Мара Бранкович доставя и даровете на влъхвите в Атон
Най-значимото събитие, свързано със свети Иван Рилски след неговото Успение, което Православната Църква отбелязва днес, на 18 август, е пренасянето на неговите мощи от Търновград (Велико Търново, дн.) в Рилския манастир през 1469 година. Това става възможно след ходатайството на вдовицата на султан Мурад II – Мара Бранкович (1416 г. – 14 септември 1487 г.).
Тя е от последните съпруги на османските владетели от благороднически родове, които са сключвали официални династични бракове с владетели на Османската империя, за спечелване на съюзници.
Към началото на ХVI век тази необходимост отпада, тъй като границите на империята вече са урегулирани, както и задълженията на останалите на места васалн княжества. В харемите вече престолонаследниците са раждани и от робини, получили след майчинството си статут на свободи жени.
В Османската историография Мария Бранкович е наричана Мара-хатун, Деспина-хатун и Америсса. Тя е представителка на средновековната сръбска (днес) династия Бранковичи, дъщеря е на Георги Бранкович и Ирина Кантакузина. Баща й е владеел Смедеровското деспотство. Мария е популярна чрез народните песни и легенди като Мара, дори като „царица”. Историографите посочват, че тя е била доверен човек на съпруга си Мурад II, с когото той е споделял държавнически дела и дори ги е обсъждал.
Някои историографи дори се позовават на источници, от които става ясно, че той се е вслушвал в съветите й и я е ползват за дипломатически мисии. След неговата смърт през 1451 г., наследникът му Мехмед II, който е от друга жена, потвърждава васалните отношения на Георги Бранкович и връща Мара Бранкович с почести в родината й. Такава е била традицията за овдовелите съпруги на султаните. Когато те не са желаели да се върнат по родните си места, са били изпращани в имение в покрайнините или извън стоицата.
През 1457 г. , когато баща й умира и е наследен от сина си Лазар, Мария се връща на османска територия, тъй като животът й не в безопасност по време на управлението на брат й. Султан Мехмед II я цени и около 1459 г., за да се издържа, ѝ дарява Ежово, околните Серски села, бивши манастирски земи край Солун и поземлено владение в областта Дубочица около днешен Лесковац. До края на живота си Мехмед се отнася с уважение към нея и многократно я използва като посредник в дипломатическите си контакти. С нейното посредничество, например, в края на 1474 г. започват преговорите между султана и Венецианската република, които по това време воюват дванадесета поредна година.
Мария Бранкович е лицето, което издейства султански ферман за пренасяне на мощите на свети Иван Рилски от старата българска столица Търновград в Рилския манастир. Шествието, с което през 1469 г. са пренесени мощите, е описано от Владислав Граматик, според когото чрез него „западните български земи пак да се осветят и да се напътят към добро“.
Мария дарява на Рилския манастир ценна икона на Пресвета Богородица. След падането на Константинопол (1453 г.), Мара (така я наричат местните) изпратила даровете на влъхвите на манастира „Свети Павел” на Атон.
Мара Бранкович доживява старини и умира на 14 септември 1487 г. в село Ежово.
