Евтимов, Евтим Михалушев (Петрич, 28.10.1933 – София, 8.06.2016).
На днешната дата преди 6 години , на 82-годишна възраст, ни напусна един от най-обичаните български поети – Евтим Евтимов.
Създателят на едни от най-въздействащите, страстни и чувствени стихове в българската поезия, посветени на същата тази стихия, която ражда, вълнува, влудява, обсебва и убива, за да роди отново…
„Така жестоко искам да си моя. Дори от обич мога да те мразя.“
Избрахме няколко негови вечни стиха, с които да отдадем почит на таланта му.
Рисунка
Колко истинска си ти и жива.
Не обичаш никога “наужким”.
Затова си толкова красива –
сякаш си измислена от Пушкин.
След тебе
Такава радост и такава скръб
не могат да избягат през комина.
Дори цветята ми обръщат гръб,
когато край прозореца ти мина.
Съновидение
Ако бях шивач, аз щях да ти ушия
рокля от небето, шапка от луната,
чанта от звездите, поглед от магия,
за да станеш ти княгиня непозната.
Ако бях зидар, за тебе щях да вдигна
църква за любов, направена за срещи,
знаме да ти вдигна, до олтар да стигна,
а ръцете ти да са венчални свещи.
Ако бях художник, щях да нарисувам
само твоя образ. Никакви икони!
Без молитви вечни. Без поклони –
ще поискам само тебе да сънувам.
Аз обаче съм поет безумен
и не съм готов за нещо по-голямо.
Мога само да подреждам думи
и понякога да те измислям само.
Главна улица
Главна улица е любовта,
през живота ми минава тя
като детска приказка красива
и не зная докъде отива.
Цял живот по нея аз вървя,
цяла вечност пиша за това –
да не ме подмине, и не зная
може ли да се затвори в стая.
Аз преди години я открих
в женски стъпки, в ритъма на стих,
затова съм тръгнал пак по нея
свойте нови песни да изпея.
През добри или през лоши дни
Името й никой не смени.
Затова, от ангели избрана,
улица на влюбените стана.
Накрая на града
Накрая на къщите, сякаш в Безкрая,
накрая на думите и на града,
аз слязох през тъмната нощ от трамвая
и срещнах жена със очи на звезда.
Аз сам я измислих и сам я подготвих
да дойде при мене, да стане на стих.
Изпуснал бях всичките спирки в живота
и чак на последната аз я открих.
Тя чакала мене с душа ненагледна,
аз търсел съм нея отдавна навън
и някъде тука, на спирка последна,
намерихме себе си сякаш насън.
Изглеждаше срещата малко банална,
а всичко започна почти на шега.
Последната спирка сега е Централна
и столица нова за нас е сега.
И мога с ръка на сърце да призная:
стои между мене и себе си тя –
накрая на къщите, сякаш в Безкрая,
накрая на думите и на света.
Евтимов е носител на орден Стара планина І ст. (2006); национална награда за поезия Никола Фурнаджиев (2009).
