Стотици останаха без дом на 15 април, когато фадроми разрушиха мизерните къщи, в които хората живееха десетилетия в столичния квартал „Захарна фабрика“. Вече втори месец повечето от тях спят в палатки, без течаща вода и в още по-голяма мизерия от преди. Някои ще кажа: Това са роми, жилищата им са незаконни. Защо ни занимавате с тях? Етносът тук няма никакво отношение – говорим за човешки същества, за които ще продължим да публикуваме материали въпреки бездушието на институциите. Ако към ромите имаше последователна и ефективна политика за социализиране чрез образование и работа, едва ли щяхме да се ангажираме с такива теми. В годините назад обаче бяха похарчени милиони по програми, но никой не направи анализ на резултатите от тях. Защо? Отговорите оставяме на нашите читатели.Предоставяме на вниманието ви разказа на едно семейство, останало без дом, публикувам от колегите от People of Sofia.
Вася, на 37 години и семейството му, жители на Захарна фабрика
– Казвам се Вася, на 37 години. Роден съм тук, в София. Целият ми живот е тук, в Захарна фабрика. И трите ми деца също са родени тук.
Работя като общ работник. Винаги съм работил, никога не съм седял без работа. Съпругата ми също работи – хигиенистка е в Бизнес парка в Младост, чисти офиси. Запознахме се преди 19 години в местна дискотека тук, в махалата. Видяхме се, влюбихме се и оттогава сме неразделни. Сутрин тя тръгва рано, връща се късно, а после двамата се грижим за децата. Не е лесно, но няма как. Това е нашият живот, като на всеки обикновен българин тук.
Имаме три деца. Най-малката още учи – въпреки че раницата ѝ, учебниците, тетрадките и химикалките останаха под разрушените ни стени. Най-големият вече работи, няма как – трябва да помага. А средният… интересът му към училище не е висок. Сега, когато всички сме навън под открито небе, най-вероятно и той ще трябва да започне работа.
Зад нас се намираше къщата, в която живеехме. Къща с две стаи. Не беше голяма, но беше наш дом. Стените бяха боядисани от нас. Вечер се събирахме всички на масата. Празнувахме рождените дни, правехме баница по съботите. Беше обикновена, но беше мястото, където живеехме.. Точно си бяхме взели чисто нова кухня – не можахме да я спасим. Остана там (посочва към мястото, където е бил домът им).
В квартала сме от поколения. Баба ми е на 78 и е родена тук. Майка ми още живее тук. Баща ми почина тук преди около пет месеца. Тук сме расли от поколения.
– Какво се случи в деня на събарянето?
– Казаха, че ще събарят само две-три бараки. Един месец по-рано дойдоха и ни предупредиха, но не повярвахме, че ще бутнат домовете ни и то по такъв начин. Хората освободиха бараките, махнаха дървата си оттам и зачакаха. А на 15 април, по време на Страстната седмица, в 5:30 сутринта, дойдоха багери, полиция, водно оръдие, жандармерия. Казаха ни да освобождаваме терена.
Полицаите бяха доста жестоки. Стояха на метър от нас, буквално не ни оставиха да изнесем нищо. Постоянно повтаряха да излизаме от домовете си и ни пречеха да си вземем дори най-необходимото. Беше като натиск, като операция – не като събаряне на бараки..
– Успяхте ли да изнесете нещата си?
– Почти нищо не успях. Оставих кухнята, секцията, дивана, телевизорите. Само малко неща спасихме. Един човек го ритаха. Полицаите бяха много лоши.
– Кметът беше ли там?
– Беше. Каза, че само бараките ще събарят. И ние му повярвахме. Но после почнаха и къщите. Цял ден събаряха. Повече от 30-40 къщи изчезнаха. Кварталът ни е тук от почти 100 години.
– Какво стана след това?
– Кметът ни предложи да отидем в приют. Но това място беше в окаяно състояние – матраци с петна от урина, дървеници по стените, обща баня и тоалетна. Жена ми трябваше да се къпе с непознати мъже в обща баня. Условията за живот, дори и временно не са добре. Сега сме в палатки.
– Колко души сте в палатката?
– Петима. Спим на два матрака. Без баня. Без тоалетна. Преди имахме четири химически тоалетни, но ги махнаха и тях. Ходим при роднини, за да се изкъпем.
– Има ли институции, които ви помагат?
– Никой от общината не иска да говори с нас. Няма комуникация. Не искат дори да ни чуят. А има решение. Предложихме да ни дадат терен – ще си построим сами, ще си плащаме. Или да ни разселят по две-три семейства в различни квартали. Съгласни сме. Но няма желание. Само мълчание. Не искаме общински жилища, знаем, че има много чакащи хора, а общинските жилища в София са кът. Вярвам, че може да се намери решение, но когато няма комуникация отсреща – сме безсилни.
– Какво е най-трудното?
– Сутрин се будиш и не знаеш какво да правиш. Не можеш да измиеш лицето си. Не можеш да кажеш на детето си, че всичко ще е наред, защото не вярваш.
– Какво очаквате оттук нататък?
– Сега в квартала има около 25 палатки – хората живеят буквално сред руините на собствените си домове. Около 10-15 души преспиват в местната евангелска църква – на пода, на одеяла, кой както може. Там са главно по-болни хора и семейства с малки деца, които няма как да издържат нощите навън.
Много от нас търсят квартири под наем. По телефона всичко е наред – хората звучат учтиво, казват да отидем на оглед. Но когато стигнем, щом видят, че сме роми, или че сме с три деца, казват, че жилището вече е заето. Други пък директно отказват. Страшно е в какво сме попаднали.
Чакаме. Не знаем какво ще стане. Казват, че пак ще дойдат да ни гонят. Но нямаме къде да отидем. Това е последното ни място.
– Какво би казал на хората, които не разбират защо сте тук?
– Ние не сме пришълци. Всички тук сме родени в този квартал. Работим. Гледаме си децата. Плащаме, и сме готови да си плащаме. Работим от сутрин до вечер, като всички останали. Сега просто сме навън – не защото така сме избрали, а защото ни изхвърлиха от домовете ни и ги разрушиха.
Разбирам, че някои хора се страхуват или не ни разбират. Но моля ви – не гледайте на нас като на заплаха. Погледнете ни като хора. Всеки човек има нужда от място, където да се прибере. От покрив и нормален живот.
Ние не искаме специално отношение. Искаме справедливо. Ние сме част от този град, , а не сянка в покрайнините му. Искаме да живеем като хора. Да имаме дом, не палатка.
Благодарим на Роми за демокрация за съдействието!
