Император Константин I и неговата майка императрица Елена са канонизирани от Църквата като равноапостолни. Този термин се отнася не само за заслужили с деянията си светостта, но и със значими дела, като тези на Христовите апостоли. В случая равноапостолността на император Константин I се изразява в действията му за възтържествуване на християнството, а на императрица Елена – походът на Изток, където открива останките от Кръста Господен, на който е бил разпънат Иисус Христос.
Константин става император след смъртта на баща си в 306 година. Към момента на този акт той все още е езичник. Християнството приема в 337 г. преди смъртта си, но много преди това е проявявал не само търпимост към Църквата, но е и съдействал в решаването на проблемите й. По време на неговото управление се е провел Първият Вселенски събор (325 г.), на който са приети основните моменти от Символа на вярата. Предполага се, че той е бил оглашен години наред преди приемане на Светото Кръщение. В първите векове в Църквата тази практика не е била изключение.
Данните за императрица Елена са оскъдни. Съществуват исторически свеения, че тя не е била от знатен произход, работила е в крайпътен хан до момента, в който е забелязана от Констанций и е станата негова жена. Впоследствие той бил провъзгласен за император. Независимо, че двамата нямат официален брак, синът им Константин наследил бащиния трон. Тя също, подобно на сина си, приела Свето Кръщение в преклонна възраст.
Паметта на светите равноапостолни Константин и Елена е постоянен празник, всякога е на 21 май.
На този ден в Югоизточна България са се разигравали нестинарски танци върху огън, в които танцьорките са изпадали в религиозен екстаз, носейки техни икони. Тази практика обаче няма нищо общо с Църквата. Тя е типично езически обред. Нестинарките в миналото са изпадали в латергично състояние месец по-рано, изселдователи дори твърдят, че понижавали телесната си температура. Според редица етнографи нестинарските танци са остатък от древния култ на траките към бога – слънце. Към момента нестинарството не е запазено. В туристически обекти се практикува ходене върху жарава, но то е е в резултат на придобита техника.
