На 2 май 2003 г. след онкологично заболяване и тежък инсулт издъхва една от най-големите български поетеси
Блага Димитрова е родена на 2 януари 1922 г. в Бяла Слатина, област Враца, в семейство на майка учителка и баща юрист. Израства във Велико Търново. През 1941 г. завършва класическа гимназия в София, а през 1945 г. – славянска филология в Софийския университет. През 1951 г. защитава дисертация на тема „Маяковски и българската поезия“ в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Дълго време се занимава с редакторска, преводаческа и обществена дейност.
Блага Димитрова започва да пише още като ученичка (Класическа гимназия, София). Литературните ѝ интереси я подтикват да запише славянска филология в СУ, а по-късно докторантура в Литературния институт „Максим Горки“. За първото си романово произведение Блага Димитрова черпи впечатления от строежите в Родопите, където тя отива след като осем години работи като редактор в списание „Септември“ (1950 – 1958). Романът „Пътуване към себе си“ се нарежда сред най-добрите ѝ творби, наред с „Отклонение“, „Страшният съд“, „Лавина“ и забранения по време на тоталитарния режим роман „Лице“. През 1987 г. участва в създаването на „Литературно-художествен кръг – 39-те„. Между 1987 и 1989 г. ѝ е забранено публикуване на творбите, заради дисидентските ѝ възгледи и дейности.
За дейността си като писател Димитрова получава множество български и международни литературни награди и отличия, включително орден „Стара планина“ – първа степен и Хердерова награда. Романът ѝ „Лавина“ е филмиран през 1981 г., а през 2003 г. е издаден 1 том от нейните съчинения, като предстоят да излязат и останалите 22 тома.
През 1988 г. Блага Димитрова е сред основателите на неправителствените организации Комитет за екологична защита на Русе и Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. По-късно участва в ръководството на Федерация на клубовете за демокрация в Съюза на демократичните сили (СДС).
През 1991 г. става народен представител в 36-о обикновено Народно събрание от парламентарната група на СДС.
На Президентските и вицепрезидентски избори през 1992 г. е избрана за вицепрезидент, но същата година напуска поста, поради несъгласия с президента Желю Желев след т.нар. „Боянски ливади“.
Блага Димитрова е омъжена за Йордан Василев. През 1967 г., по време на войната във Виетнам „осиновява“ Ха Тху Хоанг (бълг. име Ханна Хоанг Димитрова) от Хайфон, Виетнам. До 6-годишна възраст Ха живее евакуирана на село с брат си и със сестра си. При молбата на Блага Димитрова да осинови малката Ха, майка ѝ се съгласява да я даде, за да я спаси от бомбите. До законно попечителство не се стига – Йордан и Блага ѝ казват да ги приема като леля и чичо. Но българите я наричат „дъщерята на Блага“. Блага Димитрова няма друго дете.
„Служителка на истината, господарка на думите“
Така веднъж Блага Димитрова е описана от френско-българския писател и философ Цветан Тодоров (1939 – 2017).
„Блага беше човек-компас – за морал, смисъл и гражданско поведение“, казва дипломатът и политик Стефан Тафров.
И все пак коя е Блага Димитрова?
Мария Петкова я описва като хармонично единство на несъчетаеми черти: спомня си я като едновременно уязвима и силна, нежна и смела. „Внимателна, премисляща всяка дума и пряма, последователна в позицията си. Мъдра и много млада по дух. Опитна и вечно търсеща. Знаеща и постоянно питаща. Винаги широко отворена към хората и света, с искрен интерес и грижа за всеки човек и всички хора. Казват, че вниманието е най-щедрият жест.“
За Мария Петкова Блага Димитрова е твърде всеобхватна и богата личност и нейният живот не би могъл да попадне под разделителната линия преди или след 1989 г.: „Блага е най-щедрият човек, когото познавам. Незнайно как винаги имаше време за всички. Живееше с болките и радостите на всички хора – родителите, приятелите, семейството, близките и далечните, познатите и непознатите.“
Способността ѝ да провокира границите на режима и да прави невъзможното възможно, която Хелле Далгор споменава, е нещо, което Стефан Тафров също отбелязва: „Словото и личността на Блага Димитрова имаха способността буквално да огъват пространството, да вдъхват надежда и смелост.“
За Амелия Личева важен фактор, през който да мислим за Димитрова, е винаги актуалният поглед към случващото се наоколо. „До последно тя пишеше и за света – за войната на Балканите, за 11 септември, тя беше наистина Поет, отворен към раните на света.“ Елена Михайловска казва, че в последните творби на Димитрова може да се види и как тя мисли за пътя си през десетилетията: „Има постепенно прощаване с младежки илюзии и това постоянно дългогодишно словослужене, по любим неин израз.“
Според Мария Петкова има един начин да си представим и възстановим личността на Димитрова – като четем книгите ѝ. „Аз самата ги чета и препрочитам от ранна тийнейджърска възраст и винаги откривам нов поглед, чувство, мисъл, мъдрост.“ Казва, че този процес продължава и до днес. „Когато съм тревожна или радостна, не знам как да продължа или залитам, колебая се или търся опора – отварям нейна книга на случайна страница и чета, намирам утеха и отговор.“
Лице срещу лице
Седим един срещу друг,
говорим обходно
по главната тема:
ако- иначе- всъщност.
А аз се подпитвам:
Кой казва истината?
Думите или мълчанието.
Погледът или гласът.
Жестът или ръката.
Позата или спазъмът.
Дистанцията или близостта.
Седим един срещу друг
гърбом към себе си,
с лица на заем,
на полуслово от истината.
И се подразбираме.
1988
В устната клетка
Как позволи езикът ти-
див, необязден, прескачащ
през стобора на зъбите-
да бъде опитомен?
Той си ближе думите,
както раните- тигър
в клетка под ключ.
Призванието внезапно
се разлютява в кръвта му
и тъкмо да изригне рев-
Надзирател на себе си,
яростно се захапва сам.
Руква мълчание.
Зад зъбите езикът кърви
1988
Общежитийна душа
Душата ми е общежитие
и без изолационни стени.
Не мога сама да остана,
да не възразявам на себе си,
да не се смервам с кос поглед,
да не се опълчвам срещу себе си,
да не се издебвам, подслушвам,
осмивам, отричам, виня.
Все съм неколцина-
един другиму не си давам мира.
Де да бях само двама
един против друг,
според прословутото раздвоение,
щях поне понякога
да си млъквам на себе си.
1988
Докрай
Ако ли всичко обяснят, докажат, изчислят,
ако ли цялата планета се превърне
в кълбо светлинно на свръхмозък,
всевиждащ и всечуващ и всезнаещ,
едно докрай необяснимо ще остане:
човешкият копнеж по нещо друго,
в друго време,
другояче,
другаде.
1988
Докосване
Докосването между двама,
обречени да се обичат,
е раняване.
Отблъскването между тях е
разчопляне до кръв
на раната.
Каквото и да сторят
един към друг от любов-
боли.
Това ги привързва на сляпо.
И едничкият лек
е болката.
По себе си знам.
Март, 1988
Пътем
Все се отвличах от главното,
все се отбивах встрани,
все закъснявах, пропущах.
Но пък от разстояние
мога да обозра сега
колко щях да пропусна,
ако все гонех главното.
(Впрочем, кое бе то?)
1988
Неосъзнато
Сгъстяваше се мрак около нас
(и в пряк и във преносен смисъл),
а светлина растеше в твоя поглед.
Една ръка бе разстояние,
което не посмяхме да стопим.
Неосъзнато пиехме така
безмълвие като целебен въздух
(езикът в обриви от думи).
И бяхме озарени целите
с една съзвучна, отвъдсловна реч.
За миг изпитах звездната взаимност
(щом не достига земна- звездна),
която движи всички светила,
държейки ги на разстояние-
да се привличат вечно и горят.
(И вечното е относително.)
1988
Тайнослов
При неизбежното бягство потърси подслон
сред залостените дни в отворена дума.
Единствено словото изразява всичко,
неудовлетворено от себе си преди всичко.
На кого да възложиш да пробие стената,
зад която се задушаваш,
освен на липсваща дума.
В самозвучно пространство между думите
се обажда вътрешният ти глас.
Докосваш в словото не свят в наличност,
а отсъствие на нещо насъщно, лично.
Със същите думи- декрети против словото
и дръзки възвания за свобода.
Къде е ключът?
Няма друг позволен път за словото,
освен забраненият.
Никой не може да го убие. Само
думите убиват словото.
Изрично мълчание ли ще го прероди?
Словото ще възкръсне чрез слово.
Смертию смерт поправ, живот даровав.
Неудостоявано, да устои. Въпреки.
Неблагонадеждно, да обнадежди.
Единствено словото въплътява несъществуващото
и така разширява обхвата на вселената.
И невъзможното става възможно- дословно.
И всяка присъда над словото е условна.
А ключът? Все по-явно е, че е тайна.
1988
Роднини
Голяма клопка е тая малка страна.
Седиш с непознати спътници.
От дума на дума, от гара на гара-
излиза, че май сте от същия род.
А ти си мислиш, че си се скрил.
Но хлътнеш в термитника на града.
И скъсваш всяка обвързаност.
Роднинството е отживелица.
Пробиваш си път в наваляка
без корен, с ръбати лакти.
Проникваш в неведоми ведомства
без име, с карта и номер.
Но катериш глетчера на кариерата
по вуйчо-владишко коляно.
Инак си никой, без род и лице.
И все пак внимавай в тая малка страна!
Щом подло предаваш някого,
щом се целиш в гръб иззад ъгъла,
дали не проливаш своя кръв?
Каквото да сториш, в себе си биеш.
Не забравяй, роден си в малка страна!
1988
Към тебе
Все още чакаш от мене
да изрека онова,
което не мога да изрека.
Тъкмо това очакване
буди болката- слово
в прерязания език.
Така при промяна на времето
боли ампутиран крак,
готов да се втурне на път.
1988
На пук
Призори
от камбанарията на чучулигата
събудете ме млада!
Да отключа за всепосочните разминавания,
преобърнати в срещи
с първообраза
на усмивката, с богоборството на тополите,
със самата взаимност.
На пук на теб,
очебийност, на пук на всички необратимости,
на причинните връзки,
на трезвия разум на пук!
15.04.1989
Поуките на историята
Византийският летописец Прокопий Кесарийски
денем драскал официозните хроники:
славни победи, небивал възход и проч.
Нощем скришно истината записвал:
дворцов разгул, беззаконие, вълчи грабеж,
тласкат към пропаст клетия ни народ.
Инак как ли Прокопий би прокопсал?
Дневната правда за днешния ден до пладне,
нощната правда за дългите утрешни дни.
С двете пачи пера се справил Прокопий.
Само че за такава проста премъдрост
трябва византиец да си роден.
И да държиш непременно на прозвище Кесарийски.
1988
„Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднъж постигнатото.”
„Не се бойте, че ще ви стъпчат – стъпканата трева се превръща в пътека.”
