Истината за Христовото Възкресение е толкова велика, че човешкият ум не може да я разбере както и в миналото, така и в настоящето. Един от най-близките апостоли на Господ Иисус Христос също се усъмни в нея. Той поиска да пипне, за да повярва.
Но нима другите апостоли бяха по-вярващи от него? Те също бяха изненадани, когато Го видяха в Гетсиманската градина, и в йерусалимска къща зад заключени врати. Затова Той побърза да ги увери, че е Същият. Позволи им да Го пипат, за да видят, че има и плът, и кости, каквито един призрачен дух няма. Но понеже те от радост още не можеха да повярват, Той поиска да Му дадат нещо, което да яде пред тях, като същински жив земен човек. Те Му дадоха късче печена риба и вощен мед. И Той взе, и яде пред тях, за да ги доувери в Своя живот след Своята Голготска смърт.
Ето, това значи, че всички апостоли са били еднакво неподготвени за великата истина. Свети апостол Тома е бил само подчертаният изразител на това съмнение и на желанието чрез опипване да се увери в истината на Христовото безсмъртие. Но това съмнение продължава и до днес, в наше време. Колцина са ония, които вярват в Христовото безсмъртие след Неговата смърт и не само поради модерното безбожие на нашия век, но и много преди него. Малцина са били ония, които са приемали безкритично и без съмнение истината за Христовото Възкресение след Голготската Му смърт. Откъде разбираме това? Ние, разбира се, не можем да проникнем дълбоко в душата на всеки човек, за да кажем дали той вярва или не. Но ние можем да видим грубостта в живота около нас, която ясно говори, че човек не мисли нито за Христовото безсмъртие след смъртта, нито за своето лично безсмъртие. Защото онзи, който вярва, че един Човек е възкръснал, откъдето следователно и всички човеци ще възкръснат, той иначе би уредил живота си и иначе ще го живее.
Ако около нас съществува непокаяна греховност, то това е и доказателството, че човекът живее отчаяно, понеже не вярва във вечността. Ако ли пък има добродетелност, то това е доказателство, че човекът очаква вечността и се готви за нея.
Ето как апостол Тома е станал изразител на това, което е всечовешко. Но докато у него неверието завършва с прекрасната вяра, която произлиза от Христовото явяване, то с не всекиго от нас завършва така неверието. Св. апостол Тома паднал на колене и извикал: „Господ мой и Бог мой!“ Затова е желателно така, както сме еднакви с него в съмнението, да бъдем еднакви с него и в уверението ни.
В един свят, където се знае твърде малко дори за видимата действителност, какво би могло да бъде отношението към великата Истина. Какво знаем ние, даже когато сме горди представители на науката? Колко малко знаем от всичко онова, което ни окръжава! А след като напредъкът на нашето знание е безкраен, то ясно е, че на всеки етап от него ние знаем твърде малко и ако някога ни се наложи да видим с очите си едно чудно, необикновено явление, то отношението ни би могло да бъде само отношение на съмнение, поради твърде малкото знание, с което така или иначе боравим изобщо в живота си.
Но тъй като вечната истината е огромна, то когато ни се наложи да я видим, ние я посрещаме със съмнение. Затова би трябвало първо да се уталожат въпросите и отговорите в нашата душа, колебанието между вярата и съмнението, за да стигнем до онзи непоколебим момент на душевно разположение, когато подобно на апостол Тома ще извикаме: „Господ мой и Бог мой! Слава на Тебе!“
Подобни на апостол Тома в останалото, нека бъдем подобни и в уверението. Ние се съмняваме във всичко, защото мислим, че онова, което знаем, е самата истината; а всъщност най-голямата нелепост е да мислиш, че е истина само това, което ти знаеш, което ти виждаш, което ти пипаш. Затова ние, които сме се наситили на съмнения, нека намерим утешение и спокойствие във вярата на уверилия се Тома: „Господ мой и Бог мой, слава на Тебе“. Амин!
Иконом Грозю ГРОЗЕВ