8.5 C
София
вторник, март 19, 2024
spot_img

Новият трилър на Д. П. Лайл „О.К.“ вече и у нас (ОТКЪС)

Един превъзходен коктейл от съспенс, екшън и хумор в превод на Богдан Русев, издателството е „Обсидиан”

Новият трилър на Д. П. Лайл „О.К.“ вече е факт и у нас. Издателството е „Обсидиан”, а преводът е на Богдан Русев.                 

Джейк Лонгли, бивша бейзболна звезда и горд собственик на ресторант на плажа, вече има и няколко успешни разследвания в детективската агенция на баща си Рей в Гълф Шорс, Алабама. Сега той и партньорката му Никол се канят да прекарат две безгрижни седмици в Ориндж Каунти, Квартала на богатите. А после ще започнат снимките на филм по неин сценарий, който се очаква да бъде голям хит.

В слънчева Калифорния обаче ги очаква друго предизвикателство. Меган, най-близката приятелка на Никол и известна телевизионна репортерка, е преследвана от анонимен почитател, който става все по-настоятелен и агресивен. Психическият тормоз е наистина притеснителен, а маниакът се прикрива твърде умело. Полицията е безсилна, затова на помощ пристига тежката артилерия – Рей и верният Пенкейк. Дали техните военни и компютърни умения ще бъдат достатъчни, за да се справят с един умен и много опасен противник?

Светът на звездите се оказва доста мрачен и зловещ. А часовникът тиктака неумолимо…

Превъзходен коктейл от съспенс, екшън и хумор.

                                                  ОТКЪС

 1.             

– Тя те харесва.

– Всички ме харесват.

– Да, но тя те харесва по начин, който подсказва, че

иска да ти седне в скута.

– И ти ме харесваш по този начин.

– Хммм. Това ми звучи като добър план.

– Тези места не са чак толкова широки.

Добре, ето малко най-обща информация. Казвам се

Джейк Лонгли и съм бивш бейзболист от професио-

налната лига, собственик на ресторант с бар и мъж,

който обича жените. Е, или поне тази, която седи до

мен. А именно Никол Джеймисън. Забавна, интели-

гентна и безумно красива. Понякога дразнеща. Всъщ-

ност в последното е истински шампион.

Двамата седяхме в първа класа, ред 5, места А и В,

в самолет на „Америкън Еърлайнс“ на път за летище

„Джон Уейн“ в Ориндж Каунти, Калифорния. О. К.,

както го наричат с любов местните.

Бяхме потеглили рано тази сутрин от Гълф Шорс,

щата Алабама, където на плажа се намира моят ресто-

рант „Капитан Роки“ и където и двамата живеем. Това

пътуване беше донякъде почивка от… не съм сигурен

от какво. Аз работя много малко. Управителката ми

Карла Мартинес движи заведението, така че по съще-

7

ство имам нула задължения. Освен да се виждам с Ни-

кол и Пенкейк. Никол е моята приятелка, или каквото

е там. Все още не сме решили какви сме. Да кажем, че

тя ме харесва. Нали ви споменах? Всички ме харесват.

Томи Джеферс, по прякор Пенкейк – Палачинката, – е

най-добрият ми приятел. Още от времето, когато като

деца тероризирахме целия квартал. И той обича да

идва в „Капитан Роки“. Основно защото храната и на-

питките са му безплатни. Господи, как яде това момче.

Изяжда ми печалбите. Ако има такива. Не съм съвсем

сигурен, защото Карла почти никога не ми казва дали

е така. Което не ме притеснява особено, защото рес-

торантът винаги е пълен. Освен това двамата с нея си

делим приходите, така че, ако губехме пари от него, т тя

сигурно щеше да ми каже.

Освен че е интелигентна и секси, и понякога хапли-

ва, Никол пише сценарии. Това беше другата причина

да пътуваме до Западното крайбрежие. Снимките на

новия ѝ филм трябваше да започнат след три седми-

ци. Предишните ѝ два сценария бяха екранизирани с

минимални средства – независими продукции, които

успяха да стигнат само до екраните на няколко малки

филмови фестивала. Този щеше да бъде на съвсем дру-

го ниво. Продуцираше го чичо ѝ Чарлс Балфур, филмов

продуцент от най-висока класа и президент на компа-

нията „Риджънси Глобал Продъкшънс“, наричана на-

кратко РПГ. Той е двигателят на сериала „Космически

приключения“, който му донесе приходи в размер на

няколко милиарда долара. Точно така, с девет нули.

Двамата с чичо Чарлс се познаваме отдавна. Всъщ-

ност никога не съм го виждал на живо, но съм прекар-

вал много вечери в дома, който притежава недалече от

Гълф Шорс. Където живее Никол. Или поне където се

намира обикновено.

Никол живее и в О. К., в един луксозен апартамент в

Нюпорт Бийч, но рядко е там. През последната година –

откакто сме заедно – тя пребивава основно в мегаиме-

8

9

нието на чичо Чарлс, съвсем близо до моя дом в Гълф

Шорс.

– Тези места не са чак толкова тесни – каза Никол.

– Няма място за краката.

– Защото краката ти са дълги.

– А твоите не са ли?

Тя се засмя.

– Ако не ме лъже паметта, ти се представяш доста добре в тесни места.

Погледнах я, все едно исках да кажа: „Това ще се на-

правя, че не съм го чул“.

Стюардесата се върна и пак се усмихна.

– Искате ли нещо друго?

Погледът ѝ се задържа по-дълго върху мен. Според

табелката на униформата тя се казваше Мериан.

– Мисля, че нямаме нужда от нищо – отвърнах аз,

като се усмихнах на свой ред.

Тя продължи по пътеката между седалките.

Никол ме сръга с лакът в ребрата.

– Видя ли? Какво ти казах?

– Може би само ме използва, за да се добере до теб.

– Може би. Сигурно трябва да се радвам, че ти се-

диш до пътеката – добави Никол.

– Пенкейк е по-добър в блокадите. Има подходящо-

то телосложение за това.

– Според мен в тази ситуация и ти ще свършиш ра-

бота.

През арката към бордовата кухня видях как Мериан

взе микрофона от стойката на стената. Тя ме погледна

и се усмихна. После съобщи, че ще кацнем след трий-

сет минути, така че може би е добра идея сега да из-

ползваме тоалетната за последно.

– Мисля, че иска да те вкара в клуба на хората, кои-

то са правили секс в самолет – обади се Никол.

– Просто си върши работата.

– Гореспоменатата тоалетна е точно зад гърба ѝ. На

мен ми приличаше на покана.

– Може да притесним пилотите – казах аз. – Освен

това, като стана дума за тесни места, там няма да има

пространство за маневриране.

– Все ще е повече, отколкото на предната седалка на

колата ми.

Никол кара мерцедес SL кабрио. Неведнъж или

дваж, или триж – обожавам тази дума – сме гледали

залеза от предната седалка до шофьора, като Никол е

седяла удобно в скута ми.

– Може да пробваме на последния ред – предложи

тя. – Да видим дали ще се справим.

– Момчетата от службата за безопасност на транс-

порта ще ни щракнат белезниците в момента, в който

слезем от самолета.

– Толкова си скучен.

– Почакай да стигнем у вас.

– Приятелката ти идва насам – кимна Никол към

бордовата кухня. – Май иска да ти вземе телефона.

Вдигнах поглед към Мериан, която се приближава-

ше с лист хартия и химикалка в ръка.

– Не искам да ви притеснявам – каза тя. – Но дали

ще ми дадете един автограф за сина ми? Той е голям

почитател на бейзбола.

Явно не искаше да ми вземе телефона.

Това още ми се случва от време на време. Все по-

рядко с всяка изминала година от времето, когато игра-

ех в професионалната лига. Но е приятно. Имам пред-

вид, че да си стар бивш спортист все пак е по-добре,

отколкото да си стар бивш забравен спортист.

– На колко е години? – попитах аз.

– На осем. Но сякаш е на трийсет – поклати глава

тя. – Много по-зрял е от баща си. – Стюардесата се раз-

смя, преди да добави: – Понякога е такова глупаче.

– Всички мъже са такива – кимна Никол. – Съзряват

само до четиринайсетата си година. Това е пределът на

възможностите им.

Щях да кажа нещо в защита на мъжествеността си, но те имаха числено превъзходство, бяха ме обградили

и не успях да се сетя за остроумен отговор. Сигурно

точно това искаха да демонстрират.

– На мен ли го казваш? – отговори Мериан и ми по-

даде листа.

– Как се казва синът ти? – попитах аз.

– Скот. Но му викаме Скоти.

– На какъв пост играе?

– Питчър и защитник между втора и трета база –

обясни тя с грейнало лице. – Наистина е много добър.

Понечих да се подпиша на листа, но после казах:

– Имам нещо, което ще му хареса повече.

Издърпах с крак сака изпод седалката и го вдигнах в

скута си. Отворих ципа и порових вътре, докато не на-

мерих каквото ми трябваше. Една бейзболна топка.

Винаги нося в багажа си няколко бейзболни топки.

Рядко с цел да ги надписвам за почитатели, а предимно

да ги хвърлям по лошите. Като момчетата на Виктор

Борков. Бейзболните топки са страхотни оръжия. Но

не го казах на Мериан. Вместо това заявих:

– Винаги нося по няколко точно за такива случаи.

– Няма нужда – каза тя.

– За мен е удоволствие.

Надписах топката на Скоти и я подадох на стюарде-

сата.

– Ще пощурее от радост – усмихна ми се тя още

веднъж и кимна. – Много ви благодаря.

– Мисля, че току-що ѝ направи най-хубавия подарък

днес – каза Никол, докато Мериан се отдалечаваше.

– И на Скоти, надявам се.

– Определено – съгласи се тя и ме улови под ръка. –

Заслужаваш награда.

– Каква например?

– Обичайната.

Много си падам по обичайни работи

Related Articles

- Advertisement -spot_img

Latest Articles