Д-р Даниеле Макини, лекар от болницата “Хуманитас Гавацени”, в Бергамо, Северна Италия, се обърна към социалните медии, за да напише емоционално предупреждение за реалната опасност от неглижирането на епидемията от коронавирус, и да предупреди останалите държави какво евентуално могат да очакват по време на епидемия от КОВИД-19. Това съобщава сайтът bgnovini.eu , която „Следвай ме” публикува за своите читатели.
Д-р Макини обяснява трагедията от коронавируса за здравния персонал и за обществото като цяло: „Да спрем да казваме, че споделянето на новини за коронавируса е лошо влияние. Когато чуя хора да се оплакват, че не могат да отидат на фитнес, се разтрепервам”
Ето ги и неговите думи с известни съкращения:
“В един от безкрайните имейли, които получавам повече от веднъж на ден от здравната администрация, имаше параграф с препоръки „как да бъдем отговорни в социалните мрежи“; с тях всички ще се съгласим.
След дълго мислене дали и как да напиша какво се случва тук, реших, че мълчанието е безотговорно.
Затова ще се опитам да предам на не-медицинските работници, на обикновените хора – онези, които са най-отдалечени от нашата реалност, през какво минаваме в болницата в Бергамо в дните на пандемия от КОВИД-19.
Разбирам, че не бива да има паника, но когато информацията за опасността от случващото се не достига до хората, и виждам хора, които пренебрегват предупрежденията и такива, събиращи се заедно, за да се оплакват, че не могат да ходят на фитнес или на мач, изтръпвам. Също така разбирам и за икономическите вреди, които епидемията от коронавирус причинява и се притеснявам за това. След края на епидемията ще бъде наистина трудно да започнем от начало.
Искам да отбележа, че опасността за здравето на обществото е по-важно от икономиката и не мога да опиша с по-лек термин от „смразяващ“ факта, че все още поисканите от региона „карантинни зони“ за Алзано Ломбардо и Нембро не са създадени (подчертавам, че това е лично моя гледна точка).*
Аз самият наблюдавах с интерес реорганизацията на цялата болница през изминалата седмица, когато „врагът“ се спотайваше все още в сенките: отделенията бяха постепенно изпразвани, избирателно се прекъсваха дейности, интензивното освобождаваше възможно най-много легла. Контейнери бяха поставени пред входа на спешното, за да се създадат отделни пътища и да се избегне заразяване. Всички тези промени доведоха до атмосфера на сюрреалистична тишина и празнота, която не разбираме из коридорите на болницата, в очакване на война, която не е започнала и която много хора (измежду които и аз) не вярваха, че ще се случи с такива размери.
Отварям скоба, за да поясня, че всичко това се случваше в пълно затъмнение, далече от обществото, докато някои медии си позволяваха да съобщават, че частните клиники не правят нищо.
Все още си спомням нощната си смяна преди седмица, без почивка чаках обаждане от микробиологията. Чаках резултатите на пробата, взета от първият подозиран случай в нашата болница и мислех за последиците, които ще има за нас. Като се замисля, притесненията ми за един случай изглеждат смешни и неоправдани сега, след като видях какво се случва.
Ситуацията е меко казано драматична.
Други думи не ми идват в ума. “Войната” буквално експлоадира и битките са денонощно без пивка. Един след друг, хората идват в спешното.
Те са с усложнения, далеч от тези на грип.
Нека спрем да го наричаме грип! За две години работа в болницата в Бергамо научих, че хората не идват тук без причина. Този път не е различно. Заразените следват всички препоръки: седмица до десет дни вкъщи с висока температура, без да идват, за да не разнасят заразата, но вече не издържат.
Не дишат адекватно, имат нужда от кислород.
Медикаментите за този вирус са малко. Развитието зависи главно от собственият организъм. Ние, лекарите можем само да го поддържаме, когато вече не се справя сам. Главното, на което се надяваме е, че организмите на болните ще го преборят сами. Анти-вирусните терапии са експериментални за този вирус и се учим за него всеки ден.
Стоенето вкъщи, докато симптомите се влошат не променя изхода на заболяването.
Но, сега след като цялата драма започна, имаме нужда от легла. Едно по едно, отделенията, които бяха освободени се пълнят с изумителна скорост. Дисплеите, показващи имената на болните в различен цвят, в зависимост от отделенията сега са изцяло червени, и вместо процедурите показват диагнозата. Тя е една и съща: Двустранна интерстициална пневмония. Кажете ми, кой грип причинява такава остра трагедия.
Защото това са разликите:
Класическият грип не само, че заразява по-малко хора за няколко месеца, но и случаите се усложняват много по-рядко. Вирусът разрушава защитните бариери в дихателните ни пътища и позволява на бактериите да атакуват бронхите и дробовете, предизвиквайки по-сериозно заболяване.
КОВИД-19 протича като банален грип за голяма част от младите, но при много от възрастните (и не само) причинява тежък остро-респираторен синдром, защото напада директно алвеолите в белите дробове, инфектира ги и блокира функциите им.
Последвалият отказ на дихателната система често е сериозен и след няколко дни в болницата, подаването на кислород става недостатъчно.
Съжалявам, но за мен, като доктор, не е успокоително, че само възрастните и хронично болните са в най-сериозен риск. Пенсионерите са най-голямата възрастова група в страната и е трудно да намериш някой над 65 г., който да не приема лекарства за кръвно налягане или за диабет.
Също така съм сигурен, че когато видите интубирани млади хора във спешното, или по-лошо, свързани с ECMO, всичката самоувереност, че сте млади ще се изпари. И докато има хора, които в социалните мрежи се хвалят, че не ги е страх, игнорирайки предупрежденията и се оплакват, че нормалният им живот и навици са нарушени, епидемията се разраства. Вече няма хирурзи, ортопеди, уролози, ние сме само лекари, които изведнъж станаха част от отбор, който посреща цунамито, което ни изтощава.
Случаите на болни се увеличават, до 15-20 хоспитализации на ден. Резултатите от пробите идват един след друг: положителен, положителен, положителен.
Изведнъж спешното се срива. Взимат се спешни мерки: нужна е помощ в интензивното. Следва кратка среща с обяснение как се използва софтуера в спешното и след няколко минути съм долу, до “войните”, биещи се на фронта. Дисплеите показват все едно и също: “температура и затруднено дишане”, “температура и кашлица”, “дихателна недостатъчност”… прегледите, радиографологичните изследвания показват едно и също: “двустранна интерстициална пневмония”. Всички имат нужда от прием, някой имат нужда и от интубиране и отиват в интензивното.
За някои вече е късно.
Интензивното е пълно, а когато то се напълни се създадоха още.
Всеки вентилационен апарат е като злато.
Тези, от операционните, които сега не оперират, се използват и операционните се превърнаха в интензивни отделения. Намирам за невероятно, поне що се отнася до “Хуманитас Гавацени”, където работя, как беше възможно за толкова кратко време да се преорганизират ресурсите, за да се подготвят за бедствие от такъв размер. И всяка реорганизация на легла, отделения, персонал, работни смени и задачи се преглежда всяка сутрин, за да даде всичко, и дори повече. Тези отделения, които доскоро изглеждаха призрачни сега са препълнени, готови да дадат всичко за болните, но са и изтощени.
Персоналът е крайно изтощен.
Видях умора по лицата, която преди не виждах, въпреки натоварването, което имаха до епидемията. Видях лекари и сестри, които спират работа, много след като е им е изтекъл краят на работното време. Извънредните смени вече са навик. Видях солидарност във всички нас, и никой никога не пропуска да попита колегите „как мога да ти помогна“ или „остави на мен, аз ще приема този пациент”. Лекари, които местят легла и прилагат терапии вместо сестрите.
Сестри със сълзи в очите, защото не можем да спасим всеки … а, жизнените показатели на няколко пациента по същото това време показват вече решената им съдба. Вече няма смени и графици.
Социалният живот е изключен за нас. През последните месеци се опитвам да свикна с невъзможността да се видя с детето си и мога да ви уверя, че винаги правя всичко възможно да се видя със сина си, дори в дните след нощна смяна, пропускайки съня. Но, от две седмици доброволно не виждам нито него, нито роднините си от страх да не заразя тях, а те от своя страна да заразят възрастна баба или някой друг роднина със заболявания.
Радвам се на някоя снимка на сина си, между сълзите на някой видео разговор.
Затова и вие също трябва да сте търпеливи. Да пропуснете театъра, музея и фитнеса. Опитайте се да имате милост към множеството стари хора, който можете да убиете. Знам, че не е Ваша вината, а на тези, които ви убедиха, че опасността от коронавируса се преувеличава. И дори тази моя изповед може да звучи преувеличена за тези, които са далече от епидемията, но моля ви, послушайте ни, опитайте се да напускате домовете си само, ако е наистина наложително. Не отивайте да пазарувате на едро в супермаркета: това е най-лошото нещо, защото там се концентрират хора и рискувате да срещнете заразен. Отидете, когато няма навалица. Сложете си обикновени маски, дори и такива за домашна работа. Не търсете да се запасявате със FFP2 и FFP3. Те са ни нужни на нас и вече ни е трудно да ги намираме. Сега трябва да ги използваме само в определени обстоятелства, по препоръка на СЗО, заради бързото им намаляване. И, да, благодарение на липсата на средства за защита, аз и някои от колегите ми сме изложени на опасност от заразяване, въпреки останалите взети мерки. Някои от нас са заразени, въпреки протоколите. Някой заразени колеги заразиха и свой близки и сега те вече се борят между живота и смъртта. Ние сме там, където страховете ви казват да стоите далеч. Опитайте се наистина да стоите далеч.
Кажете на възрастните и на болните си роднини да си седят вкъщи.
Носете им покупките. Ние нямаме друг избор, това ни е работата. В действителност, това което върша последните дни, не е нещо с което съм свикнал, но го правя въпреки това и ще го правя дотогава, докато отговаря на един принцип: опитай се да лекуваш и помагаш на болните или дори само да намалиш страданието и болката на тези, които не могат да бъдат излекувани. Не говоря на онези, които сега ни определят като герои, а до вчера ни плюеха и бяха готови да ни докладват. Те ще се върнат към това, когато всичко приключи. Хората забравят бързо всичко. Ние дори не сме герои – това е нашата работа. Ние рискувахме и преди всеки ден: когато поставяме ръцете си в корема на някой, който не знаем дали не е болен от хепатит и спин, когато го правим, дори когато знаем, че е болен от хепатит или спин, когато се нараним по време на операция на пациент с ХИВ и после взимаме лекарства, от които ни се гади. Когато четем с чувство на обреченост, кръвните си резултати след случайно убождане, надявайки се да не сме заразени. Ние просто си изкарваме прехраната. И емоциите от работата ни, без значение дали са хубави или грозни, си ги носим вкъщи. На края просто се опитваме да сме полезни за всички. Сега помислете: ние с действията си можем да повлияем на живота и смъртта на няколко дузини хора. Вие, с вашите на много повече. Моля споделете съобщението. Имаме нужда да бъде разпространено, за да предотвратим това да се случи из цяла Италия.”
Можете да прочетете оригиналния пост на д-р Макини тук.
*От 10 март цяла Италия е под карантина обяви в телевизионно обръщение късно вечерта в понеделник италианският министър-председател Джузепе Конте. Той посъветва всички граждани да стоят по домовете си и да излизат само ако трябва да ходят на работа или при спешен случай.
Пътуванията и всички обществени събирания в цяла Италия ще бъдат забранени, а спортните състезания, включително футболното първенство, спрени. Целта е да бъдат защитени най-уязвимите хора в страната.
Мерките, наложени преди два дни в най-тежко засегнатите области в Северна Италия, вече не са достатъчни, подчерта Конте.
Хората, които напускат Италия със самолет, ще трябва да дадат основателна причина за това, като изключение ще се прави само за „временните посетители“
Следвай ме - Общество
