И свещеници, и миряни смятали гениалността му за дарба от дявола
Когато Николо Паганини обявява, че ще напише соната за една струна, го вземат на присмех. Но когато заглъхва последният звук от знаменитата му военна соната “Наполеон”, на никого не му е до смях. “Той не е човек, той е самият дявол!”, “Той прави струните за цигулката си от червата на своите любовници”, са част от приказките по адрес на виртуоза, пише в обширен материал 24zdrave.bg
Бащата Антонио Паганини е имал голяма мечта да стане велик музикант. Но станал само дребен търговец. Когато му се ражда син, той бързо усетил, че момчето е с необичайно тънък слух. И решил, че ще бъде грях да остави такъв талант да се похаби. Николо започва да се учи да свири на цигулка, но бащините му методи са твърде сурови.
Малчуганът изкарва в тъмното мазе по 10-12 часа на ден без храна, докато разучава безкрайните гами и упражнения. Често пръстите му изтръпват от непосилно претоварване. Той става бледен и болнав заради липсата на слънчева светлина и свеж въздух. Безкрайното свирене на цигулка разкривява завинаги и фигурата на момчето – едното му рамо е доста по-високо от другото.
Странната външност и удивителният талант на Паганини пораждат у свещениците, а и у много миряни убеждението, че той дължи дарбата си на дявола. Мъртвешки блед, с горещи като въглени очи и твърде дълги пръсти, крайно кльощав, с изкривен крак и изкривено рамо – всичко това прави Николо да изглежда в очите на другите като зъл дух.
Днес се смята, че този външен вид е следствие не на упражненията с цигулката, а на рядка наследствена болест – Синдрома на Марфан. При нея пръстите на ръцете и краката се удължават и стават “като на паяк”, т.е. със свръхподвижни стави. Именно с това се обяснява умението на Паганини да изпълнява много сложни цигулкови партии, които и досега още никой не могъл да повтори. Наред с това обаче болестта води до нарушения във формирането на костната тъкан, висок ръст и нездраво хилав вид.
Други поражения са разрушаване на съединителната тъкан, от което настъпват мускулна слабост и болки в ставите. След време има и нарушения в сърдечносъдовата система и накрая се стига до пръсване на аортата – най-честата причина за смърт при болните от Синдрома на Марфан.
Всички тези симптоми са налице при Паганини в края на живота му. През 1840 г. болестта вече е отнела и последните му сили. Той кашля и плюе кръв, защото аневризмът на аортата води до храчене на кръв. Болят го ставите и напълно губи гласа си. Общувал е с околните чрез писане на бележки. Маестрото не можел да повдигне дори лъка и само придърпвал струните на цигулката си с пръсти. А лекарите мислели, че умира от охтика, и му предписвали само водни бани.
Днес лечението на Синдрома на Марфан се свежда до лечение само на симптомите. За да се предотврати аневризъм на аортата, се назначават бета-блокери. При прогресивното й разслояване се прави хирургическа операция с резекция на аневризма и протезиране на аортата.
