Из книгата "Апокалипсис на малкия грях" от архиепископ Йоан Шаховски 
Превод: Силвия Николова


„Молим ви също, братя, вразумявайте безчинните, утешавайте малодушните, подкрепяйте немощните и бъдете дълготърпеливи към всички. Гледайте, никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги желайте доброто и един другиму, и на всички” (1 Сол.5:14—15).

Това казва апостол Павел в последната глава на своето послание до солуняните. Думите са ясни, не са сложни, а прости, но са изпълнени с много светлина, с много доброта и истина. Ние, хората, живеем трудно заради нашето човешко зло и следствията от него. Човек страда предимно от това зло, което живее в самите нас, а след това и от злото, което живее в другите хора. Злото е като снежна топка, увеличава се, ако доброто не му се противопостави, ако не бъде разтопено от лъчите на доброто и милосърдието. И у другите хора, и в самите себе си ние побеждаваме хладината и тъмного зло само със сияещото, съгряващо Христово добро. Това Христово добро, понякога, може да бъде гневно, свято негодуващо, изобличаващо злото, – то и трябва да бъде понякога огнено, но то никога не ще носи зло под маската на добро.  Такова е свойството на това духовно състояние, за което говори апостолът. На нас ни е потребно, преди всичко, да пазим своята душа и да я държим в мирен дух. И, ако ние упеем да постигнем това, ще помогнем на душата на друг човек да бъде в доброто. За да излекуваме друга човешка душа, ние трябва да знаем как дадено лекарствено средство, което предлагаме, действа на нашата собствена душа. Лекарството на Христовата правда, Христовото добро изпитано във вековете, в продължение на две хилядолетия, е изпитано върху характерите и върху всички народи в света.  Това дивно лекарство има необичайна сила, ако то бъде взето ”вътрешно”, ако го приемем с цялото си сърце и ум …. Ето една от скъпоценните капки от това лекарство: „Братя, вразумявайте безчинните, утешавайте малодушните, поддържайте слабите, бъдете дълготърпеливи към всички. Гледайте някой да не въздаде някому зло за зло, всякога търсете доброто и у един другиму, и във всички”. Някои, като искат да оправдаят таящото се в тях зло, се опитват да се оправдаят със своя „характер”. Но, характерът се формира и се изразява от свободните човешки реакции към окръжаващия свят. Този, който прави добро на другите хора придобива прекрасен характер; и това е най-добрата негова награда на този свят. А в бъдещият свят той ще бъде един дух със Самия Бог и с милиардите същества спасени в Бога творения. Този, който върши зло и насърчава злото у другите придобива ужасен характер, става бич и нещастие за окръжаващите както за своето семейство, така и за своя народ. „Малката беда е само началото”, казва една стара руска пословица. Дори само да започнеш да оправдаваш в себе си проявлението и дори само изблика на зло, развращаването на душата се отприщва от само себе си, следва погибел. Нравственият характер на възрастния човек е това, което той е направил и прави сам със себе си. Душата е земя.Човекът е земеделец на своята душа. Ако в душевната земя се сее словото Божие, словото на Истината и любовта Христова, плодът ще е сладък, радостен за самия човек и хората, които го окръжават. Ако човек сее в своята душа плевелите на злото, ще израснат плевели, отровните треви на духа, които ще мъчат и самия човек, и другите хора. Душата може да се уподоби и на глина, а човекът на скулптор. Скулпторът вае от глината човешки образ. Така самият човек вае от своите душевни качества и способности или образ човешки, или животински. Когато човек върши някакво зло, той не само впръсква смъртоносна отрова в своето сърце, но и хвърля от тази отрова и върху  другите хора, понякога дори и върху  своите най-близки … Пред чужди хора човек, обикновено не показва с охота своята лоша страна. Той държи на мнението на околните и иска всякога те да мислят за него само хубави неща. В обичайната домашна обстановка той показва истинското си лице и мъчи своите близки … Скритото или явното зло всякога си остава зло. Човек трябва да се избави от него колкото се може по-скоро. Как? Преди всичко с осъзнаването на висшия смисъл на своя земен живот, на неговото велико безсмъртие в Бога и краткостта му на земята, чрез познаването на Евангелието и Иисус Христос, чрез обръщането към Неговата истина. Христос открива сегашното и вечното спасение на хората… И, по Своята благодат, ги води към спасение. „Аз съм светлината на света,  казва Той. – Който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота” (Йоан. 8:12). Ако ние ходим в тази светлина, ще станем синове на светлината, тъмното зло ще изгуби своята власт над нас, и ние ще преминем от властта на тъмнината в „Царството на възлюбения Син Божий” (Кол. 1:13) Иисус Христос. И ще бъдем светилници, озаряващи нощта на скърбите и в живота на другите хора. Ние ще бъде в Христа утешение за печалните и изцеление за наранените от злото на света.   Следвай ме – Вяра  

Архиепископ Йоан Шаховски превод: Силвия Николова Има два вида смях: светъл и тъмен. Външно те могат да бъдат различени по усмивката, по смеещите се очи. В себе си можем да ги различим по съпровождащия дух: ако няма ведра радост, тънко, меко веяние, което гали сърцето, смехът не е светъл. Ако в гърдите е жестоко и сухо, и усмивката е изкривена, смехът е страшен. Той е такъв всякога след анекдот , в който се осмива хармонията в света. Изкривяваната хармония в света изкривява душата на човека. Това се изразява в изкривяване на чертите на лицето. „Горко вам, преситените сега, защото ще изгладнеете” (Лук. 6:25). Заплачете! Защото ще видите, че сте се зарадвали не на това, на което може да се зарадва човек, а на това, което е достойно за мъка. „Благата усмивка” – това е огледалото на намерената хармония. Светците се усмихват, не се смеят. Смехът, като пълна чистота на радостта, е състояние на бъдещия век. Блажени вие, плачещите, защото ще се засмеете. Аскетичният опит за осветяване и преобразяване на човека дори съветва да се усмихваме, като не откриваме зъбите си (по-добре не много, по-мъничко радост,  отколкото дори само мимолетна нечистота в нея!). „Анекдотичният смях”, с който се смеят на филмовите ленти, в театрите, на пировете и купоните, където лесно се осмиват ближните, присмиват се на слабостите и на човешкото достойнство, на съвестта и на греховете, просто ей така, за веселбата и забравянето на печалта, без смисъл, и тшествалното му смесване с всичко друго, всичко това е болест на духа. Казано още по-точно: това е симптом за болестите на духа. В света на духовете живеят нечисти духове. Те стават видими върху лицата на „заливащите” се от смях … Ангелската радост озарява лицето с усмивка. „Хапливият” смях не е от Бога. Язителната усмивка, сарказмът на остротата – това е пародия на евангелската сол на мъдростта. Пародия, изкривяваща се в усмивка. „Остротата” на думите винаги се врязва в душата. Но остротата, дори да е еднаква при два ножа – този на хирурга и онзи на разбойника, произвежда напълно различни действия. Едната, като се врязва, пропуска небесната светлина и топлината на Духа, или като изрязва загноеното, изрязва мъртвостта. Другата – безблагодатната острота – реже, боде душата и често пъти убива. Остри са само светците, само святото е остро. Неприятните парфюми парадират с остротата си. Много хора в света се изострят в „проявяване на себе си” чрез тези остроти. Пределът на духовно нечистият смях е „омерическото хохотене”, хохотенето …Такъв смях настига хората недалече от обилните трапези. Този, който си угажда, благоговеещият пред тайната на своя живот, ще си отглежда точно такъв смях. Той съобразява своята усмивка дори пред Бога. Светите светители в света и плачат, и се усмихват като деца. Защото само у децата – истински вярващите хора в Христа, има чистота на живота, видима с телесните очи, дори личаща си в чертите на лицето. У децата всичко е просто и чисто, все още недокоснато от духа на тлението. Смъртта още не се е явила, като присмехулна гримаса, над смъртната природа. На тях им е дадена пролетта на живота като начало и като възпоминание за рая. И ето, те гледат чисто, смеят се чисто, говорят без лукавство, лесно плачат, лесно забравят своя плач … „Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно” (Мат. 18:3). Ясно е защо. Най-висша похвала за човека е да кажат за него: „Смее се като дете” – смях непорочен, близък до райската хармония.   Следвай ме – Вяра