„Всяко време е подходящо човек да устреми сърцето си към Бога“. Това казва архимандрит Никанор. Той е игумен на Църногорския манастир „Св. Св. Козма и Дамян“, известен още като Гигински.

– Ваше Високопреподобие, в средата на Великия пост сме. Какво ще кажете на тези, които все още не са го предприели? Късно ли е да започнат доховната подготовка за посрещането на Възкресението Христово?

– Никога не е късно за пост, за изповед и за прошка. Всяко време е подходящо човек да устреми мислите и сърцето си към Бога. Знаем, че дори на смъртен одър една пролята сълза и от най-големия грешник може да очисти ръкописанието целия му грешен живот, и да го съедини с Бога. Всеки един от нас е сътворен, за да бъде заедно с Него във вечността. Това виждаме още в самия момент на грехопадението, при отпадането на човека, когато Бог му обещава, че ще изпрати Изкупител, и че съюзът им ще бъде възстановен, което се и случва с идването на нашия Господ Иисус Христос. Той извърши изкуплението на Кръста. С Христовото Възкресение за всички бяха отворени вратите на рая. Не е късно и днес, и утре, и през поседната седмица да решим да попостим малко време, да съберем мислите си и да потърсим свещеник, за да обвиним пред него себе си, тоест да се изповядаме. Обвинявайки сами себе си, обаче, ще бъдем оправдани от Бога.

– Някои хора, които никога не са пристъпвали към изповедта и се безпокоят, страхуват се как да застанат пред свещеника, какво да му кажат. Какви са Вашите напътствия към тях?

– Всички искаме другите да мислят хубави неща са нас и това ни кара да крием лошите си постъпки и тъмните си мисли. За душата обаче е спасително да ги разкрие пред изповедника, който е човек също като нас – грешен. Ние трябва да сме предразположени да си кажем нещата, но дяволът обикновено се старае да обърне нещата така, че да ни отклони от нашето добро намерение. Когато правим грях, той ни дава безсрамие, подтик на го извършим, а когато решим да се изповядваме, ни праща срам. Обратно, трябва да ни е срам, когато вършим лошите дела. Когато отиваме при свещеника, за да ги изповядаме, трябва да сме радостни – ще изплачем прегрешенията си пред Господази Той ще ни ги прости. Колкото и да ни е трудно в началото, трябва да съберем волята си и да го направим. Постепенно ще свикнем, ще се освободим от срама. То е както, когато се учим да плуваме – първоначално ни е страшничко, а после скачаме с удоволствие в басейна или в морето. Затова, нека всеки пристъпи към великото тайнство покаяние, към изповедта, като при духовника не изпада в подробности, а да каже с кратки думи извършеното – завиждане злословие, кражба, прелюбодеяние и така нататък. И най-вече да е решен да не повтаря тези грехове. Това е изповедта, която се очаква от нас.

– Има хора, които се безпокоят да не се разгласи, да не се разчуе казаното от тях по време на изповедта. Има ли опасност това да се случи?

–  Не бива да се страхуват, защото съществува тайна на изповедта. Свещеникът няма право да разгласява това, което чува. Това обстоятелство се зачита дори от светското законодателство. Който е приел изповед, не може да бъде принуден да дава свидетелски показания по отношение на това, което е научил по време на нея. Но трудно човек може да бъде убеден с голи думи да преодолее страховете си. Всеки сам трябва да се бори с тях.

–  Вас беше ли Ви страх по време на Вашата първа изповед?

–  Не помня. Тя беше преди Светото Кръщение – аз го приех пълнолетен, в съзнателна възраст. Вероятно е била доста подробна. Обикновено преди Кръщението има катехизация, както беше в моя случай, и изповед. Да, било ме е срам, но страшно не ми е било. Хубаво е човек да осмисли греховете си, да се покае за тях, да ги изкаже на глас, да постави себе си в реална светлина пред друг човек. Така се получава една баня за човешката душа, умита от благодатта на покаянието и нежеланието да се извършва към това, което вече е извършил. Изповедта е обвинение към самия себе си. Тя не е литературно творчество, форма на къс разказ, донос, в който се споменават трети лица, а е самовглеждане – какво аз направих, което е против Евангелието. Това трябва да се казва с точните думи без излишни подробности.

– Как ще коментирате факта, че в последните години сякаш стана модно човек да минава на веганска храна в периода на поста, смятайки, че пости?

– Постът не е само въздържане от храни от животински произход, но е и полагане на начало на духовната бран, на духовния подвиг, който трябва да извършим, за да изгоним от себе си дори пожеланията за грехове. Това не е лесно, но духовният живот не е самоцел. Той е средство за постигане на единение с Бога. Тези, които могат да ни подпомогнат по този път, са опитните, подчертавам – опитните духовници, с чиято помощ ще извървим духовно времето на поста така, както трябва. Ако сами си измисляме и въобразяваме, как да го направим, няма да ни се получи. Необходим ни е съвет именно от добър духовник.

– Излиза, че в Църквата винаги трябва да сме ученици. Така ли е?

– Ние всички сме ученици до края на живота си. Който иска да се развива, трябва постоянно да учи, да се чувства като ученик, който пита и поглъща духовни знания. Който е решил, че вече е станал учител, значи е паднал. Бог да ни пази от такова превъзнасяне!

–  Като цяло, българинът склонен ли е да води духовен живот? Добър ученик ли е?

– За жалост, вероятно е закономерност, но колкото е по-неизкусен един народ в науката на живота, толкова повече той не забелязва своето убожество, своята духовна нищета и е склонен да се самопревъзнася. Всеки у такъв един народ е разбирач, учител, сочи с пръст другите. Църквата ни е на това ниво, защото никой не иска да се учи. Казвам го с огромно съжаление. За пример взимам монашеството, но… какво монашество е това да си сам в манастир?! Някой ще ми възрази, че „монах“ означава „сам“. Сам – да, но когато си отшелник в планината. Манастирът е общежитие. Затова се нарича „обител“. Как човек може да бъде сам на себе си и наставник, и послушник?

– Защо се случва точно това в немалко български манастири?

–  Защото два-трима българи на едно място трудно могат да живеят заедно, пък да не говорим двамата да слушат третия. Това, просто няма как да стане. Такива сме.

–  Дори в Църквата?

–  Да, това е огледало на целият ни живот. За голяма жалост, дори в нея хората искат да са крайни индивидуалисти. Проблемът е, че заради това тя не може да изпълни мисията си, а именно – да свети, да бъде светлина за народа и да го води към доброто. Църквата е разделена вътре в себе си. При ситуации, в които трябва да се обединим около Евангелието и архиереите, ние виждаме разделение дори на най-високо ниво, което няма как да не се предаде надолу. Така се получава едно все по-голямо и по-голямо раздалечаване. За съжаление, сякаш се превръщаме не в светла звезда, а в черна дупка. Как тогава да светим на хората?! Казвам го с огорчение, с болка от цялата си душа.

– Независимо от всичко казано дотук, черногорският манастир „Св. Св. Козва и Дамян“ развива дейност, издава църковни книги. Какво Ви провокира да се заемете с това съвсем нелеко начинание?

– Това е една от мисиите ни. Първите книги, които излязоха от манастира бяха преди 15 години. Това бяха малки книжки със светогорски поучения. След това подкрепихме монах Василий Зографски, който някак си осиротя, беше останал без подкрепа. Той има колосален принос за духовната просвета в България независимо от различните критики, които понесе. Те впрочем са нещо нормално в живота и трябва да се приемат. За пръв път в историята на БПЦ бяха издадени „Жития на светиите“ на съвременен български език. Беше издадена цялата богослужебна литература, като така не се налага да ползваме книги от Русия или от Сърбия. Отпечатените са с благословението на патриарх Неофит и са издадени от Софийска митрополия, но Василий Зографски е човекът, който работи по тях. Отделно манастирът ни издаде богослужебна книга за Пасхата, в която е цялото последование за празничната нощ на невми. Издадохме и „Манастирски служебник“, като службите в него са по светогорския типик, приет в манастира Ефсигмен, с когото сме побратимени. Преди години дядо Епифаний Милопотамски ни даде правата да издадем неговата книга със 126 кулинарни рецепти, съобразени със здравословното хранене. Тя вече се изчерпи и до седмици ще излезе от печат второто й издание. Стараем се, с каквото можем, да бъдем полезни, да просвещаваме хората и да ги привличаме към вярата.

– От къде могат да бъдат купени книгата за Пасхалния период и „Манастирския служебник“?

– От църковните магазини-книжарници на ул. „Иларион Макариополски“ 2 и „Съборна“ 11А в София. Продават се още в църковните магазини „Свети Иван Рилски“ във Варна (+359 89 653 9374), Стара Загора (+359 89 689 9716) и София (+359 89 689 1678). При интерес могат оттам могат и да бъдат изпратени на интересуващите се.

– Често пътувате в чужбина. Как живеят малките православни общности там, например в Турция?

– Там има традиционни, но твърде малобройни общности. Те са остатъци от гръцкото население, което е живяло там до 1922 г., до размяната на населението. В някогашната столица на отоманската империя – Истанбул, има останали и българи. Освен тях, има и доста други православни християни от различен етнически произход, които живеят или към момента работят в Турция, като сърби, руснаци, украинци. Те са паство на Вселенската патриаршия. Има обаче и определено число местни жители, етнически турци, чиито сърца Бог е докоснал и е привлякъл към Себе Си. Те стават оглашени, а след това приемат и Свето Кръщение. Това една млада, немногобройна, но отдадена на Бога общност вярващи етнически турци. Аз мисля, че това е и бъдещето на Православната Църква там, тъй като Турция е огромна страна с над 80 млн. души. Явно атмосферата е достатъчно толерантна, за да могат тези млади хора да живеят безпроблемно своята християнска вяра. Повечето от тях носят крътчета, и то явно. Разказват, че не са притеснявани, не им създават проблеми, макар и във всяко едно семейтво обстоятелствата да са различни. При последното ми посещение там имах възможност да общувам с такива хора. Направи ми впечатление тяхната искреност и простота във вярата, за разлика от нас, които я имаме за даденост, нещо като част от нашата идентичност. Те всеотдайно търсят Живия Бог. Видях и доброто и толерантно отношение на доста от новоизбраните кметове към тези общности.

– Според Вас, по-сладко ли е да изповядваш вярата си в условията на забрани или сега, когато всеки е свободен да заяви своето религиозно убеждение?

–          Във всяко време, във всяко положение, в което е поставен човек, пред него е изправена дилемата дали да върви по Бога, или да отстъпва от Него. Този, който живее в условията на гонение има едни изкушения. Изповедничеството за него се състои в едни дела. Свободният да изповярва вярата си има други проблеми. На всеки един подвигът ще бъде оценен по достойнство. Лесно е за нас да крещим и да сочим с пръст лошите, да се величаем и да се гордеем с това, че сме православни. Друг е въпросът, доколко сме такива, щом се държим по този начин. Да устоиш в една враждебна среда, да носиш кръстче, да изповядваш вярата си, само по себе си е подвиг. За това Бог им дава благодат. Той дава благодат и тогава, когато си свободен и си изкушен да се отдадеш на всякакъв греховен живот, но ти изпълняваш Неговите заповеди. Тогава ти устояваш в борбата с вътрешния враг, който е нападнал сърцето ти. И в двата случая човек има борба и трябва да полага усилия, за да бъде и да остане с Бога.

– Ако трябва да обобщите сега, по-малко от месец преди Възкресението Христово, какво могат да направят закъснелите с духовната подготовка, за да посрещнат празника достойно?

–  Както казва свети Йоан Златоуст, чието слово четем точно на Великден, нека дойдат всички:  и постили, и непостили, и подготвяли се, и неподготвени. Всички да влязат в голямата радост, която Бог е дал на човечеството. Защото във всяко живо същество е скрит копнежът към вечния живот, и в този най-велик ден виждаме и изповядваме неговото практическо осъществяване. Христос Воскресе!