„Този малък свят” – изложба на Мартин Пар в галерия „Синтезис”

Галерия Синтезис представя изложбата „Този малък свят“ (Small World) на британския фотограф Мартин Пар. Той е ключова фигура за съвременната фотографията, един от най-известните документални фотографи в света и член на агенция „Магнум“.

Martin Parr Collection. CUBA. Havana. Autoportrait. 2000

„Този малък свят“ (Small World) е един от емблематичните му проекти, хаплива сатира, изследваща световния туризъм. В него Мартин Пар осветява „глобалната култура“, която в процеса на търсене на други култури разрушава същите тези култури. Серията е показана за първи път през 1995 година, а изложбата в галерия Синтезис включва четиресет фотографии, заснети в периода 1989 – 2019 година.

В един свят, белязан от проблема на „въглеродния отпечатък“ и безпокойството, предизвикано от глобалното затопляне, въпросите, повдигнати от Пар преди повече от двадесет години, стават все по-актуални.

„Туризмът е най-голямата индустрия в света, така че за мен беше неизбежно да погледна към тази тема. Важното за туризма е, че очакването как ще изглежда едно място и каква е реалността, когато вече си там, са много различни. Така че основната идея на проекта е да изследвам разминаването между очакванията и реалността“ – споделя Мартин Пар.

По повод изложбата галерия Синтезис ще публикува специално издание, което представя серията „Този малък свят“. Графичното му оформление е вдъхновено от туристически брошури, издавани от„Балкантурист“ през 60-те и 70-те години.

Мартин Пар идва в България, за да представи изложбата в галерия Синтезис и по покана на Inspiration Photo Conference. Той ще бъде един от 8-те лектори на конференция в София на 8 и 9 февруари.

Това е второто гостуване на Мартин Пар в България след 1995, когато показва изложбата Home and Abroad в София и в рамките наМеждународните фотографски срещи в Пловдив.

Изложбата се организира в партньорство с Inspiration Photo Conference и Фондация „Мартин Пар, с подкрепата на Фотосинтезис.

Галерия Синтезис благодари на: Мартин Пар, Фондация „Мартин Пар“, Шарлот Кинг, Луис Литъл, Емануил Трейман, Вили Гутова, Андреа Попйорданова, Георги Караманев, Михаела Михайлова, Принт център Фотосинтезис.

Изложбата ще може да бъде видяна при вход свободен от 8 февруари до 11 март. Откриването й е на 8 февруари от 19:00 ч. в присъствието на автора. Предвидена е и богата съпътстваща програма:

20 февруари, 18:30 ч. – кураторски тур и прожекция на късометражния филм на Мартин Пар Teddy Gray‘s Sweet Factory, 2011, Multistory, 20 минути.

29 февруари, 14 – 20 ч., ПУК!#11 Фотокниги на Мартин Пар

За автора:

Мартин Пар (р. 1952) е британски документален фотограф, куратор, колекционер и съставител на фотокниги. Той учи фотография в Политехническия университет на Манчестър в периода 1970 – 1973. Получава международно признание с проекти като „Последният курорт“ (The Last Resort, 1983 – 1985), „Този малък свят“ (Small World, 1987 – 1994) и „Здрав разум“ (Common Sense, 1995 – 1999). В тях той отправя интимен, саркастичен и същевременно антропологичен поглед към различни аспекти на съвременния живот, като документира ежедневието

на различните социални класи в Англия и нарастващото консуматорство на

Западния свят.

Фотографии на Мартин Пар са част от колекциите на множество големи музеи като „Тейт Модърн“ в Лондон, „Център Жорж Помпиду“ в Париж, Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. От 1994 той е пълноправен член на агенция „Магнум“, а между 2013 и 2017 е неин президент.

Пар публикува над сто книги със свои фотографии и е съставител на повече от трийсет други. Неговата колекцията от фотокниги, една от най-значимите в света, наброява над 12 000 издания, събирани в продължение на 25 години. Тя е откупена от „Тейт Модърн“ през 2017.

Работата на Мартин Пар е показвана в над триста самостоятелни изложби

по цял свят, включително ретроспективната изложба „Фотографии на Мар

тин Пар“ (Martin Parr Photoworks) в „Барбикан Сентър“ – Лондон, която пътува из Европа пет години. През 2008 в Haus der Kunst – Мюнхен, е открита изложбата „Светът на Пар“ (Parrworld), която включва личната му колекция от разнообразни предмети, пощенски картички, фотографии на британски и чуждестранни автори, фотокниги и негови фотографии. Изложбата е показвана в различни музеи и галерии през следващите две години.

В периода 2004 – 2014 издателство „Фейдън“ (Phaidon Press) публикува трите тома на поредицата „История на фотокнигата“ (The Photobook: A History), чиито съставители са Мартин Пар и Джери Баджър. Пар работи и над книгата „История на китайската фотокнига“, публикувана от американското издателство „Аперчър“ (Aperture) през 2016.

Мартин Пар е куратор на два от най-значимите фотографски фестивала:

Фотографските срещи в Арл (Recontres D’Arles) през 2004 и  Фотобиеналето в Брайтън (Brighton Photo Biennial) през 2010. През 2016 той курира изложбата „Близко и далечно“ (Strange and Familiar) в центъра „Барбикан“, която показва Великобритания през погледа на чуждестранни фотографи.

През 2006 Мартин Пар получава наградата „Ерих Саломон“, последвана от

изложбата „Коктейл Асорти“ (Assorted Cocktail), показана наФотокина“. На фестивала „Фото Испания’2008“ (Photo Espana) той печели наградата Baume et Mercier за принос към съвременната фотография. През 2017 е удостоен с наградата на „Сони“ (Sony World Photography Award) за изключителен принос към фотографията.

През 2017 фондацията „Мартин Пар“ открива Център за британска фотография в Бристол. Той има за цел да подкрепя и популяризира автори, работещи върху различни теми, свързани с Великобритания. През 2019 изложбата Only Human, която включва негови проекти от последните години, e показана в Националната портретна галерия в Лондон.

Предговор към третото издание на книгата „Small Word“

на Мартин Пар, изд. Dewi Lewis Publishing (2018)

Текст: Джеф Дайър (Geoff Dyer)

Традицията да се фотографират екзотични места датира почти от изобретяването на фотографията като медиа. Когато „Гранд Тур“ (the Grand Tour) се разраства дотолкова, че да обхване и Ориента през 50-те години на 20 век, фотографи като Франсис Фрит успяват да прекарат обемистото си оборудване до Източното Средиземноморие и по-далеч. снимки на пирамидите и други чудеса стават широко достъпни, желанието да се посетят тези места нараства. И тогава и сега, хората са привлечени от обещанието на фотографията да преживеят съответното място именно по начина, показан на снимката Част от мотивацията за предприемане на пътешествия е бил, както се оказва, стремежът да се изживеят снимките на място, в действителност.

Разбира се, имало много какво да се види, което все още не било заснето, но местата, показани в кадъра служели като оазис или страноприемница, указателни знаци, които визуално определяли маршрута на пътешественика. Авантюристично настроените пътешественици естествено желаели да се отклонят от утъпкания път. И щом го осъществели, посетените от тях места постепенно се превръщали в етап от маршрута. Точно както поетът Уърдсуърт се оплаквал от нарастващия брой посетители в Езерната област (Lake District), за които поезията му е била притегателна сила, така пътешествениците до неизвестни кътчета започват да се оплакват от туристите, поели по техните стъпки.

Щом става възможно да се пътува по-бързо, по-лесно и по-евтино, този проблем – или синдром – става по-остър. Докато преди се е изисквало значително усилие на волята и известна изобретателност да се добереш до Египет, Пол Фъсел в книгата си „В чужбина“ смята, че навлизането на ефикасно, унифицирано пътуване с реактивен самолет – което „придобива сериозен характер около 1957 година“ – „представлява интересен момент в историята на човешката пасивност“. Може и да е така, но както потвърждават фотографиите на летища от серията „Arrival&Departures”на Гари Виногранд от 60-те и70-те години на 20 век, то също възвестява огромно демократично разширяване на хоризонта на възможностите.

Снимките, включени в серията „Този малък свят“ на Мартин Пар едновременно обобщават това противоречиво развитие и изобразяват етапа, който би могъл да се окаже терминалната му фаза. Те показват местата, фотографирани от автори като Фрит (пирамидите), но те също така показват как вълнението и обещанието от снимките на Виногранд са се превърнали в източник на суматошно неудовлетворение. Когато бях на седем, през 1965 година, заедно с родителите ми заминахме на едноседмична ваканция в Лондон. Един ден, като част от тази ваканция, ние се качихме на метрото до Хийтроу, но не за да полетим, а просто да видим летището. За нас то не беше място, откъдето се тръгва нанякъде, а туристическа дестинация сама по себе си. С драстичното задълбочаване на притесненията, свързани с пътуване по въздуха след събитията от 9/11, средностатистическият пътник – т.е. всеки, който не пътува в първа или бизнес класа – започна да се ужасява от летища. За да бъде мъката пълна, или по-точно, да съчетаем вината с неудобствата, днес ние остро осъзнаваме въздействието върху околната среда и начинът, по който пътуването по въздух допринася за глобалното затопляне. В този контекст, съветът на Фернанду Песоа, да не излизаш от къщи, придобива едва ли не провидческо звучене: „Какво значи да пътуваш и каква е ползата от това? Залезът си е залез и не е нужно да отидеш в Константинопол, за да го видиш“.

Да, но не става дума само за залезите. Когато хората наистина поемат към Константинопол – или накъдето и да било, според случая – те все повече очакват да намерят много от вещите и удобствата, които у дома приемат за даденост. Още през 50-те години на 20 век швейцарският турист Роберт Франк преброди Америка и засне „този тип цивилизация, възникнала на това място и разпространила се навсякъде около нас“. И Франк се оказва прав – четиридесет години по-късно Пар открива почти

навсякъде баналностите на американското вездесъщо присъствие. (Същевременно, той запечатва обратната тенденция, според която не е необходимо да се пътува до Египет при съществуващата заплаха от тероризъм, за да се отдадеш на насладите на Ориента; та това ти предлага и Лас Вегас с целия блясък на Луксор). За да се изплъзнем от пипалата на тази хомогенизираща се цивилизация, за нас е необходимо да стигнем все по-далеч и по-далеч. Но докато се опитваме да направим това, ние повличаме със себе си и пипалата, които са ни омотали. Всички до един сме виновни за

Предговор към третото издание на книгата „Small Word“

на Мартин Пар, изд. Dewi Lewis Publishing (2018)

Текст: Джеф Дайър (Geoff Dyer)

развалата на онова, от което се жалваме. Където и да решите да пътувате, непременно се развива някаква дейност, чиято цел е да се погрижи за вашите потребности, дори и това, което лично вие сте се надявали да получите, да не ви е по вкуса. Преди няколко години заедно със съпругата ми пътувахме до Джайлсамер през пустинята на Раджастан – място, което тя бе запомнила едва ли не като Калвинова поредица от образи в изолираната им красота. Уви, през десетте години след първото й посещение, малко по малко мястото е било съсипано. Всяка стена, окичена с индийски тъкани, саронги, съдини и домашни дреболии, ни се стори едва ли не превъзнесено въплъщение на пазара Кемдън. С едно зловещо намигване към общоизвестната история как някакъв народ (индианците, както започнали да ги наричат в Америка) изтъргували богатствата на своите земи за няколко евтини дрънкулки, жителите на Джайлсамер, заложили собственото си културно наследство, бяха оставени да продават никому ненужни евтини дрънкулки, в резултат на което ние, туристите, се почувствахме измамени от комерсиализма, възцарил се тук с цел да ни угоди.

Последиците от развитието на туризма, разбира се, не са еднозначни. Не всички места са капитулирали безусловно пред туризма. Но както пише Мери Макрти преди повече от столетие, „няма смисъл да се преструваме, че Венеция на туристите не е истинската Венеция, което е възможно в други градове – Рим, Флоренция или Неапол. Венеция на туристите си е Венеция … Венеция е една сгъваема пощенска картичка на самата себе си“. Венеция е краен случай. Но дори и в Рим или Флоренция посетителите придобиват увереност от начина, по който толкова много други хора правят, разглеждат – и снимат – едни и същи неща. Отблъскващ за някои, ресторант, който предлага „туристическо меню“ е изкушение за мнозина. С риск да прозвучи расистки, японците – „японците зад обектива“, според израза на Мартин Еймис, изглежда се чувстват особено комфортно да бъдат снимани на места, където всички са се снимали. Хората пътуват към разни места не за да ги разгледат, но за да получат доказателство – снимки на самите тях – че са били там. (Всъщност, този аргумент е бил отиграван толкова пъти, че се е превърнал в отрицателна версия на същата тази тенденция. И като непременно правим това, ние успешно обозначаваме себе си пред културна забележителност, олицетворение на висши ценности и вкус.)

Пар логично отвежда нещата до нов етап: той снима хора, които ги снимат и самите те правят снимки. В това отношение снимките от „Този малък свят“ могат да се сравнят с голямоформатните изображения на Томас Щрут, на които виждаме зрители, разглеждащи прочути произведения на изкуството (които, да не забравяме, също са туристическа атракция). Разликата е в това, че докато в снимките на Щрут величието, аурата, или както желаете да го назовете, на тези художествени творби остават непокътнати в процеса на представянето им, при Пар „мястото“ и зрителят работят за взаимното си смаляване. Негласно – или може би не съвсем негласно – той потвърждава присъдата на разказвача от романа на Дон ДеЛило „Имена“: „Туризмът е поход на глупостта. От вас се очаква да бъдете глупави. Целият механизъм на действие на домакините ви е настроен за пътешественици, които се държат глупаво. Бродиш зашеметен, присвивайки очи към сгъваеми карти. Не знаеш как да говориш с хората, как да стигнеш където и да било, какво означават парите, колко е часът, къде да ядеш или как да го ядеш. Да си глупав е модел, ниво и норма“.

Също като ДеЛило, Мартин Пар не е унищожителен или морализиращ по отношение на този осъзнат провал. Той му се наслаждава твърде много, за да го прави. Тук е изминат твърде дълъг път. За един фотограф е точно толкова трудно да бъде забавен, колкото за един критик да обясни шега (това сигурно има нещо общо с определящото качество на възпроизводимост на източника; колко шеги биха устояли на постоянно повторение), но той може да бъде остроумен. Най-остроумният фотограф бе Анри Картие-Бресон, следван по петите от Гари Виногранд. Ако той бе работил в цвят, навярно би разчитал на някои от същите похвати като Пар. По време на откриването на изложбата „Този малък свят“ през 1995 година в Националния център за фотография (Centre Nationale de la Photographie) в Париж именно Картие-Бресон иронично подхвърля на Пар, че той е „от друга планета“. Разбираме какво иска да каже, но също разбираме, че в един момент от орбиталното им движение техните две планети са преминали през неочаквано изравняване. В произволната случайност на цветове Пар съумява да открие вариант на римите и игрите на думи, които Картие-Бресон открива в мимолетната симетрия на изобразителната геометрия.

Но дали визуалните шеги на Мартин Пар са за сметка на изобразените хора? Прав ли е той? В контекста на свят, в който военните фотографи запечатват образите на смърт, осакатяване, скръб и страдание, прегрешенията на Пар е лесно да бъдат простени. (Като споменах война, струва си да не забравяме, че след като Пар работи в

някои от най-интензивно сниманите точки на земята, той вероятно би могъл да поиска имунитет с основанието, че те са, ако се възползвам от един израз от Виетнамската война, „свободни от обстрел зони“). Подозирам също, че хората на снимките биха разпознали себе си и своите спътници. И те биха се съгласили, че макар да са избрали да платят, за да дойдат по тези места, разглеждането на забележителности в частност, както и ваканциите обикновено са точно обратното на забавлението – оразпознали себе си и своите спътници. И те биха се съгласили, че макар да са избрали някои от най-интензивно сниманите точки на земята, той вероятно би могъл да поиска имунитет с основанието, че те са, ако се възползвам от един израз от Виетнамската война, „свободни от обстрел зони“). Подозирам също, че хората на снимките биха разпознали себе си и своите спътници. И те биха се съгласили, че макар да са избрали да платят, за да дойдат по тези места, разглеждането на забележителности в частност, както и ваканциите обикновено са точно обратното на забавлението – ода платят, за да дойдат по тези места, разглеждането на забележителности в частност, както и ваканциите обикновено са точно обратното на забавлението – отчасти поради присъствието на всички останали туристи. (Както шофьорите мрънкат за трафика, така туристът-познавач често се оплаква, че някое място е станало „прекалено туристическо“). А парите, дори и на предполагаемо евтини места, изтичат между пръстите като вода. Четиридесет години по-късно баща ми още е травмиран от невероятната цена на шоколадовия сладолед, който едва не купихме пред музея на Мадам Тюсо по време на онова пътуване до Лондон. В това отношение той е близък до Д.Х.Лорънс от пътеписа „Морето и Сардиния“ (Sea and Sardinia), който е в състояние на постоянна ярост да не би да му вземат повече пари: „Повдига ми се и съм отвратен до смърт от звука на лирите… лири-тири-лири… нищо друго. Романтичната, поетична, кипарисово-портокалова Италия я няма. Останала е една Италия, задушена в гадната смрад на безбройни банкноти: опърпани, нечистоплътни книжни пари, толкова плътни във въздуха, че човек ги вдишва като някаква мазна мъгла“.

Но това няма как да се заобиколи: да пътуваш, дали с раница на гръб или с предплатен пакет, означава да бъдеш заставен да се превърнеш в постоянен консуматор. Факт са опашките, блъсканицата, проблемите с часовото време и стомашните разстройства и е направо чудо, дори сега, когато пътуването е толкова лесно, че хората все още искат да го правят. Филип Ларкин със сигурност не е искал, но се съгласил всяка година да води майка си за една тягостна седмица някъде из Англия (той не вярвал в чужбина). Тези преживявания му помагат да развие „теория, /че/ ваканциите произлизат от средновековното поклонничество и в основната си същност са покаяние за това, че се чувстваме толкова щастливи и доволни от ежедневието си“.

Именно това ни разкриват фотографиите от проекта „Този малък свят“: формата и състоянието на съвременното, лишено от вяра поклонничество. Мисля си, че догодина може да опитам да стигна до Мека.

Илюстрации:

Наименование на файла: Martin Parr Small World 01

Акрополът в Атина, Атина, 1991 г., ©Мартин Пар, от серията Small World

Наименование на файла: Martin Parr Small World 02

Наклонената кула в Пиза, Пиза, Италия, 1990 г.,  ©Мартин Пар, от серията Small World

Наименование на файла: Martin Parr Small World 03

Ocean Dome, атракционен комплекс, Миядзаки, Япония, 1996 г., ©Мартин Пар, от серията Small World

Наименование на файла: Martin Parr Small World 04

Сфинксът в Гиза, Гиза, Египет, 1992 г.,  ©Мартин Пар, от серията Small World

Наименование на файла: Martin Parr Small World 05

Лас Вегас, САЩ, 2000 г, ©Мартин Пар, от серията Small World

Наименование на файла: Martin Parr Small World 06

Калкан, Турция, 1994 г., ©Мартин Пар, от серията Small World

Наименование на файла: Martin Parr Small World 07

Венеция, Италия, 2005 г., ©Мартин Пар, от серията Small World

Наименование на файла: Martin Parr Small World 08

Имперски военен музей, Лондон, 2015 г., ©Мартин Пар, от серията Small World

Следвай ме – Култура

Total Page Visits: 344 - Today Page Visits: 2

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки, за да подобри Вашето сърфиране. Ако продължите, Вие приемате нашата политика за използване на бисквитки. Прочети още

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close