16-годишният Даниел прекарва всеки ден с колелото си по 5 литра за хората и 2 за животните
Една вдъхновяваща история, изпълнена с надежда за по-добрите млади хора в България. Тази история открива колегите от Dariknews.bg, а личната си среща с него публикува фоторепортерът Иван Янев в своя профил във Фейсбук. Това е историята за едно 16-годишно момче, което още не може да се включи като доброволец за потушаване на пламъците, но всеки ден пътува с велосипеда си, за да занесе храна и вода на огнеборците.
Той се казва Даниел и е само на 16. От София е, но за лятото е при баба си в Сунгурларе. Веднага щом разбира за бушуващите пожари се качва на колелото и помага с каквото може вече няколко дни. За него в снимки разказа фоторепортерът Иван Янев в профила си във фейсбук. „Пепелта беше толкова дълбока, че всяка наша стъпка потъваше до глезените. Пустиня от сажди и тишина, нарушавана единствено от вятъра.
И тогава, сякаш излязъл от филм за войната в Багдад, от маранята се появи силует. Момче на колело. Беше висок, а колелото му беше явно малко и той се поклащаше неуверено по прашния път, борейки се да запази равновесие. Приближи се и спря до нас. „Вие кои сте?“, попита с глас, в който нямаше и следа от страх. „Не съм ви виждал в гората. Аз съм тук от три дни“, разказа журналистът за срещата си с детето.
„В първия момент не реагирах, зает с техниката и мислите си. Но тогава го огледах. Обгорелите му крака, маратонките, които изглеждаха буквално „опечени“ от жегата, и най-вече – старата брезентова торба от противогаз, преметната през гърба му. От нея се подаваха гърлата на бутилки с вода. Тогава ме грабна. Това не беше просто момче, минаващо оттук“, допълни той емоционалната си среща със смелото момче.
От три дни, откакто огънят бушува, малкият Даниел не е спрял. С колелото си, по прашните и опасни пътеки, разнася вода и храна за пожарникарите и доброволците. И помага… с каквото и както може.
„Пет литра за хората“, обяснил той, „и два за животните“. Разказал и как намерил малка катеричка, почти припаднала от жегата и дима: „Дадох ѝ водичка, тя пи, пи и после избяга в гората“.
„Гледах го и не можех да повярвам. В него нямаше поза, нямаше търсене на слава. Имаше само чисто, неподправено желание да помогне. Той беше като Феникс, роден от пепелта наоколо – символ на надеждата сред разрухата“, посочи още фоторепортерът Иван Янев в разказа си за срещата с малкия, но много голям Даниел.
Родителите на детето се гордеят много с него.
„Притеснявам се за него, като всеки родител, но все пак той знае, че е опасно и се пази. Ходи, за да е в помощ на пожарникарите, на безопасно разстояние е. Където гори и е опасно, той не може така или иначе да отиде, разказва пред Dariknews.bg майка му Цветелина Янева. Никой не го е карал да помага, идва му отвътре“, допълва тя.
Над 10 000 декара смесена гора и лозови масиви бяха унищожени от огнената стихия край Сунгурларе. Пожарът е овладян. Екипи от България, Швеция и САЩ не позволиха на огъня да стигне селата Бероново и Славянци. По периферията на пожара през цялата нощ остават дежурни огнеборци. Все още има огнища навътре в гората, чието гасене ще продължава и днес. Очаква се в гасенето да се включат двата шведски самолета и хеликоптер от базата в Ново село. Бедственото положение, обявено за четири населени места в района, остава в сила.
Ето и самият разказ на фоторепортера Иван Янев, публикуван във Фейсбук: Дрехите ми миришат на дим и умора, а в очите ми още стои картината на опожарената гора. Имам малко време, преди денят да угасне напълно, и искам да ви доразкажа за Даниел. Даниел е на 16, от Сунгурларе, но всъщност е от София. Сега е при баба си. Шапки долу за това момче!
Днес с колегите от Бургас – Давид и Мила – бяхме влезли навътре в изгорялата гора край Сунгурларе, за да направим пряко включване. Търсехме не само добра гледна точка, но и обхват, който се беше превърнал в рядкост насред апокалипсиса. Гледката беше нереална. От двете ни страни стърчаха овъглени дървета като черни призраци, а по средата се виеше прашен път, мек и сив като лунен пейзаж. Пепелта беше толкова дълбока, че всяка наша стъпка потъваше до глезените. Пустиня от сажди и тишина, нарушавана единствено от вятъра.
И тогава, сякаш излязъл от филм за войната в Багдад, от маранята се появи силует. Момче на колело. Беше висок, а колелото му беше явно малко и той се поклащаше неуверено по прашния път, борейки се да запази равновесие. Приближи се и спря до нас.
„Вие кои сте?“, попита с глас, в който нямаше и следа от страх. „Не съм ви виждал в гората. Аз съм тук от три дни.“
В първия момент не реагирах, зает с техниката и мислите си. Но тогава го огледах. Обгорелите му крака, маратонките, които изглеждаха буквално „опечени“ от жегата, и най-вече – старата брезентова торба от противогаз, преметната през гърба му. От нея се подаваха гърлата на бутилки с вода. Тогава ме грабна. Това не беше просто момче, минаващо оттук.
„Как се казваш? На колко си години?“, попитах го, осъзнавайки колко е опасно тук за едно дете.
„Казвам се Даниел, на 16 съм“, отвърна той. Разказа ми, че е от София, но прекарва лятото при баба си в Сунгурларе. И от три дни, откакто огънят бушува, той не е спрял. С колелото си, по прашните и опасни пътеки, разнася вода и храна за пожарникарите и доброволците.
Отвори старата торба. Вътре събираше седем литра вода. „Пет литра за хората“, обясни той, „и два за животните“. Разказа ни, без капка гордост, сякаш беше най-нормалното нещо на света, как преди ден намерил малка катеричка, почти припаднала от жегата и дима. „Дадох ѝ водичка, тя пи, пи и после избяга в гората“, каза той и се усмихна леко.
Гледах го и не можех да повярвам. В него нямаше поза, нямаше търсене на слава. Имаше само чисто, неподправено желание да помогне. Той беше като Феникс, роден от пепелта наоколо – символ на надеждата сред разрухата. Стана ми кеф, че се запознахме.
Родителите му били държавни служители. Каза ми и в кое училище учи, но в цялата емоция умът ми не го запомни. Разказвам ви това, защото за да видите лицето му по телевизията, трябва да получим разрешение от тях. Той няма 18. Утре ще ги потърся, защото тази история трябва да стигне до повече хора. Тази добрина, която се е вселила в това момче, е по-силна от всеки пожар.
Искам такива да са ни политиците – сърцати и самоотвержени. Искам той да стане политик, но веднага си давам сметка, че това едва ли ще се случи. Прекалено скромен и добър е за този свят.
Той ни остави и отново се понесе с малкото си колело в сивата мараня, за да продължи своята мисия. „И утре ще съм тук“, бяха последните му думи.
Надявам се утре пак да го срещна. Надявам се и пожарът най-накрая да бъде угасен. За да ви доразкажа за малкото момче с голямото сърце.
