Предлагаме ви проповедта на св. Василий Велики, влязла в литературно-богословското наследство със заглавието „Узнай тайната“

Нека почетем с мълчание първото, особеното, Рождество Христово, свойствено за Неговото божество. Нещо повече, нека си наложим като правило въобще да не изследваме и да не любопитстваме за него с помощта на нашите понятия. Защото какво може да си въобрази ума там, където не са били посредници нито времето, нито вековете, където образът не е бил представим, където не е имало никакъв свидетел, нито някой, който да разкаже за това? Или как езикът ще помогне за разбирането? Но е бил Отец и Синът се родил. Не питай: кога? Но остави встрани този въпрос. Не изследвай как е било. Защото отговорът е невъзможен.

Та нали самият въпрос „кога“ се отнася за времето, а „как“ непременно води до това да си представим раждане като телесен образ. Аз мога да ви дам доказателства от Св. Писание, че Синът се ражда като Сияние от Слава (Евр. 1:3) или като Образ от Първообраза. Но тъй като този отговор няма да ти позволи да любопитстваш с помислите си, обръщам вниманието ни на неизречимостта на тази представа и признавам, че образът на Божественото рождение е непостижем за мислите и е неизречим с човешки думи.

Не казвай: „Ако Той се е родил, значи дотогава не е бил“ и не се присъединявай с коварни думи към невежи разсъждения, като извращаваш истината с примери, отнасящи се към този свят, и осквернявайки богословието. Аз казах „Той се роди“, за да ти покажа Неговото Начало и Причина, а не да обвинявам Единородния в това, че е по-късен по произход от времето.

Но ето че не забелязах, как като следвах логиката на разсъждение, се отвлякох към това, което исках да избегна. И така, нека оставим размишленията за вечното и неизразимо Рождение, като съзнаваме, че умът е по-ниско от предметите, за които иска да размишлява, и словото е недостатъчно за изразяване на тези мисли.

Но нека видим каква част от истината можем да разкрием, въпреки че умът не може да се приближи до природата на непостижимото. И така, Бог се яви на земята. Бог живя сред хората, говорейки с тях вече не „от огъня“ (Изх. 3:2), не „с тръбен глас“ (Изх. 19:6), не „в мрак“ (Изх. 20:21), и не „в бурята“ (Евр. 12:18), като хвърля в трепет душите на внимаващите законодатели, но със Своето Тяло, кротко и ласкаво говорейки като с приятели. Бог се яви в плът, и действаше вече не от растояние, както беше с пророците, но като съедини човешката природа със Самия Себе Си и по този начин издигна до Себе си цялато човечество, чрез посредничеството на родствената с нас Своя плът.

Но могат да попитат: как от един Източник светлината стигна до всички? Или, по какъв начин Божеството се яви в плът? Ами така, както огънят в желязото: без да сменя мястото си, но давайки му от своята сила. По същия начин, огънят не намалява, като дава от силата си на желязото, а изцяло го изпълва със себе си, като му става причастен. По такъв начин и Бог Слово не се отделя от Самия Себе Си, и „обитава с нас“ (Иоан. 1:15), без да претърпи никаква промяна. И Словото стана плът (Иоан. 1:15). И небето не опустя от Съдържащия го, и зямята Ги прие в лоното си. Тук не мисли за някакво спускане на Божеството, защото на Него не Му е свойствено да преминава от място на място, подобно на телата. И не си въобразявай, че Божеството се е променило и се е превърнало в плът, защото То, като безсмъртно, е неизменно.

Но могат да попитат: А защо Бог Слово не се изпълни с човешка немощ? На това ще отговорим пак със сравнение: така, както и огънят не приема свойствата на желязото. Желязото е тъмно и хладно, а когато се нажежи, то приема формата на огъня, и само става светоносно, но огънят не става черен като желязото, той възпламенява, но не бива охлаждан. Така и човешката плът на Бога станала причастна на Божеството, но не Му придала своята немощ. От друга страна, не трябва да мислим, че Божеството действа абсолютно така, както чувственият огън.

Но ти си представяш страдание у Безстрастния, което се случва от човешка немощ и недоумяваш по какъв начин тленната природа остава недокосната от своето приобщаване с Бога?

Узнай Тайната. Бог се яви в плът, за да унищожи загнездилата се у нея смърт. Както спасителното лекарство, усвоено от тялото, унищожава смъртоносните отрови, или както царящата в стаята тъмнина се разсейва от влизането на светлината, така и господстващата над човешката природа смърт се унищожава от присъствието на Божеството.

О, дълбочина на благостта и човеколюбието Божие! Но в замяна на това човеколюбие на Бога ние се противим да станем Негови раби. Хората изследват причините, защо се яви Бог, въпреки че би трябвало преди всичко друго да се поклонят на Неговата благост.

„Греховната постъпка съединява човека с демоните“, казва архимандрит Никанор – игумен на Църногорския манастир „ св. Св. Козма и Дамян“

Във времето, когато периодът на Рождественските пости е преполовен, а мнозина се колебаят дали да се изповядат или не, а други пристъпват често към това тайнство, но повтарят едни и същи грешки след това, ви предлагаме духовните наставления на архимандрит Никанор. Той е игумен на Църногорския манастир „Свети свети Козма и Дамян“, който е известен още като Гигински манастир.

Грях наричаме престъпването на Божията воля, открита ни в Неговото Откровение, което е Евангелието, новозаветните заповеди. Както знаем, Новият Завет е скрит в Стария, а Стария Завет е разкрит в Новия, така че за нас важат и десетте Божии заповеди, които са доусъвършенствани в Деветте блаженства, за които говори Христос в проповедта на планината. Всичко това е събрано в една нова заповед, а именно – любовта към Бога. Втората заповед, свързана с нея, е любовта към ближния. Тези двете съставляват християнския закон и нарушаването им е грях.

Грехът не е само престъпване

на определени писани норми. Той има съвсем непосредствено живо измерение. То е попадането на грешника под въздействието на духовните зли сили, които го подтикват и мамят към този грях. Склонността да грешим е заложена в повредената ни човешка природа, която ни е „подарък“ от прародителите вследствие на първородния грях. Според учението на Църквата, всеки човек се ражда склонен към злото и обича повече себе си, отколкото ближния. Той е обзет от егоизъм, който ражда гордостта, желанието да придобиваме материални блага и стремежа към плътски наслади.

Светите отци казват, че човек

дори да не бъде изкушаван от дявола, то повредата от първородния грях така ще изкриви духовно живота му, че накрая той няма да спаси душата си. Тя е тази, която отдалечава човека от Бога и го води към адските дълбини. Единствената надежда за изправяне и излекуване на нашето паднало естество е съединяването му с божествената природа, което се осъществява в едната Ипостас на Иисус Христос – въплътилото се Второ Лице на Светата Троица. Това е една уникална „среща“ на двете естества – божественото и човешкото. Не може да има „втори“ Христос, не може да има никакъв подобен Нему, защото лично в Неговата Ипостас са съединени неразделно и неразлъчно Божествената и човешката природи.

По този начин човешката природа е изцелена,

тя е поправена от пораженията на първородния грях. Доведена е отново до състояние да може да общува пряко с Бога. Както казват Светите отци, това е едно ниво, което е по-високо от първоначалното невинно състояние на Адам, който още не е изпитал първородния грях и не е придобил опитност да избира между добро и зло чрез богодаруваната му свобода. Именно тази свобода, поради раните от първородния грях, понякога за жалост ни довежда до общение с падналите духове, които въздействат по особен начин на нашата психика, като се стараят да ни представят своите скверни и богоборни мисли като наши собствени, и нечистите си желания – като желания на нашето естество. По този начин те така ни оплитат в своята мрежа, че мислейки се за свободни, действащи според собствената ни воля, всъщност изпълняваме желанията на дявола. По този начин духовно се съединяваме с него и му позволяваме да ни обземе.

Между християнин и нехристиянин

в такива случаи има разлика, защото при тези, които не са кръстени, дяволът успява да овладее и да навлезе в духовното им сърце, докато при кръстените в името на Отца, и Сина, и Светия Дух, той е изгонен от сърцето, но „обикаля около сърдечната област“ и се опитва да пробие духовния щит, който ни дава Божията благодат, получена при Светото кръщение. Грехът е живо действие, което прави човека съюзник, приятел и пленник на тъмните духовни сили. Всеки човек е постоянно нападан от някакъв демон, който се опитва да го измами или насили да върши зло.  В това е и трагедията на греха – той не е само някакво неспазване на определени предписания. Греховната постъпка направо съединява човека с демоните. Прави го съпричастен на тях, той започва да пребивава духовно в една област с тях, което води до неговото погиване. Затова човек не бива да се отнася лекомислено към греха. Той трябва много да внимава и да избягва всячески да попада в общение с живите духовни същества, наричани от Църквата демони. А когато такова подхлъзване му се случи, да бърза в духовната лечебница – Църквата.

Чувството за вина е естествено

човешко чувство, то е нравствен ориентир, своеобразен лакмус за нашето духовно състояние. То обаче не бива да бъде хиперболизирано, защото от духовната литература знаем, че дяволът си служи и с него като възможност да ни хвърли в отчаяние, да ни представи Бога немилосърден или изключително взискателен, чиито критерии за добродетел не могат да бъдват покрити от човека. Това може да ни доведе до нерадение – да обърнем гръб на духовната борба и да си кажем: „да става каквото ще, вижда се, че за нищо не съм способен“. Много пъти преувеличеното чувство за вина се подхранва от наранената гордост, от това, че „не се е справил“, а не от огорчението за това, че е отвърнал лошо на любовта, с която Бог го е обгърнал. Тоест свръхчувството за вина е породено от гордоста. Когато се почувстваме по този начин, трябва да потърсим духовника и тайнството на изповедта. Пред него трябва да кажем своите грехове, да заявим, че сме виновни пред Лицето на Бога. Нека да си спомним, че Адам вместо да каже „виновен съм, пристъпих Твоята воля“, започна да се самооправдава и така довърши своето падение.

Да изповядваме греховете си,

Но не с хипертрофирано чувство за вина, не болезнено, а смирено и просто да говорим за своята вина, за своята немощ, със съзнанието за своето зло желание, което сме осъществили, като не се самозалъгваме, че някой друг ни е виновен. При изповедта трябва да търсим корена на злото в нас самите, а не да се оправдаваме. Важно е да помним, че изповедта не е сухо изброяване на „неправилни“ постъпки, последвано от прочитане на молитва, която като магическо заклинание изличава лошото от нас. Изповедта е наставление за духовен живот. Когато човек отива и изповядва многократно едни и същи неща, това означава, че тайнството е действително, но не е действено. Човек го е превърнал в рутинност, в него самия няма желание за духовен  напредък. Изповедта е средството, с което вярнащият трябва да премине от състояние на грях към покаяние за греха, т.е. към промяна на мисленето и постъпките.

Промяната произтича от промяна

на помислите, защото те се раждат от сърцето. То е, което дава обосновка на ума  как да мисли. От него се раждат различията на мненията при хората по едни и същи въпроси. Всеки един защитава своята позиция със средствата на логиката, но тя произтича от сърцето, от емоционалното пристрастие. Изменението ни към добро с помощта на изповедника се нарича покаяние. Трябва да се стремим постепенно да побеждаваме греховните си привички, да разтуряме ортаклъка си с дявола и да се обръщаме към Бога. Признакът за здрав духовен живот е духовното възраждане, изоставянето на привичните ни грехове, борбата с желанието за завръщане към тях, отразяването на по-фините им прояви в нас и окончателната победа, с Божията помощ, над тях. Това ни води към освещаване, към просветление, към смирение и навлизане все по-навътре в себе си, в духовната сфера на сърцето ни.

Чрез Божията благодат в изповедта

ние подобно на какавидата, която се превръща постепенно в пеперуда, изоставяме и събличаме от себе си ветхостта на греха и се обличаме в новия човек на благодатта. Започваме да имаме такива мисли и чуства, каквито е имал Христос. Това е чудното преобразяване, метаноята, промяната. Духовният живот е интензивна работа на човешката личност. Това е процес, изискващ напрежение на всички физически и духовни сили на човека, които той насочва към своето духовно развитие и усъвършенстване, което е истинският смисъл на целия ни живот тук на земята.