16.8 C
София
сряда, май 22, 2024
spot_img

„Ючъ Бунаръ“ (РАЗКАЗ)

С него 19-годишната Теодора Бакърджиева спечели Международния младежки конкурс „Приказка за София“ (2023)

Носител на първа награда в Международния младежки конкурс „Приказка за София“ (2023) в своята възрастова категория е 19-годишната Теодора Бакърджиева. Авторката е студентка в Софийски университет „Свети Климент Охридски”със специалност „Хебраистика“, с изучаване езика и историята на Израел. Занимава се с литература от пет години.  Конкурсът се проведе по инициатива на списание „Щъркел“ с подкрепата на Националния фонд Култура и Изпълнителната агенция за българите в чужбина. В него участваха деца и младежи от седем държави с общо 180 творби.

„Следвай ме” поздравява Теодора Бакърджиева и нейните родители, и публикува разказът й „“Ючъ Бунаръ“ с който девойчето грабна наградата. В него младата авторка ще ви срещне с живота на някогашните софиянци, които не са непременно заможни, а напротив. От замисъла му открито лъха християнската нагласа на вярващото българско момиче.

„Следвай ме” пожелава и следващи успехи на Теодора Бакърджиева в литературното поприще!

ЮЧЪ БУНАРЪ (Разказ)

Докато седеше върху клоните на високия кестен, издигащ се от дясната страна на църквата „Св. Никола Ючъ Бонаръ“, почти му се струваше, че вижда златните куполи, които блестяха като слънце над цяла София, сега, когато над нея беше натегнала студена, суха и мрачна зима.

Авторката Теодора Бакърджиева

Нямаше дори снежинка, случайно объркала се да слезе до земята.

В началото на месец декември, през нощта на един от първите му дни, може би трети или четвърти, беше завалял обилен сняг и бе покрил целия град, карайки го да заприлича на голям пухкав облак. Разбира се, това бе абсолютно удоволствие за всички деца – от най-заможните до най-окаяните. Всяко дете излезе да играе навън преди още дори да се съмне. За възрастните обаче снегът бе единствено началото на най-тежкия и лют месец, в който бедните ще трябва да работят в ледените фабрики и пръстите им да се вкочаняват и посиняват от хапещия студ, докато богатите седят до камината у дома си, а около тях мирише на шоколад и орехи, но те се оплакват, че не могат да изкарат колата в това време, защото колелата ѝ няма да вървят по заснежените и заледени улици, а конете ще замръзнат и ще се поболеят. По-бедните презираха това време от годината, особено заради мисълта, че са в неравностойно положение, мислейки си за някой мустакат и надебелял мъж на средна възраст в богатия квартал, вдигнал краката си в посока на огъня, отпиващ скъпо уиски, но мърморещ, че носът му е студен. Такава несправедливост бе по-люта, от която и да е зима.

Тези неправди, разбира се, не изключваха и децата. Докато по-заможните си стояха у дома и най-тежката им задача бяха уроците по латински, бедните хлапета ходеха да работят по фабриките рамо до рамо с родителите си и точеха памук, нижеха тютюн или каквото им се връчеше за още допълнителни за семейство дребни пари– за хляб или някоя дреха втора, трета или друга употреба, ако поспестят малко и успеят всъщност да си я позволят. Разбира се, това не бе любимото занимание на което и да е дете.

Андрей също не обичаше работата. Него го бяха накарали да работи във фабриката „Исак Аравъ и Синове“, държана от заможни евреи, само две улици по-надолу от църквата. Налагаше му се да седи на едно място по цял ден, в помещение с много хора, с тежка задушна миризма и да извършва едно и също движение по стотици, хиляди пъти, което не бе приятно на нито един млад човек. Всъщност на който и да е човек изобщо. А на всичкото отгоре трябваше да го прави на ледения въздух, докато ръцете му замръзваха. Затова и момчето предпочиташе да се измъква от неприятните си задължения и вместо това да ходи на най-скъпото си място – кестена до „Св. Никола“. Обичаше да се катери почти до върха, или поне до където клоните бяха достатъчно дебели, за да го издържат, и да наблюдава града. Сега отново можеше да го прави, тъй като вече нямаше сняг. Беше се стопил толкова бързо, колкото бе и натрупал преди около половин месец. Температурите бяха прекалено ниски и в момента върлуваха само ледът и сухият студ.

Сега, когато вече бе прибрал невидимия си бинокъл, Андрей гледаше надолу към улицата под себе си. По нея обикновено се движеше трамвай, но явно бе минал наскоро и хората пресичаха спокойно. Повечето бяха облечени прекалено тънко, спрямо ниските температури, макар че всъщност бяха навлекли всички дрехи, които притежаваха. Някои все пак се разхождаха с по-дебели палта и кожуси, но по тях се виждаха дупки или нашивки. Всички бяха скръстили ръце в опит да ги стоплят под мишница, но и ядосано, досущ като малки деца, които се сърдят на родителите си. Гневяха се на студа. Лицата им бяха изкривени и обърнати надолу. На други пък бяха покрити с някакви платове, за да ги скрият от ледения въздух, но вероятно и техните физиономии бяха същите. Ходеха бързо, за да стигнат до някое затворено пространство, където едва ли особено успешно ще се опитат да се стоплят. Горе на дървото Андрей не можеше да чуе дали нещо говорят, но предполагаше, че отново плюят и псуват живота, всеки на своя си език –  било български, турски, арменски или някакъв друг, непознат за момчето. Горе при него обаче се чуваше единствено шумът на трамвая. Беше приятно тихо, но със сигурност се усещаха задушливите изпарения на комините и далечната миризма на тиня от река Владая.

Докато Андрей се ослушваше и разглеждаше хората под себе си, наблизо заби силно камбаната на „Св. Никола“, от която ушите му започнаха да пищят. Беше станало пет и половина следобед. Вече се свечеряваше и изглеждаше дори по-тъмно, отколкото би трябвало да бъде, заради похлупака от облаци, който стоеше над цяла София. Детето знаеше, че баща му Борис днес ще се прибере по-рано от обикновено, защото обущарницата щяла да затвори един час преди обичайното време. Трябваше да го изпревари вкъщи, за да не оставя по-малките си сестри сами с него, защото това не вещаеше нищо добро. Живееха сравнително близо, а Андрей умееше да тича бързо, така че можеше да си поостане тук още малко. Искаше му са да прекара още време на любимото си дървото, но изведнъж познатият вик на поп Атанас се извиси до него с настоятелна молба да слиза от там. Това беше глас, на който не можеше да се противопостави.

– Андрея, момче, колко пъти да ти казувам да се не качуваш там?! Опасно е. Много е старо това дърво. Азе като бех малък и от тебе даже по-малък, веке бе високо колко е и сега. Гледай как веке клоните му са сухи, чупят се като листа.

– Не се притеснявай, дедо Насе – отговори му усмихнато хлапето, когато вече бе слязло съвсем близо до земята и бе готово да скочи. – Казувах ти и азе веке – това дърво го познавам по-добре и от ръката си. Знам кой клон ще ме издържи и кой нема.

Момчето имаше звънтящ и весел глас, който бе като камбанка между дращещите от цигарите гласове на почти всеки в този квартал. Сега, когато вече бе на земята, можеше да се види кльощавата и не особено висока фигура на тринадесетгодишното дете. Бе облечено с два вълнени пуловера един върху друг, закърпвани на места с различни цветове конци, с широк панталон, завързан с някакъв шнур около кръста, за да не пада, със скъсани обувки, по-големи от неговия размер и с червена шапка, от която се подаваха тъмни къдрици коса. Тази шапка бе най-ценното му притежание. Не я сваляше дори и през топлите месеци, макар че все му се караха да я махне, защото ще му се появят обриви по главата. Въпреки не особено топлото му облекло, бузите му бяха алени като шапката и се усмихваше, показвайки леко кривите си зъби, а тъмните му очи святкаха като златните куполи на Невски.

Поп Атанас не бе по-едър от момчето, но бе с поне една или може би две глави по-висок. Носеше дълго черно расо, а отдолу – пуловер, който го правеше по-едър, а на гърдите му лъщеше не много голям сребърен кръст. На главата си обикновено имаше и висока черна шапка, но сега бе я махнал, защото вероятно пак се бе занимавал с някаква ръчна работа и му пречеше. Мъжът бе с бяла брада, която почти стигаше до сребърния кръст, а лицето му бе с бръчки, на брой почти колкото годините му. Очите му бяха малки, но се виждаше красивият им син цвят. Хлапето познаваше отеца отдавна. От ранна възраст обичаше да се навърта около църквата, подобно и на други по-големи деца от него. Свещеникът ги приемаше и им се радваше, но трябваше често и да ги наблюдава да не пострадат или направят някоя пакост. Андрей обаче му бе направил по-голямо впечатление от останалите, когато една сутрин го свари на колене пред изваяния сякаш от ангели иконостас, вкопчил пръстите си едни в други и със затворени очи редеше някаква детска невинна молитва. Беше около седем или осемгодишен,  целият в синини и рани. Тогава отец Атанас с бащина грижа бе попитал детето какво се е случило, но прочете единствено уплах и тъга в разплаканите детски очи. Андрей сякаш се страхуваше, че дори само ако заговори за случилото се, то пак може да се повтори. Затова свещеникът така и никога не настоя да научи истината. Просто, когато това дете бе наоколо, правеше каквото може за него – даваше му по някой останал къшей хляб или някоя дрешка. От него му беше подарък и любимата червена шапка.

– Ела вътре, ще ти дам малко хлеб, че ми остана от обеда – подкани поп Атанас момчето, което веднага се изкатери по стълбите и се шмугна през портата, без да чака втора покана.

Хора от някогашният бедняшки квартал „Ючъ бунарю“ в София, в превод турски „Три кладенци“

Двамата влязоха в преддверието на църквата и завиха наляво. Мъжът отвори врата, водеща към малка бяла стаичка с бюро, един стол зад и два пред него, шкаф, висок колкото хлапето, залепен до дясната тясна стена, прозорец с плътно перде на лявата и безброй икони, закачени по останалите свободни места на стените. Вътре бе студено, но със сигурност не толкова, колкото навън. Миришеше на тамян, восък и свещи – аромат, обхващаш и цялата църква. Отецът седна зад бюрото, а Андрей пред него. Възрастният отвори едно от чекмеджета и извади половин хляб. Детето веднага го взе от пръстите на стареца и започна да го ръфа. Мъжът се загледа в момчето и установи, че ръцете му бяха увити с бели парцали, а под тях си личаха пресни рани. Искаше му се да са от катеренето по дървото, но бе сигурен, че не са от там. Отдавна бе отгатнал причината за честите наранявания, но пак нищо не каза. Добре беше, че този път поне по лицето на детето нямаше синини или рани, както често се случваше, макар че белезите от стари такива се виждаха прекалено ясно. Най-страшният белег минаваше през малка част от челото, през лявата му вежда, надолу на милиметри от окото и слизаше до скулата. Вече бе завехнал, но все пак леко червенееше и със сигурност никога нямаше да избледнее напълно.

– Какво? – явно забелязал погледа на стареца се обади с пълна уста Андрей и това прозвуча по-скоро като „кафо“.

Отецът не отговори. Само вдигна ръка, сякаш се опитваше да изгони някаква муха в знак, че няма нищо. А после му зададе въпроса:

– Ти какво, пак ли се измъкваш от фабриката?

Момчето само се усмихна хитро и продължи да яде. Когато изгълта залъка си, попита:

– Дедо Насе, ще ми почетеш ли малко от Библията? Миналия път стигна до царя със странното име… Как беше… С, с, с….

– Соломон?

– Да! Този беше.

Мъжът се усмихна и взе Библията, която вече беше на бюрото му – видимо стара и много прелиствана. „Това е една щастлива книга“ – обичаше да казва по-старият свещеник в църквата. Отвори я, където се поместваше историята за цар Соломон, но се спря, преди да започне да чете и погледна хлапето, което го наблюдаваше дъвчейки.

– А какво ще кажуваш да прескочиме малко днеска и да прочетеме от Евангелието. Рождество е след четири деня. Да чуеш историята за Исуса.

При идеята момчето ококори очи и подскочи на стола.

– Да! Прочети за Него, давай! – каза развълнувано, отново с полупълна уста и фъфлеше при думите.

Свещеникът с усмивка отвори на Евангелието от Матей и започне да чете. От време на време вдигаше леко глава, за да проследи погледа на Андрей. Той вече не ядеше и замислено гледаше в пода. Когато поп Атанас стига до частта, в която Йосиф отвежда жена си Мария и сина си Исус от Израел в Египет, за да ги предпази от лошия цар, вдигна внимателно очи към детето и забеляза малки сълзички в бляскавите му очи. То се бе свило на стола, сгушило крака към тялото си с ръце и подпряло главата си на коленете.

Но както седеше тихо и застинало, така изведнъж скочи, сякаш някоя пчела го бе ужилила.

– Колко е часът? – извика.

– Шест без пет – отвърна му учуден свещеникът, поглеждайки малкия си ръчен часовник.

Андрей пребледня и сприхаво се отправи към вратата.

– Какво има, момче? – разтревожен попита, дори станал от стола старецът.

– Баща ми се връща по-рано днеска – каза единствено и изскочи през вратата. Чуха се бързите му стъпки по скърцащия църковен паркет, после и тежкото отваряне и затваряне на портата. Поп Атанас отиде до прозореца, отмести пердето и видя как момчето се отдалечава, тичайки нагоре по улица Пирот.

Андрей бягаше с все сила към къщи. Студен вятър се удряше в голото му лице и караше очите му да сълзят, но вътре в него бушуваше нервност, притеснение и особено страх. Раните му пулсираха и цялото му детско тяло вече се свиваше от болка само при мисълта, че отново ще бъде ранено. Момчето все си мислеше, че ще претръпне към изтезанията, но така и не можа след всички тези години. То дори не можеше да обвини баща си. Бе свикнало с факта, че той го биеше. Смътно разбираше, че това не е нормално, но и не можеше да си представи какво е да имаш нормален и любещ баща като Йосиф, таткото на Исус. Толкова много го искаше, но знаеше, че е невъзможно. Затова се ядосваше повече на слабото си тяло, което не можеше да издържи ударите.

Тичаше с все сила, а му се струваше, че не стига до никъде. Колибата им бе в края на квартала, съвсем близо до река Владая, където вече наистина се усещаше тежката ѝ миризма. Къщата им бе ниска, направена от кал и плет. Бе ужасно студено вътре, миришеше на старо дърво и пот. Баща му я бе построил с подръчни материали, някои крадени, други намерени. Такива бяха и мебелите и вещите вътре. Там живееха пет човека – Андрей, майка му Калина, баща му Борис и двете му по-малки сестри – Катя и Мария. Всички спяха в една стая, за да се топлят. Андрей спеше с Катя и Мария и ги пазеше с цената на живота си. Заради тях бе поел всички удари на баща си, но никога не би му позволил да ги докосне. Майка им Калина бе тиха жена. Готвеше, чистеше и правеше всичко, което е нужно като домакинска работа, а през другото време ходеше да чисти къщите на разни хора, за да спечели някакви пари. От страх или от малодушие никога не се противопоставяше на съпруга си.

Когато Андрей стигна къщата си, навън вече бе съвсем тъмно и светлина идваше само от единствената лампа наблизо. В дома им обаче също светеше и Андрей успя да различи през прозореца голямата фигура на баща си. По тялото му веднага побиха тръпки от страх, но не спря, само забави крачка и стигна вратата. Отвори я, колкото тихо можа, за да не привлече вниманието на татко си, но уви – оказа се точно пред него.

– Какво си мислиш, че правиш бе, келеш! – прогърмя гласът на Борис като тътен от вулкан, а дъхът му миришеше на евтини алкохол и цигари.  – Казаха ми, че пак си се размотавал цел ден и не са те видели във фабриката, а сега ми се прокрадваш зад гърбо като некой бандит.

Без дори да изчака момчето да влезе в дома, бащата започна своя обичаен бой. Хвана го силно за врата и го запрати към средата на стаята. Андрей забеляза Мария и Катя залепени до стената, увити в едно одеяло. Косите им бяха разрошени, а по ръчичките им личаха червени следи. В този миг страхът му се изпари и беше заместен от огромна ярост. Но когато отново погледна към баща си, той вече бе извадил от панталоните олюпения си колан. Лицето му бе изкривено, а тялото му се люлееше, тъй като очевидно отново бе пил алкохол. И преди момчето да реагира, усети колана върху гърба си. И после отново, и отново, и отново, докато се строполи по колене и ръце на земята. Чуваше псувните на баща си, усещаше пияния му дъх и дрезгавия му противен смях. Тялото на момчето трепереше от болка и всяка частица от него изпитваше неописуемо страдание. Яростта се увеличаваше като буря. Вече знаеше какво представлява добър баща и знаеше, че той трябва да се грижи и да спасява семейството си, а не да го унищожава. Изведнъж усети как татко му отново се залюлява. Андрей вдига поглед и видя Борис точно пред прозореца, който бе отворен кой знае защо. Но това бе възможност за него. Изправи се за части от секундата. Мъжът дори не можа да реагира, заради забавения си от алкохола ум. И преди да се осъзнае, синът му вече бе дошъл, бе отнесъл цялото си тяло към неговата и го буташе към прозореца. Пияният се олюля, не можа да се задържи на краката си, въпреки че се опита и след секунда тялото му се озова навън под прозореца. Той удари главата си и изпадна в безсъзнание.

Андрей знаеше, че къщата е прекалено ниска, за да му се случи нещо сериозно. Никога не би слязъл на нивото на баща си, за да наранява съзнателно и жестоко другите. Обеща си го.

Погледна през прозореца. Чуваше се само хриптящото дишане на татко му. Нямаше време да мисли повече. Отиде при сестрите си. Подкани ги веднага да тръгнат с него. Те не казаха дори думичка. Бяха малки, но виждаха всичко ясно. Тримата изскочиха през вратата. Андрей закри колкото можа очите им, за да не гледат окаяното положение на своя баща. Вдигна по-малката на ръце, а другата тичаше до него. Така се отправиха надолу и тичаха чак до църквата „Св. Никола“.

Следващите часове и дни бяха като абсолютна мъгла за момчето. То ясно помнеше, че стигнаха до храма и поп Атанас ги прибра много бързо. Скри ги в стая под сградата. Малко след това Андрей изпадна в несвяст. Установиха колко зле са раните му – дълги кървящи ивици по целия му гръб, показващи се под разкъсаните дрехи. На следващия ден свещеникът бе дошъл и ги бе намазал и превързал, както и в следващите два дни. Наблюдаваше детето, но нараняванията бяха започнали да се инфектират и не искаха да се подобряват. Андрей бе изпаднал в треска и не знаеше какво се случва. Постоянно бълнуваше и се връщаше към онази нощ. Събуждаше се в паника, облян целият в пот и пак заспиваше. Бе дошъл и лекар да го прегледа, приятел на поп Атанас, но бе съобщил, че раните са много зле и лечението би струвало много, а те не можеха да си го позволят.

Така една вечер, всъщност вечерта на Бъдни вечер, Андрей дойде за по-дълго време в съзнание, макар че болката беше много силна, а треската изгаряше цялото му тяло. Мъчно му беше, че не може дори да стане от леглото, да погали и успокои сестрите си, които все така притеснени, свити на съседното легло, го наблюдаваха. Казаха му, че баща им е идвал да ги търси. Изглеждал по-благ и мил и много притеснен. Андрей обаче знаеше, че това е само временно разкаяние, след което ще се повторят отново гневът и жестокостта на този човек. Ето защо обясни на Катя и Мария, че трябва да продължат да се крият от баща си. На Бъдни вечер, без почти никакви сили, им каза:

– Качете се горе при дедо Насе. Бъдни вечер е. Попразнувайте с него, а после се върнете при мене.

Те се спогледаха и видимо не искаха да го оставят сам, но все пак се подчиниха на заръката на по-големия си брат и излязоха от малката стаичка.

Същата малка стаичка имаше дребно прозорче, от което не се виждаше много, но пък  точно това, за което сега момчето бленуваше най-много – своя кестен. Мечтаеше си да се качи по неговите дебели клони и отново да съгледа красивата София, хората ѝ и къщите, но не зимната, а пролетната, цялата зелена и обляна в нежна слънчева светлина. Мечтаеше си да чуе песента на птиците, които са кацнали съвсем близо до него и му пеят красиви мелодии. Да види синьото небе, което не бе съзирало от толкова много дни, и да усети топлите лъчи на слънцето върху кожата си.

Мечтаеше си отново да се покатери, но този път пред очите му да се разпростре един нов, красив и справедлив свят, в който баща му да е Йосиф и винаги да го пази от всяка неприятност, а майка му е Мария и го дарява с нежни майчини милувки. О, колко сладък би бил животът тогава!

Related Articles

- Advertisement -spot_img

Latest Articles