредителното събрание на Органическия устав (конституцията) дискусията по въпроса за избор на столица е кратък. Драган Цанков слага край на разискванията и заявява: „Ние имаме две столици: Търново – историческа и София – правителствена. Затова аз предлагам и занапред София да си остане резиденция на Княза, а в Търново да става коронацията на княза”. Гласуването на 3 април 1879 г. (22 март по стар стил) протича разгорещено. В крайна сметка патриотичният плам надделява над историческото съзнание и София е избрана за столица на Княжество България, макар и само с два гласа преднина.
Около десетилетие по-късно София се сдобива и със свой автентичен герб.
Проектът на герба, чийто оригинал се намира в постоянната експозиция на Регионалния исторически музей – София, е на художника Харалампи Тачев. Създаден е по повод световното изложение в Париж (Франция) през 1900 г., за да бъде поставен в тържествената зала на форума. Проектът е утвърден лично от княз Фердинанд, който е изявен познавач на хералдическото изкуство.
Гербът е с формата на щит, разделен на четири полета, в които са поместени символи, свързани с града и неговата история. В горното ляво поле е изобразена градската богиня на Улпия Сердика.
Образът е взет от антична монета, сечена в Сердика по време на император Септѝмий Севѐр и неговата съпруга Юлия Дòмна. В горното дясно поле е базиликата „Света София“, която дава сегашното име на града.
В долното ляво поле е планината Витоша – вековен свидетел на всички исторически превратности. В долното дясно поле е храмът на Аполòн Мѐдикус със статуя на божеството. Този сюжет също е взет от антична сердикийска монета, сечена по време на император Каракàла. Аполòн Мѐдикус е едно от здравеносните божества, почитани в Сердика, известна и тогава с лековитите си минерални извори.
В центъра на щита има по-малък щит с изображение на лъв, което е копирано от медальон, открит при археологически проучвания в старата столица Велико Търново. Той символизира приемствеността между двата града като столици на България. А над щита е изобразена крепостна корона.
Първоначално гербът включва само крепостната корона. През 1911 г., по предложение на помощник-кмета Ради Радев, към герба е добавен девизът „Расте, но не старее“, а през 1928 г. – и лаврови клонки от двете страни на щита.