Стълбата към небето
„Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.“ (Мат. 7:13-14)
„А те твърде много се чудеха и говореха помежду си: а кой може да се спаси? Иисус, като ги погледна, казва: за човеците това е невъзможно, ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно.“ (Марк. 10:26-27)
Светата Църква употребява много и различни средства, за да поддържа бодро нашето разположение в трудовете на богоугаждането и усърдието за спасението на душата, особено в тези дни на покаяние и пост. Миналата неделя тя ни предложи да честваме и да се поклоним на светия Кръст Господен, за да ни каже: не се страхувайте от кръста на самоотвержението и саморазпъването. Сега тя предлага на нашето внимание „Лествицата“ (стълбата), която възлиза до небето, дава ни и пример в лицето на нейния автор св. Йоан Лествичник.
Може би за мнозина четенето на „Лествицата“ на св. Йоан ще предизвика страх и смущение. „Та нима може някой да се изкачи по тази стълба?“ ще си помислят мнозина.
За човека е невъзможно, но не и за Бога, защото за Бога всичко е възможно.
Можем да поемем по пътя на духовния живот, уповавайки се на тези слова, а не на своите сили. От нас Господ изисква само според мярата на нашите човешки сили, според мярата на човешкото ни разбиране, останалото ще получим от Божията благодат, от Божията помощ.
Ето защо, пристъпвайки към четенето на „Лествицата“, не бива да си поставяме като задача изкачването на недосегаемата й височина. Задачата на подвизаващия се е да работи за Господа през целия си живот. А какви ще са плодовете, зависи от Божията благодат.
Първото стъпало на „Лествицата“ изисква от нас определено отношение към света. Нужно е да противопоставим себе си на света. Да прокараме черта. Да се отречем от него. Първото слово на св. Йоан Лествичник е „За отричането от света“, а следващото, втората степен „За безпристрастието“.
Онези, които се боят да направят тази вътрешна крачка, св. Йоан ободрява със следните думи:
„В самото начало на отричането осъществяваме добродетелите с усилия, по принуда и с мъка; но преуспявайки, преставаме да скърбим или скърбим по-малко, а когато плътското ни мъдруване бъде победено и пленено от усърдието, тогава вече ги извършваме с голяма радост и ревностно, със силно желание и божествен плам.“
През много скърби трябва да влезем в Царството Божие“ казва св. апостол Павел. Скърби очакват и всеки новопоел по пътя на духовния живот. Прекалено силна е властта на светския живот над нас, за да можем без болка, без тъга, без скърби да отсечем вътрешните окови, свързващи ни със света. Но опитът на подвижниците ни дава надежда и сила. Той ни говори за резултата. За това, което ни очаква, ако не се спрем по средата на пътя, а „преуспеем“ и победим „плътското мъдрувание“, и се издигнем над нещата от този свят. Тогава този подвиг на отречението ще всели в нас радост. Божественият плам ще загори в нас и светлина ще ни облее.
„Желаещите да работят истински за Христа съветва св. Йоан да приложат преди всичко старание, с помощта на духовните си отци и собствения си разум да си изберат подходящо място и начин на живот, път и обучение… всеки трябва да прецени кой път съответства на качествата му.“
Тази препоръка св. Йоан отправя не само към подвизаващите се в монашество, а и към нас, хората в света. Поелите по пътя на духовния живот в света, вътрешно отреклите се от него, макар и да не живеят в манастир, неминуемо и външно трябва да променят своя начин на живот. Нужен е и някакъв външен режим на живота, установен със „собствения разум“, но със знанието и съгласието на духовника.
„Който истински е възлюбил Господа, който истински желае и търси бъдещото Царство, който истински скърби за греховете си, който наистина помни за вечните мъки и страшния съд, който истински се бои как ще напусне този свят, той вече никога няма да обикне нещо временно“ пише св. Йоан Лествичник.
Пък и как да го обикне? Този горен Йерусалим, това вечно Царство открие ли се то пред духовните очи осветява светския живот с особена светлина. Човек вижда колко нищожни и призрачни са съблазните на света. Всички земни грижи са суета. Временното, преходното ще му се стори като съновидение. Ще разбере колко страшни са греховете против Господа. Ще разбере колко справедливо се наказват с вечни мъки душите, обикнали временното и отхвърлили Христа.
„Ако е възненавидил света, той се е избавил от огорчение. Ако някой има пристрастие към каквото и да е видимо, той още не се е избавил от него, защото как няма да се опечали, лишавайки се от любима вещ“.
В началото на човек му се струва, че да се отрече от света, означава да избере път, незнаещ радост.
Светската радост му се струва единствената радост в живота. Но това е самозаблуждение. Това е заблуда на бесовете. Тази привидна светска радост опустошава душата, става източник на униние, разочарование, безгранична тъга.
„Някои хора, които живеят в света, нерадиво ме питаха: „Как ние, живеейки с жени и заплитайки се в светски грижи, можем да подражаваме на монашеския живот?“ Аз им отговорих: „Всичко добро, каквото можете да вършите, вършете; никого не укорявайте, не ощетявайте, не лъжете, пред никого не се гордейте, никого не мразете, посещавайте църковните събрания, бъдете милосърдни към нуждаещите се, никого не съблазнявайте, не се докосвайте до чуждо легло, бъдете доволни от вашите жени. Ако постъпвате така, не ще бъдете далече от Царството Небесно.“
В наши дни този отговор на св. Йоан Лествичник има особено значение.
В днешно време манастирският живот е достъпен за малцина. Духовният живот на християнина сега трябва да протича в условията на живота в света. Те трябва да създават невидими, „духовни“ манастири от своя живот, най-вече чрез молитвен подвиг. Сега малцина могат да живеят зад каменните манастирски стени, отделящи този суетен свят от християнския, Божия. Но значи ли това, че не трябва да се издигат стени между единия и другия свят?
Да издигнем стените на тези невидими за човешкото око манастири чрез молитва, борба със страстите, чист живот, отричане от своята зла воля, подвизи и работа за Господа, като се уповаваме на Божията благодатна помощ. Да не осъждаме, да не лъжем, да угасим враждата в сърцата си, да бъдем милостиви и чисти по сърце и вътрешният ни живот ще стане за нас манастир. Да градим тези невидими манастири, духовни манастири. Да се скрием в тях от суетата на света. Великият пост е благоприятно време за това. Амин.
Свещ. Йоан Карамихалев
