Buy now

Новият трилър на Д. П. Лайл „О.К.“ вече и у нас (ОТКЪС)

Един превъзходен коктейл от съспенс, екшън и хумор в превод на Богдан Русев, издателството е „Обсидиан”

Новият трилър на Д. П. Лайл „О.К.“ вече е факт и у нас. Издателството е „Обсидиан”, а преводът е на Богдан Русев.                 

Джейк Лонгли, бивша бейзболна звезда и горд собственик на ресторант на плажа, вече има и няколко успешни разследвания в детективската агенция на баща си Рей в Гълф Шорс, Алабама. Сега той и партньорката му Никол се канят да прекарат две безгрижни седмици в Ориндж Каунти, Квартала на богатите. А после ще започнат снимките на филм по неин сценарий, който се очаква да бъде голям хит.

В слънчева Калифорния обаче ги очаква друго предизвикателство. Меган, най-близката приятелка на Никол и известна телевизионна репортерка, е преследвана от анонимен почитател, който става все по-настоятелен и агресивен. Психическият тормоз е наистина притеснителен, а маниакът се прикрива твърде умело. Полицията е безсилна, затова на помощ пристига тежката артилерия – Рей и верният Пенкейк. Дали техните военни и компютърни умения ще бъдат достатъчни, за да се справят с един умен и много опасен противник?

Светът на звездите се оказва доста мрачен и зловещ. А часовникът тиктака неумолимо…

Превъзходен коктейл от съспенс, екшън и хумор.

                                                  ОТКЪС

 1.             

– Тя те харесва.

– Всички ме харесват.

– Да, но тя те харесва по начин, който подсказва, че

иска да ти седне в скута.

– И ти ме харесваш по този начин.

– Хммм. Това ми звучи като добър план.

– Тези места не са чак толкова широки.

Добре, ето малко най-обща информация. Казвам се

Джейк Лонгли и съм бивш бейзболист от професио-

налната лига, собственик на ресторант с бар и мъж,

който обича жените. Е, или поне тази, която седи до

мен. А именно Никол Джеймисън. Забавна, интели-

гентна и безумно красива. Понякога дразнеща. Всъщ-

ност в последното е истински шампион.

Двамата седяхме в първа класа, ред 5, места А и В,

в самолет на „Америкън Еърлайнс“ на път за летище

„Джон Уейн“ в Ориндж Каунти, Калифорния. О. К.,

както го наричат с любов местните.

Бяхме потеглили рано тази сутрин от Гълф Шорс,

щата Алабама, където на плажа се намира моят ресто-

рант „Капитан Роки“ и където и двамата живеем. Това

пътуване беше донякъде почивка от… не съм сигурен

от какво. Аз работя много малко. Управителката ми

Карла Мартинес движи заведението, така че по съще-

7

ство имам нула задължения. Освен да се виждам с Ни-

кол и Пенкейк. Никол е моята приятелка, или каквото

е там. Все още не сме решили какви сме. Да кажем, че

тя ме харесва. Нали ви споменах? Всички ме харесват.

Томи Джеферс, по прякор Пенкейк – Палачинката, – е

най-добрият ми приятел. Още от времето, когато като

деца тероризирахме целия квартал. И той обича да

идва в „Капитан Роки“. Основно защото храната и на-

питките са му безплатни. Господи, как яде това момче.

Изяжда ми печалбите. Ако има такива. Не съм съвсем

сигурен, защото Карла почти никога не ми казва дали

е така. Което не ме притеснява особено, защото рес-

торантът винаги е пълен. Освен това двамата с нея си

делим приходите, така че, ако губехме пари от него, т тя

сигурно щеше да ми каже.

Освен че е интелигентна и секси, и понякога хапли-

ва, Никол пише сценарии. Това беше другата причина

да пътуваме до Западното крайбрежие. Снимките на

новия ѝ филм трябваше да започнат след три седми-

ци. Предишните ѝ два сценария бяха екранизирани с

минимални средства – независими продукции, които

успяха да стигнат само до екраните на няколко малки

филмови фестивала. Този щеше да бъде на съвсем дру-

го ниво. Продуцираше го чичо ѝ Чарлс Балфур, филмов

продуцент от най-висока класа и президент на компа-

нията „Риджънси Глобал Продъкшънс“, наричана на-

кратко РПГ. Той е двигателят на сериала „Космически

приключения“, който му донесе приходи в размер на

няколко милиарда долара. Точно така, с девет нули.

Двамата с чичо Чарлс се познаваме отдавна. Всъщ-

ност никога не съм го виждал на живо, но съм прекар-

вал много вечери в дома, който притежава недалече от

Гълф Шорс. Където живее Никол. Или поне където се

намира обикновено.

Никол живее и в О. К., в един луксозен апартамент в

Нюпорт Бийч, но рядко е там. През последната година –

откакто сме заедно – тя пребивава основно в мегаиме-

8

9

нието на чичо Чарлс, съвсем близо до моя дом в Гълф

Шорс.

– Тези места не са чак толкова тесни – каза Никол.

– Няма място за краката.

– Защото краката ти са дълги.

– А твоите не са ли?

Тя се засмя.

– Ако не ме лъже паметта, ти се представяш доста добре в тесни места.

Погледнах я, все едно исках да кажа: „Това ще се на-

правя, че не съм го чул“.

Стюардесата се върна и пак се усмихна.

– Искате ли нещо друго?

Погледът ѝ се задържа по-дълго върху мен. Според

табелката на униформата тя се казваше Мериан.

– Мисля, че нямаме нужда от нищо – отвърнах аз,

като се усмихнах на свой ред.

Тя продължи по пътеката между седалките.

Никол ме сръга с лакът в ребрата.

– Видя ли? Какво ти казах?

– Може би само ме използва, за да се добере до теб.

– Може би. Сигурно трябва да се радвам, че ти се-

диш до пътеката – добави Никол.

– Пенкейк е по-добър в блокадите. Има подходящо-

то телосложение за това.

– Според мен в тази ситуация и ти ще свършиш ра-

бота.

През арката към бордовата кухня видях как Мериан

взе микрофона от стойката на стената. Тя ме погледна

и се усмихна. После съобщи, че ще кацнем след трий-

сет минути, така че може би е добра идея сега да из-

ползваме тоалетната за последно.

– Мисля, че иска да те вкара в клуба на хората, кои-

то са правили секс в самолет – обади се Никол.

– Просто си върши работата.

– Гореспоменатата тоалетна е точно зад гърба ѝ. На

мен ми приличаше на покана.

– Може да притесним пилотите – казах аз. – Освен

това, като стана дума за тесни места, там няма да има

пространство за маневриране.

– Все ще е повече, отколкото на предната седалка на

колата ми.

Никол кара мерцедес SL кабрио. Неведнъж или

дваж, или триж – обожавам тази дума – сме гледали

залеза от предната седалка до шофьора, като Никол е

седяла удобно в скута ми.

– Може да пробваме на последния ред – предложи

тя. – Да видим дали ще се справим.

– Момчетата от службата за безопасност на транс-

порта ще ни щракнат белезниците в момента, в който

слезем от самолета.

– Толкова си скучен.

– Почакай да стигнем у вас.

– Приятелката ти идва насам – кимна Никол към

бордовата кухня. – Май иска да ти вземе телефона.

Вдигнах поглед към Мериан, която се приближава-

ше с лист хартия и химикалка в ръка.

– Не искам да ви притеснявам – каза тя. – Но дали

ще ми дадете един автограф за сина ми? Той е голям

почитател на бейзбола.

Явно не искаше да ми вземе телефона.

Това още ми се случва от време на време. Все по-

рядко с всяка изминала година от времето, когато игра-

ех в професионалната лига. Но е приятно. Имам пред-

вид, че да си стар бивш спортист все пак е по-добре,

отколкото да си стар бивш забравен спортист.

– На колко е години? – попитах аз.

– На осем. Но сякаш е на трийсет – поклати глава

тя. – Много по-зрял е от баща си. – Стюардесата се раз-

смя, преди да добави: – Понякога е такова глупаче.

– Всички мъже са такива – кимна Никол. – Съзряват

само до четиринайсетата си година. Това е пределът на

възможностите им.

Щях да кажа нещо в защита на мъжествеността си, но те имаха числено превъзходство, бяха ме обградили

и не успях да се сетя за остроумен отговор. Сигурно

точно това искаха да демонстрират.

– На мен ли го казваш? – отговори Мериан и ми по-

даде листа.

– Как се казва синът ти? – попитах аз.

– Скот. Но му викаме Скоти.

– На какъв пост играе?

– Питчър и защитник между втора и трета база –

обясни тя с грейнало лице. – Наистина е много добър.

Понечих да се подпиша на листа, но после казах:

– Имам нещо, което ще му хареса повече.

Издърпах с крак сака изпод седалката и го вдигнах в

скута си. Отворих ципа и порових вътре, докато не на-

мерих каквото ми трябваше. Една бейзболна топка.

Винаги нося в багажа си няколко бейзболни топки.

Рядко с цел да ги надписвам за почитатели, а предимно

да ги хвърлям по лошите. Като момчетата на Виктор

Борков. Бейзболните топки са страхотни оръжия. Но

не го казах на Мериан. Вместо това заявих:

– Винаги нося по няколко точно за такива случаи.

– Няма нужда – каза тя.

– За мен е удоволствие.

Надписах топката на Скоти и я подадох на стюарде-

сата.

– Ще пощурее от радост – усмихна ми се тя още

веднъж и кимна. – Много ви благодаря.

– Мисля, че току-що ѝ направи най-хубавия подарък

днес – каза Никол, докато Мериан се отдалечаваше.

– И на Скоти, надявам се.

– Определено – съгласи се тя и ме улови под ръка. –

Заслужаваш награда.

– Каква например?

– Обичайната.

Много си падам по обичайни работи

Related Articles

Latest Articles

Този сайт използва бисквитки, за да подобри Вашето сърфиране. Ако продължите, Вие приемате нашата политика за използване на бисквитки. Прочети още

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close