Предвид разискваната напоследък тема за въвежданеф на вероучение в учирлищата ви предлагаме статията на руския квещеник Филип Парфенов в превод на архимандрит Никанор.
„Освен окончателното тържество на иконопочитанието, една друга истина, свързана с него, често остава омаловажавана и незабелязана.
По време на всяка служба се извършва кадене както на ръчно изработени икони, висящи по стените на църквата, така и на живите икони, които не са направени от човешка ръка – тоест на хората, които се молят в храма. И това е естествено, понеже всеки от нас носи в себе си образа (на гръцки εικόνα) и подобието на Бога: „И рече Бог: Да създадем човека по Наш образ, по Наше подобие…” (Бит. 1:26). Всеки човек е жива икона на Бог, просто по- замърсена и нуждаеща се от „реставрация“.
За жалост по-далеч от тази условно-символична почит нещата не отиват… Архимандрит Софроний (Сахаров) много точно го е казал: щом хората не виждат вечното, божествено достойнство нито в ближния, нито в себе си, те стават брутално зли в отношенията помежду си. Но Словото неизменно свидетелства: „По това ще познаят, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си.“
Затова си струва да осъзнаем, не само всеки един от нас поотделно, но и всички заедно, нашата обща духовна нищета, в която пребиваваме. И вместо да се отдаваме на триумфализъм с гръмко произнасяне на анатемите в Неделя Православна, както някои вече предложиха (почти всички наши енориаши, заедно с духовенството, лесно ще паднат сами под тези анатеми), по-добре е да повторим думите от книгата на пророк Данаил (глава 3), които вече чухме в първите дни на Великия пост: „Защото ние съгрешихме и постъпихме беззаконие, като отстъпихме от Тебе, и във всичко съгрешихме; Твоите заповеди не слушахме и не ги пазихме и не постъпвахме, както ни бе заповядал, за да ни бъде добре…И сега не можем да отворим устата си; ние станахме за срам и похула на Твоите раби и на ония, които Те почитат.“
„Трагедията на православната история винаги се разглежда като тържество на външното зло: гоненията, турското иго, предателството на интелигенцията, болшевизма. Никога – „отвътре“. И докато това е така, тогава, според мен, никакво възраждане на Православието не е възможно” (протойерей А. Шмеман, “Дневници”).
Като цяло, както предлага св. ап. Павел, „Изследвайте сами себе си, дали сте във вярата;“ „Изпитвайте себе си“ (2 Кор. 13:5). Включително, между другото, и дали сме в Църквата.
Човек може да намери не просто куп, а цяла планина от доста убедителни оправдания за себе си по отношение на външния, нехристиянски свят – от новозаветните текстове (за „малкото стадо“, за това, че „когато дойде Човешкият син, ще намери ли вяра на земята“, за това, че истината никога и никъде не тържествува сред масите, че да се присъединиш към истината означава да вземеш кръста си и да се отречеш от себе си, че мнозина не искат и пр. и рр.), но отново Словото Божие напомня: „По плодовете им ще ги познаете.“
А с какви духовни плодове можем да се похвалим, като не броим външното църковно строителство?“
