Превод: Евгения Николчева
През войната вървях от един медицински пункт към друг и имах много тежък багаж от лекарства и инструменти. Времето беше ужасно: непроходима киша, дъжд, студ, нощ. Аз вървях и вървях, и в някакъв момент си казах: не мога повече!
Ще легна в калта и поне ще се наспя. И в този момент ми мина през ума – вие може да си кажете, че това е кощунствено, но си го помислих: Христос пада по пътя, защото кръстът е твърде тежък, защо аз да упорствам да вървя?.. Е, все пак не легнах в калта и продължих на пред, а и пунктът, към който вървях, се оказа на стотина метра от мястото, където щях да се откажа и да спра, без да успея да стигна до целта.
* * *
Едно от нещата, които ме учудват в евангелския разказ за разпъването на Спасителя Иисус Христос, са Неговите думи: …Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? (Мат. 27:46). Това са почти последните Му думи. Следващите са: свърши се! (Йоан. 19:30), всичко е извършено, нищо не може да се прибави към ставащото… Може да се замислим – какво означават тези думи.
Христос е безгрешен не само в Своята Божественост, но и в Своята Човешкост. При Въплъщението самата телесност, самата човешкост на Младенеца Иисус Христос е отвъд границите на всеки грях. Защото грехът в основата си се състои в нашето отделяне, отпадане от Бога, когато правим такъв избор по свободна воля. Грехът също може да се състои просто в отделянето ни от Бога, което поради безумие или поради неразбиране ни отлъчва от Него. През целия Си живот Христос носи пълнотата на човешкостта, т.е. съвършенството на човека такъв, какъвто е призван да бъде; както и пълнотата на Бога, какъвто Той изначално и завинаги Е. При кръщението, както вече се опитах да ви обясня, Христос взема върху Себе Си всички последствия на греха, без при това Самият Той да стане грешник, Христос взема
върху Си всичко, което грехът влече със себе си, в основата на което е смъртността. И на Кръста, когато е разпънат за човешкия род, когато отдава живота Си, за да спаси целия човешки род, Христос трябва да понесе, да се приобщи Сахаров) обяснява този момент с думите „метафизическо помрачение, без-съзнание“, изпадане в несвяст: това е моментът, когато човешкостта (тук: телесното страдание и към последния ужас. Той не може да умре, без да „загуби“ Бога, без да „загуби“ единението Си с Него, не в онтологичен смисъл, не в обективен смисъл – т.е. не загубил общението Си с Отца и не Самият престанал да бъде Бог.
Отец Софроний за миг закрива от съзнанието Му Кой е Самият Той и че е едно с Отца. Иисус Христос умира от това; Той умира с нашата смърт, със смъртта на цялото човечество, като споделя с нас единствената основна трагедия на битието – т.е. отлъчеността от Бога, загубата на Бога, без-Бога. И когато говоря за това, за без-Божието, аз, разбира се, не искам да кажа, че Христос е престанал да вярва в Бога, че се е отрекъл от Него или е отпаднал от Бога поради грях, а че в конкретен момент, по промислителното действие на Бога и Отца, Христос, в страданието на човешката Си природа губи съзнание Кой е Той по отношение на
Бога и Отца.
Струва ми се, че нито един безбожник на света, нито един човек, не познал Бога, нито един, загубил Бога, нито един отрекъл се от Бога по философски или други причини – нито един такъв безбожник не знае до такава дълбочина и абсолютност какво означава да си лишен от Бога, както Христос е изпитал това на Кръста. Затова на мен ми се струва, че сякаш вътре, в пределите на опита на Самия Христос, че няма нито един безбожник, когото Христос да не може да разбере и към когото Христос да не се е приобщил в онзи страшен момент на кръстната смърт. Аз не знам как ще стане това, но съм дълбоко убеден, че ще дойде време, когато цялата твар ще се съедини с Бога в тържествуващ победоносен момент, когато Бог ще пронизва всичко със Себе Си, когато ще бъде Бог всичко у всички (вж. 1 Кор. 15:28).
Из книгата „Кръстен съм, но дали съм обърнат към Бога“ на митрополит Антоний Сурожки, изд. „Омофор“, 2018 г.
