На 16 юни се навършват 100 години от рождението на незабравимия актьор
Художник: Николай Нинов
Един от култовите актьори, ако беше жив, днес щеше да навърши точно сто години. Това е незабравимия Георги Парцалев (1925 – 1989), който казваше „Тооо, смехът е сериозна работа!“
Звездата на българската комедия е роден точно в 6.00 часа на 16 юни 1925 година в град Левски.
Умението да излезеш от ситуация
Като дете той буквално копнее по сцената и взима участие в училищните тържества с рецитали. На 6 години играе ролята на Квазимото от „Парижката Света Богородица“ в самодеен театър. Неговият герой трябва да се самоубие с пистолет. Спроед уговорката в момента, в който тй дръпва спусъка, зад кулисите трябва да ударят по ламарина, за да произведат зцвук. Младят Георги натиска няколко пъти спусъка, но напусто. Не се възпроизвежда никакъв звук. Ученикът-актьор не губи самообладание. Отглежда се и съзира нож, грабва го и прочувствено виква към публиката : “Заколвам се!“ Уж заклан, пада на сцената и в тоз час ни в клин, ни в ръкав, зад гулисите прозвучава дрънченето на ламарината. Георги Парцалев много обичаше да разказва този епизод от продождащата си артистична кариера. И допълваше с характерния си глас, как после по улиците на градчето хората, като го срещнели, го сочели: „Ааа, това е този, дето се гръмна с ножа“.
Дамаджана вино за „доктора“
Изглежда този конфуз, но същевременно и майсторлък да излезе по подходящ начин от ситуацията, го запалва още повече по театъра. Младият Георги иска да запише Театралната академия след гимназията в Плевен, но среща категоричната съпротива на родителите си.
„И аз също мислех, че нямам достатъчно данни, нямаше и кой да ме насочи и затова кандидатствах право, зъболекарство и медицина. Приеха ме и трите, бях отличен ученик и останах да следвам медицина. Учих медицината няколко години, но тук, в София, започнах да не излизам от театрите. Старото желание отново се разпали у мен. Включих се в няколко самодейни колектива“, разказва актьорът през 1983 г. пред сп. „Отечество“, разказът от чиито архиви ни припомня БТА. Той играе на сцените на Земеделски народен театър, в читалище „Славянска беседа“, в читалище „Раковски“ и в колектива на фабрика „Пролетарий“.
При една от зимните си ваканции студентът Парцалев се прибира в родния си град, където вече се говори, че е станал лекар. Баща му Иван Парцалев е горд, че синът му е доктор. Неочаквано един ден пред къщата им спира каруца, в която лежи болен мъж, чийто синове го водят на преглед при Георги Парцалев. Той не искал да го лекува с оправданието, че е още първи курс, но баща му настоявал да прегледа пациента. Георги Парцалев се приближил до каруцата, опипал пулса на болния, взрял се в зениците му, измерил температурата, погледнал езика му и казал уверено „Ще оздравее“. „Доктор“ Парцалев не взел пари за прегледа, но на другия ден синовете на болния се върнали за благодарност с дамаджана червено вино. Те му казали: „Благодарим на д-р Парцалев – той толкова много успокои татко, че докато се връщахме, вечна му памет, умря засмян по пътя. Виното е за него“. На петата година от следването си в Медицинския факултет на Софийския университет Георги Парцалев не записва семестър и прекъсва следването си. Надделява мечтата по актьорството.
Роли и театри
Той е изпратен да отбие военната се служба в Мадан, в трудово поделение, което поставя пътни релси в мините. Там Парцалев се запознава с актьора и режисьор Енчо Багаров, с който по-късно стават и партньори на сцената. На третата година от военната служба той се мести в София в Театъра на Строителните войски, където остава на работа до 1955 г. През есента на 1956 г., когато е сформиран Сатиричният театър, Георги Парцалев става част от актьорския състав. На неговата сцена той играе в емблематичните постановки „Михал Мишкоед“, „Големанов“, „Ревизор“, „Смъртта на Тарелкин“, „Суматоха“, „Януари“, „Рейс“, „Баня“ и др. Първата му роля в киното е във филма „Любимец 13“ през 1958 г. Следват „Привързаният балон“, „Кит“, „Петимата от Моби Дик“, „С деца на море“, „Сиромашко лято“, „Два диоптъра далекогледство“ (1976), „Тримата от запаса“ и други.
Прощаване със Сервантес
„Неотдавна отидох на паметника на Сервантес и неговите прочути герои в Мадрид – запалих цигара и завинаги се простих с този образ“, разказва той пред в. „Стандарт“ по повод нереализираната си мечта да изиграе Дон Кихот. „Мисля, че нося някаква тъга в себе си. И чувствам, че мога да изиграя и драматична, и трагична роля, но не получих тази възможност. Вече ми нямат доверие, а виждам че и публиката не ме иска като такъв герой, името ми и появяването ми е свързано със смях. Един опит направих с Иванка Димитрова в „Играта Джин“ в „Театър 199“ и се убедих още веднъж, че мога да предизвиквам и сълзи“, разказва той пред сп. „Отечество“. Георги Парцалев умира на 31 октомври 1989 година. Независимо от невероятния си талант той не стана народен артист заради интимни причини. Пак заради криворазбрания някогашен морал на партийние другарки и другари той бе от най-малко награждаваните, почти няма отличие. Нямаше и свое жилище, до последно живееше под наем. Беше обаче естест и купуваше красиви антики, картини, харесваше финеса и културната среда. Негови колеги са го запомнили и с невероятната му щедрост и готовност винаги да услуги финансово или с каквото може да човек в беда. До смъртта на родителите си се грижеше за тях, та макар и да се шегуваше с моментите, когато тримата възрастни, включваше и себе си, се съберат. „Аз съм на 64, мама Веси е на 89, баща ми е на 91. Бе, с една дума, сутрин, кат’ се събудим, се дебнем кой пръв ши пукни….“, обичаше да се шегува той. И да им разнообрази всекидневието, ползваше свободните дни от участия, за да ги заведе на малка екскурсия, като например до любимия им Рилски манастир.
Спомените за него
„Аз се гордея, че съм го познавала. За мен той беше истински аристократ…“, казва Лили Иванова през 2004 г.
Татяна Лолова го описва така: „Черна лъскава коса, блестящи тъмни очи, дълги извити мигли, тънки мустачки, стройна фигура. Елегантно-екстравагантен, сдържан и щедър, чакан, обичан, сияен, мрачен понякога. Изразителни китки, дълги пръсти, обсипани с пръстени. С фрак и със селски потури, център на шумни компании. Никога сам, но самотен. Нежен и груб понякога. Нямаше кътче в България, непосетено от него. Малки, големи зали, поляни и стадиони. Характерен глас. Имитиран, но неповторим. Романтичен. Ярък. Дон Кихот – мечтана роля. Мечтана. Неизиграна. И аз бях до него понякога на сцената и на екрана, на естрадата и в живота на тъжния клоун, който раздаваше смях“.
А Стоянка Мутафова си спомня: „Бяхме във Видин в една люта зима. Сутринта отиваме на гарата и виждаме опашката на влака, той потеглил. А вечерта имаме представление в София. Какво да правим? А беше страшен лед. Взехме едно такси да гоним гара Димово. Тръгнахме, но влакът тръгнал и от там. Тогава хукнахме по линията. Влакът набрал скорост. Ние се разперихме на линията двамата, влакът можеше да ни смачка. Машинистът погледна през прозореца, първо помисли, че двама души ще се самоубиват. Но изведнъж ни позна и спря влака. Влизаме вътре, а Парцалев ме заблъска: „Видя ли, ма, какво значи да те знаят хората. Кой друг може да спре влака? А ти все се криеш“. Няма да забравя и други негови думи: „Стояно, ти си целуната от Бога. Недей да изтриваш тази целувка“. Благодарна съм за това, защото той първи ме направи популярна“, казва тя през 2004 година.
