Агапий Врачански – гръцкият епископ дал началото на девическото образование в България

Владиката и майка му Евгения искрено обичали българите

От: Наташа Войкина*, Враца

Снимки: Авторът и Регионален исторически музей -Враца

Владиката Агапий Врачански

Първото девическо училище в поробените български земи  отваря врати в Плевен  през 1841 година и  светските знания в него започва да преподава Анастасия Димитрова. По онова време Плевен се намирал във Врачанска епархия.

Красивата Цвета Кръстенякова от Враца е девойката, която получава своето образование там и впоследствие  открива школо за момичета в родния си град. Цялата тази значима крачка към развитието на общодостъпно образование за двата пола не би било възможно без усилията и всеотдайните настоявания на Врачанския епископ Агапий, грък по народност и неговата майка Евгения- образована и вярваща, истински алтруистична жена.

Цвета Кръстенякова

Агапий е роден в солунското село Колиндър около 1790 година. Според проф. Зина Маркова, изследовател на Възраждането, вероятно е  бил българин, но за това няма категорични доказателства.

Назначен е за Врачански епископ в 1833 година, след като Софроний Врачански напуска епархията и събуденият след него родолюбив дух на врачани не може да приеме отново богослужебен език и проповеди на гръцки и изгонва следващия си архиерей. Цариградската Патриаршия удовлетворява желанието на будните врачани и им изпраща високоерудиран, енергичен, обичащ паството си и най-вече владеещ български език владика.

В епохата на османското  владичество, когато православните в цялата империя имали само един духовен водач – Цариградския патриарх, владеенето на езиците на поробените народи от страна на духовенството било предимство, а уравнивиловката, че всички са едно тяло Христово и гръцкият език е обединявящ (като език на Църквата- Майка) – неподлежаща на обсъждане норма. Въпреки това нито тази норма могла да спре богослужението на роден език в манастири и будни населени места, нито обичта на истинските клирици  към повереното им паство, независимо от неговата народност. Епископ Агапий е точно от тези, които съдействат за  образованието на гръцки и български, и разпространяването на  български книги. Той не е единствения гръцки духовник, милеещ за българското просвещение и свобода.

Девическото училище във Враца

В  богослужението използва само български език

там, където преимуществено живеели нашите деди.

Едва преди месец и половина краезнанието и  историческата наука  добавиха нови факти от биографията на врачанския будител-българофил.

Патриарх Неофит взе молитвено участие в Литургията

В средата на месец септември по повод 280-та годишнина от рождението на св. Софроний, епископ Врачански, 225-та годишнина от ръкоположението му за епископ и 55-та годишнина от неговата канонизация, Възнесенският храм „Св. Софроний Врачански“ и Враца стана център на духовни тържества. Бяха проведени научен семинар, открита бе изложба от ценни ръкописи в Регионалния исторически музей и бяха отслужени съборни богослужения. Негово Вископреосвещенство Врачанският митрополит Григорий бе домакин на духовните празници и посрещна Светейшият български патрарх Неофит, учени, изследователи, поклонници на българското просветно-църковно дело и събратята си – техни Високопреосвещенства митрополита на Верия, Науса и Кампания Пантелеймон от Вселенската Патриаршия, архиепископа на Ръмник-Вълча Варсануфий от Румъния и Техни Високопреосвещенства Великотърновският митрополит Григорий, Ловчанският митрополит Гавриил, Неврокопският митрополит Серафим, Старозагорският митрополит Киприан, Видинският митрополит Даниил, Мелнишкият епископ Герасим, гл. секретар на Св. Синод и Негово Преосвещенство Адрианополски епископ Евлогий, игумен на Рилската света обител, архимандрит Василий, протосингел на Софийска света митрополия, архим. Васиан, представител на Руския патриарх у нас, архим. Пахомий, ректор на Софийската духовна семинария, архим. Порфиий, игумен на манастира „Св. Йоан Кръстител“, Верия, Гърция, ставрофорен иконом Нелуц Опря, представител на Румънския патриарх у нас, свещеници и дякони.

Съборната Литургия във Враца

За тържествата в града бе донесена и честната глава на св. Климент Охридски, а християните от Враца имаха възможостта три дни да се поклонят и да се помолят за застъпничеството на светеца. Точно игуменът на манастира “Св. Йоан  Кръстител”, в който се покоят мощите на великия български духовник, книжовник и просвететел оповести след първото вечерно богослужение  пред студент в Юридическия факултет от Враца, че епископ Агапий е бил монах в тази Света обител и вероятно от там е тръгнал, за  да оглави многострадалната Врачанска епархия, едва възстановила се от тежкото кърджалийско време. Архимандрит Порфирий проведе разговора си с младежа (свещенически син) ,след като дълго изследва надписа на  плочата върху гроба на епископ Агапий, намиращ се непосредствено пред Царските двери. На другия ден този новооткрит исторически факт бе огласен от митрополит Григорий в края на Съборната литургия. За

Архимандрит Порфирий – игуменът на манастира „Св. Йоан Предтеча“, в кото епископ Агапий е бил монах

будителството и самоотвержената пастирска дейност на еп. Агапий

разказва уникално историческо изследване в книгата „Врачанският епископ Агапий и монахиня Анна-Анастасия Димитрова – дейци на църковно-просветното дело в Плевен през XIX-ти век“, издадена през 2011 година, чийто автор е Валентин Пеловски, тогавашен кмет на село Победа. Бившият служител на МВР с 20-годишен стаж в системата завършва специалност „Теология“ във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“  през 2010 г. и под ръководството на научния си ръководител – доц. д-р Людмил Манев – преподавател в Православния богословски факултет във Великотърновския университет се рови в редица архиви, прави изследователски пътувания и написва обширния си ценен  труд. Важно място в  него заема ролята на църквата в просветното и образователното дело през Възраждането. Тема в книгата е разкриването на процеси и личности, допринесли Плевен да стане център на девическата просвета през втората четвърт на XIX-ти век, а конкретната цел е проследяване и анализ на поставеното начало на българското девическо обучение като важен елемент от общия църковно-просветен и образователен процес, започнал в началото на века и продължил до Освобождението от Османско владичество.

Един от основните въпроси, разглеждани в книгата е годината на откриване на първото в България светско девическо училище в Плевен. Той е свързан с някои моменти от живота на първата българска учителка Анастасия Димитрова, приела по-късно монашески сан в Йерусалим.Като важни и определящи в книгата са представени действията на врачанския епископ по това време Агапий, без които делото на Анастасия Димитрова не би могло да се случи. Авторът е открил и изследване за Анастасия Димитрова на църковния историк акад. Иван Снегаров, който през 1959 година, превеждайки около 17 писма в кореспонденцията, водена между Райно Попович и Агапий, в две от тях намира показателни сведения за процеса по изпращането й в Калоферския манастир и нейното обучение.

Какво можем да прочетем в знаменития исторически труд?

Анастасия Димитрова е родена на 12 май 1815 г. в Плевен в семейство на бедни родители. За нас днес е невероятно, но достоверни исторически извори напомнят, че под влияние на законите в Османската империя за девойките не е било прието да получават грамотност наравно с момчетата. Строгата книга „Дамаскинар“ е минавала из големи и малки селища на цяло Българско, за да напомня думите : „НА ЖЕНАТА ЗАБРАНЯВАМ ДА УЧИ, СЪЩО ДА ВЛАДЕЕ СВОЯ МЪЖ!“ (преиначени от липса на достатъчно знания на Апостолските послания). Така девойките – и големи и малки, и бедни и заможни, оставали в безпросветна тъма до средата на ХІХ столетие в пределите на Османската империя. Споменатата строга книга „Дамаскинар“ вред минавала с предписанията и нравствените поръки. Скрити зад заповедите на стародавното религиозно учение за „вторичната същност“ на жената, дверите на заблудата налагали възглед, че за нея не е необходимо да се ограмотява. Обикновено девойките от народа отивали да пасат овце, да работят на нивите, да тъкат венчални дарове, да носят със стомни вода, да изпълняват покорство към родителите и подчинение на мъжете си. Някои от тях постъпвали в метоси и манастири, където изучавали писмо и четмо, само за да могат да четат богослужебните книги на Псалтир, Часослов, Апостола. Но те не изучавали светски науки, защото животът им се свеждал до това да работят физически труд и да отглеждат децата си. Тъй всякоя помисъл за тяхното умъдрение се считала срамотна и грях. Бащата на Анастасия е бил ковач, а майка й Цвета прислугвала в голямата двуката къща на хаджи Йоца Хицовица в Плевен, където отсядали високи църковни гости от Враца, тъй като по онова време Плевен бил под духовната управа на Враца. Майката на врачанския епископ Агапий –

Трудът на Валентин Пеловски

Евгения открила ранната мъдрост на малката Анастасия,

която помагала в хаджийския дом.

Благородната жена и синът й произхождали от Дарданските предели, където живеели български и гръцки семейства, затова Евгения милеела и българските девойки в пределите на Османската империя да се ограмотяват както момчетата. Евгения поискала Анастасия за свое дете, та то да изпълни желанието й за светско ограмотяване на християнски момичета. Когато малката навършила седем години, родителите й склонили да я дадат за поучение при Евгения, която хората в епархията наричали кира Даскала Богоозарената. Щом девойката отрасла и вече можела да чете и пише, през 1840 г. епископ Агапий изпратил писмо до известния по онова време учител Райно Попович, който учел карловски и калоферски момчета в светски науки. Писмото съдържа молба Анастасия да бъде приета в Калоферския манастир „Въведение Богородично“, за

да се учи по светски науки в мъжкото училище

Молбата на врачанския владика била изпълнена. Приета в обителта, тя  започнала да изучава писане, смятане, аритметика, география, история, включително Славянобългарское детеводство. В това училище нейни учители били даскал Ботьо Петков и Брайко Хаджигенович, който вече преподавал по взаимоучителната метода на Неофит Рилски.

Гробът на епископ Агапий

След като получила необходимите знания, девойката се завърнала в Плевен. На първи октомври 1841 година в килия към църквата „Св. Николай“ училището се открива с двайсетина девойки от града. Първоначално те пишели на пясъчни сандъчета и восъчни дъсчици с калем, по-късно започнали да се учат да смятат от едно до хиляда, включая четирите действия с тези числа. За пръв път, Анастасия Димитрова преподава и чисто светски дисциплини като аритметика, география, история. Тя въвежда взаимоучителният метод – най-напредналото дете изпитва другите, което вече се е прилагало и в Габрово в Априловското училище. Това е показател, че вече обучението придобива светски характер, защото по това време в Плевен в различни периоди е имало 4 до 5 килийни училища – те са съществували все още“.

Невежеството отстъпвало бавно

Много от първенците на града и будни граждани подпомагали новооткритото училище, като изпращали в него децата си. По-бедните плащали на Наставницата с брашно, яйца, плодове, дърва за огрев. За най-бедните църковното настоятелство събирало средства, за да могат и те да се ограмотят поне в четене и писане, за да не останат слепи за светлината на знанието. Но мнозина граждани не искали да приемат начинанието. По всевъзможни начини те укорявали делото на епископ Агапий и Наставница Анастасия, стремили се да отлъчат девойките от училището. Въпреки това просвещението продължавало и се утвърждавало както в сърцата на жадните за знание момичета, така и на техните неграмотни майки, на които учителката напомняла: „Майката е най-първа наставница на децата си. Как ще напътства невръстни чада, ако тя самата е безпросветна?“

Панихидата, отслужена за владиката Агапий

Следващата година владика Агапий разпратил надлежни писма до родолюбиви първенци по градовете на цяло Българско – оттам да изберат и изпроводят по една будна девойка, която да се изучи в плевенското школо, та после тя да отвори училище в бащината си къща. Красивата Цвята Кръстенякова, дъщеря на хора от заможен род, пристигнала от Враца и станала най-прилежна от всички девици. Ловешките първенци изпратили смирената и трудолюбива Параскева Нейкова. От Свищов дошла Пелагия, която почитала знанието, но не търпяла лудориите на малките момичета. От София изпратили борбената и умна Мита Николчева. От Шумен, Русчук, Сливен, Пазарджик прииждали девици в различна възраст, жадни за просвещение.

През 1846 г. в списание „Любословие“ Константин Фотинов пише за първата българска Наставница: „Научи се способно и препрестойно, щото да се постави като светило на свещник и да свети, като Денница между небесни звезди. Така и тя сред своя женски род и пол засия.“ Навсякъде, където прочели думите му за плевенското школо и Наставница Анастасия, народът честно проумявал, че жената е драгоценна половина на човешкия род, и пращали момичетата си за наука в къщите на онези девойки, вече получили знания при плевенската учителка. По време на Руско-турската освободителна война, когато градът стенел от студ и мъка под разрушените домове, Наставница Анастасия и нейните ученички търсят сред руините деца, така необходими за живота на нова България!

Момент от панихидата

„Инициаторка на много полезни начинания по събуждането заспалия дух на българина,  съучастница във всички народополезни начинания в града ни до преклонна възраст, Анастасия Димитрова остави добър спомен между съгражданите си. След половинвековна деятелност в полза на народа си се посвети в служение Богу и през 1894 г. напусна града ни, като се засели в Йерусалим, гдето живее и сега, забравена от всички, даже от тези, за просветата на които е дала цели 50 години от живота си“. Текстът е от статия в сп. „Светлина“ от 1898 г. и авторът е поискал да остане неизвестен. Той дава сведения за нейния живот и прилага снимката й като монахиня, приела духовно име Анна. И не скрива тревогата си – да не бъде забравен нейния принос в епохалното дело по ограмотяването на девойки във време на безпросветна тъма! (През 1884 г. Анастасия Димитрова заминава за Израел с намерение да остане завинаги по светите места. През 1896 г. пише писмо от Йерусалим.)

Владиката Агапий, П.Р. Славейков и градските първенци

А епископ Агапий продължава пастирско – просветителската си дейност. Финансира откриването на първото училище в родното си село Колиндър, а в 1848 г. подпомага възстановяването на църквата „Свето Възнесение“ във Враца. С негово съдействие се разпространяват и преводите на Райно Попович. За голямо съжаление Агапий влиза в конфликт и с българската община, начело със синовете на Димитраки Хаджитошев – Александър, Замфираки и Теодораки. Предполага се, че новите, руски методи в образованието, които дошлият в епархията П.Р.Славейков решил да наложи, не са се харесали на владишките , почиващи  на гръцките образователни принципи. Започнала дълга борба, придружена с разпространението на доноси, клюки, лъжи. Същата била и картината, съпътствала и свети Софрониевото служение във Враца. Тя се била породила от опитите за доминиране на градските първенци, финансиращи образованието и църковното дело. В един сръбски вестник се появява обширна дописка, описваща “неморалните деяния” на Агапий, която привлича вниманието на българската общественост. Обръща се внимание (както и по времето на св. Софроний), че владиката прекалено се меси в общинските работи и особено в учебното дело. Поради големите си заслуги към него, Агапий се стреми да го ръководи и  отказва Петко Славейков да бъде назначен в селищата на епархията му. Той го прогонва от Плевен, но врачанската община го наема против владишката воля. Десетилетия по-рано влиятелните врачани Иван Замбин и Атанас Некович вгорчават светителството на Софроний Врачански. Сега синовете на Хаджитошин са подведени в борбата за налагане волята на градските първенци над архиерейската. Фактът, че Софроний е бил българин,  а Агапий – грък не е причината за напрежението, а още неуредените отношения “църква – общество” в една робска обстановка.

Владиката Агапий е убит от турчин в началото на октомври 1849 г. пред църквата “Свето Възнесение” във Враца.

В знак на признателност и заради мъченическата му смърт врачани го погребват в централната част на същия храм, пред самия олтар, което се прави изключително рядко. Декоративната плоча е с епитафия от Цвета Кръстенякова. Тази година се навършиха 170 години от мъченическата му смърт. По този повод на 13 октомври в същия храм след светата Литургия, бе отслужена панихида в негова памет. Богослуженията  извърши Врачанският митрополит Григорий заедно със свещеници от града.

* Авторът е историк

Следвай ме – Вяра

Exit mobile version