Концерт „Магията на валса“ ще се състои на 13 февруари, сряда в камерна зала „България“, от 19.00 часа. В програмата са включени сравнително рядко изпълняваните „Мефисто-валс“ и „Фауст-валс“ от Лист, и обичаните от всички любовни валсове от Брамс.
Стремежът на Фауст към познание, грехопадението му, неистовият инфернален танц на Мефистофел и ангелският хор, прославящ победата над смъртта и спасението чрез чистата любов и вечно женственото в образа на Гретхен (виртуозните валсове на Лист в изпълнение на Янко Маринов – пиано). Невъзможната любов на Брамс („Валсове – любовни песни“ – в изпълнение на камерен хор „Импресия“).
Актьорите Елена Шерцел и Момчил Маринов, които ще представят образите, вдъхновили музиката на Брамс и ще споделят пътешествието на зрителя и слушателя в романтично-диаболичната музика.
Ето какво включва програмата:
Ференц Лист (1811–1886) – Мефисто валс 1 (S. 514)
Йоханес Брамс (1833–1897) – Любовни песни-валсове, опус 52 /1869 г./ (Liebeslieder Waltzes, Op.52)
Ференц Лист (1811–1886) – Валс из операта „Фауст“ на Ш. Гуно (S. 407)
Йоханес Брамс (1833–1897) – Нови любовни песни-валсове, опус 65 /1869–74 г./ (Neue Liebeslieder Waltzes, Op.65)
Ференц Лист (1811–1886) – Концертен валс върху две теми от оперите „Лучия“ и „Паризина“ от Доницети (из „3 Caprices-Valses“, S.214/3.)
Програмата завладява с два валсови песенни цикъла на Брамс, които първоначално са композирани за четири гласа и пиано на четири ръце. Авторът толкова цени и обича тези свои творби, че ги прилага и в оркестрова партитура. Но на концерта съпроводът ще прозвучи специално обработен за соло пиано, без да се губи от пълното звучене на оригиналната фактура.
Въпреки че липсва авторско указание, вероятно вдъхновение за написване на тези страстни, изпълнени с напрежение и любовни съмнения валсове е невъзможната любов на Брамс към съпругата на композитора Роберт Шуман (1810–1856) – Клара. Ярък пример за композитор и пианист, Клара Шуман очарова Брамс с брилянтния си ум и красота. Красота, която с годините помръква, а в търсене на нова муза у Брамс се разгаря греховно обожание към дъщерята на семейство Шуман – Юлия.
Текстовете на „Любовните песни“ Брамс заимства от любимия си поет и философ Георг Фридрих Даумер (1800–1875). През 1855 г. Даумер публикува в два тома поеми – „Полидора: световнопоетична песенна книга“ (Polydora: ein weltpoetisches Liederbuch), които се базират на преводи и имитации на народна поезия, заети от разнородни източници: антични (Гърция и Рим), китайски, индийски, египетски, еврейски, но и руски, полски, унгарски, турски, латвийски и сицилиански. В тази колекция Даумер толкова свободно използва изходния материал, че е трудно да се направи разлика между неговото оригинално произведение и първообразната „народна“ поезия. Песните в двата тома са посветени на различните аспекти на любовта: копнеж, нежелание, отричане, ревност, изневяра, тъга, мания, радост, възторг, меланхолия. Сякаш за да ни разкрие вътрешните си любовни конфликти, Брамс избира осемнадесет от най-мрачните, емоцианални и напрегнати от тези стихотворения за по-ранния „Валсове – любовни песни“ опус 52 и четиринадесет още по-носталгични и потискащи за втория сборник „Нови валсове – любовни песни“ опус 65. За последния заключителен хор Брамс посяга към стиха Zum Schluß от Йохан Волфганг фон Гьоте (1749-1832). В него и музика, и поезия ни довеждат до смирен, успокояващ край, носещ хармонична любов чрез Музите, които според композитора и поета могат да укротят бурните морета на човешките афекти и емоции, макар и само временно – без да изцеляват трайно болката на любовта.
Години след написването на знаменитите си „Валсове – любовни песни“ Брамс успява да се срещне с любимия си поет – Даумер, автор на стиховете. Развълнуван от случилото се, композиторът пише на своя приятел и също поет Клаус Грот (1819–1899): „В тиха стая срещнах моя поет. Ах, той бе един дребен изсушен старец! … Скоро осъзнах, че той не знае нищо за мен, нито за моите композиции, а и не разбира нищо от музика. А когато изтъкнах пламенните му, страстни стихове, той посочи с нежен жест дребна старица, едва ли не по-немощна и от него, и рече: „Ах, аз винаги съм обичал само нея – жена ми.“
Всъщност, Брамс не е единственият композитор, недоволен от срещата си със своя мислител-вдъхновител – достатъчно е да си припомним разочарованието на Бетовен от разговорите му с Гьоте.
