Светското й име е Елена Георгиева Мечкова, една от изтезаваните и излежала присъда по обвинение за подкрепа на горяните
Те не са в календара на светиите. Те нямат ден за почит, нямат акатист, нямат служби. Ние, миряните ги наричане помежду си българските новомъченици на комунистическия режим независимо, че десетилетия след промените, когато архивите са разсекретени, отворени и достъпни, все още не е направена стъпка за тяхната канонизация. Животът на някои от тях е проучен, публикувани са и факти. Една от преживелите мъченията на комунистическия режим е монахиня Симфороза (Елена Георгиева Мечкова). Днес се навършват 29 години от нейната кончина. „Следвай ме” ви предоставя текст за нея, публикуван в „Църковен вестник година” 103, брой 15.
Монахиня Симфороза, със светско име Елена Георгиева Мечкова, е родена в гр. Пловдив на 16 май 1907 г. След завършване на прогимназиалното си образование заминава във Франция да учи.
После приема монашество във Видин, през 1924 г.
След това заминава за село Сотиря, Сливенско. Там става игуменка в манастира „Света Петка”. Хората разказват, че там тя е рисувала много картички за Рождество и Възкресение и със събраните пари е спомогнала за украсата на този манастир. Днес всеки, който посещава тази света обител, остава очарован от красотата на Божия храм „Света Петка”, принос за което има и монахиня Симфороза.
Тя не е отказвала молбата на никого и за нищо. „Ние като християни и особено аз не мога да откажа подслон в манастира”. Така през 1951 г. я молят за убежище „нелегалните горяни” Георги Маринов и Иван Спасов, които са избягали от селото и са се криели в гората. Те й поръчали да каже на Ненка Тодорова Гарванова от с. Сотиря да изнесе незабелязано от селото картечницата и сандъчето с патроните и оръжието в кола с тор и да ги зарови в някоя нива. После да каже мястото на игуменката, за да предаде на нелегалните да отидат и да приберат мунициите. Монахиня Симфороза обаче не успява да влезе в контакт с въпросната жена. Въпреки това тя е привлечена като съучастник по делото за горяните.
В издадената й присъда от Старозагорския окръжен съд на 18 октомври 1951 г. се решава следното: „Признава подсъдимата Елена Георгиева Мечкова (монахиня Симфороза) на 44 години от гр. Пловдив, а живуща в село Сотиря, Сливенско, в манастира „Света Петка”, за виновна в това, че е подпомагала с оръжие, храна и боеприпаси и улеснявала членовете на бандитската организация и самата бандитска организация. Монахиня Симфороза е вражески настроена към народната власт и е била във Франция и Турция, където е влязла в съюз с англо-американските империалисти и техните слуги турските реакционери, гръцките монархофашисти и бандата на Тито. Вследствие на изложените данни съдът я осъжда на 7 години лишаване от свобода и да се конфискува в полза на държавата по една втора идеална част от движимото и недвижимо й имущество”.
Въпреки очевидния правен абсурд (тъй като монахиня Симфороза не е притежавала никакво оръжие и не е подпомагала с такова нелегалната организация, не са намерени никакви боеприпаси в манастира, и накрая тя не е познавала никого от „бандата на Тито”, ако въобще е имало такава банда). Елена Георгиева Мечкова е принудена да изтърпява наказанието си в Сливенския затвор от 25 септември 1951 г. В заключителната си реч прокурорът казва, че „… подсъдимата не е като останалите подсъдими – тя има особено положение пред останалите подсъдими в този процес. Тя е една, която се е отдала на религията и същевременно от мястото, което е заемала се е съгласила да служи на лагера на контрареволюцията, на лагера на реакцията. Обвинението против подсъдимите, в частност подсъдимата монахиня Симфороза, е за ужасна и чудовищна вина и изисква строга присъда, най-тежко наказание”.
Действително условията в Сливенския затвор са крайно тежки. „Те искаха да ме унижат – разказвала монахинята, – но аз като стара пловдивчанка счетох, че има неща, на които мога да ги науча, защото те не ги знаят, например на руски и френски език, проповядвах им Божието учение.” Именно заради тези проповеди тя изтърпява повече от 240 карцера. „Метър на метър са тия карцери – казвала монахинята, – вътре изпражнения, всичко. Ни можеш да седнеш, ни да легнеш. Седиш права и ти хвърлят яденето. Гладувах и ден и нощ, така два-три дни, ама не издържах и започнах да се храня.” В килията на самия затвор не е било нищо по-различно. „В килията нямаше стъкла на прозорците. Зимата лежиш на пода и се завиваш с едно одеало. Като станеш сутринта – и снегът просто те е затрупал. Ядяхме повече сол, за да не замръзнем”.
Пазачите в затвора веднъж знаели за предстоящо посещение от ДС и я попитали: „Симфорозо, можеш ли да нарисуваш Иисус Христос как носи кръста си?” Тя казала: „Дайте ми боя” – и изрисувала цялата стена. На другия ден минава комисията и я наказват – светили й със силни прожектори в очите няколко часа… Изобщо малтретират я особено жестоко, защото била монахиня.
След излизането си от затвора, монахиня Симфороза отива да служи в Мъглижкия манастир „Света Параскева”, където всички я помнят като изключително добра, но измъчена жена. Там тя умира на 7 декември 1992 година.
