Противопоставянето в Църквата ни непрекъснато я обезкървява, ако имаме патриарх, който подхожда духовно към спорните въпроси, ще имаме и шанс нещата да се нормализират, казва архимандрит Никанор
- От: Архимандрит Никанор,
- игумен на Църногорския манастир
Отмина 24 май. Абитуриентите завършиха. Баловете отшумяха. И какво от това, биха се запитали някои.
За жалост, това, което видяхме и виждаме в обществото, е разделение и раздвоение в душата на всеки от нас. Разломът е достигнал до такава дълбочина, че сякаш и празникът не може да ни обедини. А той е затова – да събира и обединява хората около една положителна емоция. Тъжното е, че всичко се обръща наопаки и дори празниците стават повод за взаимни обвинения, за разделение, за противопоставяне.
В същото време се вижда, че ние, българите, имаме нужда от духовно водачество, от обединителна идея. Спомнете си Възкресението Христово – в храмовете ни имаше хора, мнозина бяха и на литийните шествия на Светли понеделник. Има нужда обаче от по-голяма задълбоченост в религиозността на българите. Не бива да оставаме на сегашното елементарно ниво на възприемане както на църковните, така и на държавните празници. Мнозина ги разбират като някогашните пирографирани флакончета с розова вода, бъклички и битови сувенири – особено, що се отнася до Църквата. Имаше време, когато тя беше показвана като атракцион на „Балкантурист“. Но Църквата е свята и затова със свят трепет трябва да я носим в душите и сърцата си, и по същия начин да се отнасяме и към празниците, установени от нея.
За Българската Православна Църква неведнъж и недваж се говори, че е първата българска институция още от времето преди Освобождението, че е свързана с държавността, което някак си подтиква към въпроса, не е ли тя свързана и повече с политиката, нежели с духовността? Някои исторически наративи, налагани в определени исторически моменти, са били оправдани и възприемани като обективно необходими за конкретното време. След като те вече са изпълнили своята цел, за жалост по инерция, продължават да се повтарят вече при съвсем различни времена и исторически обстоятелства. Например, османското владичество по нашите земи продължава да бъде показвано във възможно най-тъмните краски. Целта на подобно преувеличение някога е била да се създаде нужното революционно настроение сред хората, за да подкрепят те жертвите, необходими за освобождаването на земите ни и създаване на българската държава. За онова време това е било приемливо. Сега обаче, 150 години по-късно, това очевидно не е обективен прочит на историята. Питам, защо е нужно днес да се говори по същия начин, както тогава? Тези наративи отдавна са станал противопоказни – точно, както противопоказно би било едно лекарство, взимано от здрав човек, който няма нужда от него. Друг пример е използването на Църквата за постигане също на някакви земни цели, различни от основното й предназначение – освещаване на отделната личност и духовна просвета на народа като цяло. Злоупотребата с нея винаги е за сметка на самото общество. Защото то има нужда от духовно сърце, от освещаване с благодатта на Светия Дух, който обладава в нея, защото Църквата е устремена не към временното, а към вечното. Църквата е тази, която възвисява обществото и го възпитава да се взира отвъд злободневието и дребнотемието, да се оглежда в много по-големи образци за подражание, каквито са образите от Новия Завет и житията на светиите. Нонсенс е изразът, че Църквата ни била съхранила като народ. Това няма как да бъде вярно. Същата тази Църква, институционално съществувала като Вселенска патриаршия с център в Цариград, е съхранила и гърци, и сърби, и албанци, и румънци, а това са все различни народи. Като българи ни е съхранил езикът, словото, книжнината, делото на солунските братя и техните ученици – те са, които са ни съхранили като народ! Църквата има друга роля – да ни открива пътя към вечния живот, да просвещава народа, да го прави Божий народ, а не само народ на определена територия, на едно племе със своето име. Тя – Църквата ни прави жители на Небесния Йерусалим, защото това е нейната задача, възложена й от Нашия Господ Иисус Христос и осъществявана от Неговите апостоли и техните приемници – нашите архиереи.
Трябва да преосмислим много от нещата, които в момента формират нашата идентичност. Много се говори, че идентичността ни е в криза. Е, няма как да не е, защото тя се гради на митове, легенди и злоупотреба с историческите факти. Трябва да се върнем към исконните ценноти, а това са евангелските заповеди. Следва да се върнем към един обективен прочит на собствената ни история, който да ни посочва нашите грешки и да ни служи като урок по нравственост, а не само да се надуваме абсолютно незаслужено с постиженията на дедите ни. Историята трябва да стане наша учителка за бъдещето. А това ще стане тогава, когато я четем такава, каквато е в действителност. Това ще ни позволи да се освободим от много митове. България трябва да работи за добрите взаимоотношения на Балканите, а това предполага да имаме хармонични отношения както с народите около нас, така и с поместните Православни Църкви. Ние именно от Вселенската патриаршия сме получили православната вяра, както и писмеността чрез светите братя Кирил и Методий. Днес в Гърция работят и живеят много българи. От Румънската Православна Църква пък можем много да се поучим, както впрочем и от възраждащата се Албанска.
Противоречията и противопоставянето в Църквата, както и взаимните обвинения, заеманета на радикални позиции, липсата на задълбочен и истински богословски диалог, я обезкървяват непрекъснато. Когато една група вземе надмощие, друга е принудена да се оттегли. Така ние губим много хора. Манастирите ни са празни и същевременно има „тайни монаси“, „катакомбни богослужения“ и проче – все капани за излъганите от зилотските гурута вярващи, вкарани в паралелен, имагинерен свят, който е оплел умовете и сърцата им. Лъжовен, несъществуващ свят. В него те биват задържани посредством клевети, манипулации и обругаване на нормалните, канонични православни духовници. Зилотските гурута не признават общоприетите духовни авторитети и се стараят всячески да подкопаят Българската Православна Църква. За да не допуснем тя да бъде рушена, трябва да сме единни и да й помагаме. Победата на Църквата над рушителите може да бъде постигната само тогава, когато нейните йерарси придобият способността да обединяват, да приобщават, да събират вярващите около евхаристийната жертва. Набеждаването на външни и вътрешни врагове като причина за нашите духовни неуспехи, както и следването на политически идеологии, скрити под православна опаковка, са гибелни пътища. Православната Църква не познава такива неща през вековете.
Изход от ситуацията има и той е църковността да се върне отново и да заеме своето достойно място в обществото, като се спазва йерархичността в Църквата. Светият Синод и патриархът, който скоро ще бъде избран, следва да заемат активна позиция и да отправят към обществото разбираеми евангелски послания. Те трябва да разкриват пред хората всичко, което ние преживяваме в Православието – животът според Христовото Евангелие, Неговата проповед, духовната бран в сърцата ни и духовното просвещение, към което се стремим. Всичко това няма нищо общо с геополитиката, с вътрешната политика, с някакви обществени и т.н. пристрастия. Никога нито Иисус Христос, нито апостолите, не са се занимавали с политическия живот и обществения морал на Рим, на Персия или на тогавашната разделена юдейска общност. Христос изобличава единствено лицемерието и безчовечната показна религиозност. Той не сочи с пръст грешниците, а укорява тези, които дръзват да стават съдници на другите. Ако бихме имали патриарх, който подхожда към църковните проблеми така, както подхождаше и призоваваше да се действа нашият Господ Иисус Христос, ще имаме и шанс нещата да се нормализират духовно, а след време и да се подобрят. Иска ми се да вярвам, че ще имаме такъв патриарх. Вярата и надеждата са заложени в човешката душа, без тях не можем да живеем!
