Един превъзходен коктейл от съспенс, екшън и хумор в превод на Богдан Русев, издателството е „Обсидиан”
Новият трилър на Д. П. Лайл „О.К.“ вече е факт и у нас. Издателството е „Обсидиан”, а преводът е на Богдан Русев.
Джейк Лонгли, бивша бейзболна звезда и горд собственик на ресторант на плажа, вече има и няколко успешни разследвания в детективската агенция на баща си Рей в Гълф Шорс, Алабама. Сега той и партньорката му Никол се канят да прекарат две безгрижни седмици в Ориндж Каунти, Квартала на богатите. А после ще започнат снимките на филм по неин сценарий, който се очаква да бъде голям хит.
В слънчева Калифорния обаче ги очаква друго предизвикателство. Меган, най-близката приятелка на Никол и известна телевизионна репортерка, е преследвана от анонимен почитател, който става все по-настоятелен и агресивен. Психическият тормоз е наистина притеснителен, а маниакът се прикрива твърде умело. Полицията е безсилна, затова на помощ пристига тежката артилерия – Рей и верният Пенкейк. Дали техните военни и компютърни умения ще бъдат достатъчни, за да се справят с един умен и много опасен противник?
Светът на звездите се оказва доста мрачен и зловещ. А часовникът тиктака неумолимо…
Превъзходен коктейл от съспенс, екшън и хумор.
ОТКЪС
1.
– Тя те харесва.
– Всички ме харесват.
– Да, но тя те харесва по начин, който подсказва, че
иска да ти седне в скута.
– И ти ме харесваш по този начин.
– Хммм. Това ми звучи като добър план.
– Тези места не са чак толкова широки.
Добре, ето малко най-обща информация. Казвам се
Джейк Лонгли и съм бивш бейзболист от професио-
налната лига, собственик на ресторант с бар и мъж,
който обича жените. Е, или поне тази, която седи до
мен. А именно Никол Джеймисън. Забавна, интели-
гентна и безумно красива. Понякога дразнеща. Всъщ-
ност в последното е истински шампион.
Двамата седяхме в първа класа, ред 5, места А и В,
в самолет на „Америкън Еърлайнс“ на път за летище
„Джон Уейн“ в Ориндж Каунти, Калифорния. О. К.,
както го наричат с любов местните.
Бяхме потеглили рано тази сутрин от Гълф Шорс,
щата Алабама, където на плажа се намира моят ресто-
рант „Капитан Роки“ и където и двамата живеем. Това
пътуване беше донякъде почивка от… не съм сигурен
от какво. Аз работя много малко. Управителката ми
Карла Мартинес движи заведението, така че по съще-
7
ство имам нула задължения. Освен да се виждам с Ни-
кол и Пенкейк. Никол е моята приятелка, или каквото
е там. Все още не сме решили какви сме. Да кажем, че
тя ме харесва. Нали ви споменах? Всички ме харесват.
Томи Джеферс, по прякор Пенкейк – Палачинката, – е
най-добрият ми приятел. Още от времето, когато като
деца тероризирахме целия квартал. И той обича да
идва в „Капитан Роки“. Основно защото храната и на-
питките са му безплатни. Господи, как яде това момче.
Изяжда ми печалбите. Ако има такива. Не съм съвсем
сигурен, защото Карла почти никога не ми казва дали
е така. Което не ме притеснява особено, защото рес-
торантът винаги е пълен. Освен това двамата с нея си
делим приходите, така че, ако губехме пари от него, т тя
сигурно щеше да ми каже.
Освен че е интелигентна и секси, и понякога хапли-
ва, Никол пише сценарии. Това беше другата причина
да пътуваме до Западното крайбрежие. Снимките на
новия ѝ филм трябваше да започнат след три седми-
ци. Предишните ѝ два сценария бяха екранизирани с
минимални средства – независими продукции, които
успяха да стигнат само до екраните на няколко малки
филмови фестивала. Този щеше да бъде на съвсем дру-
го ниво. Продуцираше го чичо ѝ Чарлс Балфур, филмов
продуцент от най-висока класа и президент на компа-
нията „Риджънси Глобал Продъкшънс“, наричана на-
кратко РПГ. Той е двигателят на сериала „Космически
приключения“, който му донесе приходи в размер на
няколко милиарда долара. Точно така, с девет нули.
Двамата с чичо Чарлс се познаваме отдавна. Всъщ-
ност никога не съм го виждал на живо, но съм прекар-
вал много вечери в дома, който притежава недалече от
Гълф Шорс. Където живее Никол. Или поне където се
намира обикновено.
Никол живее и в О. К., в един луксозен апартамент в
Нюпорт Бийч, но рядко е там. През последната година –
откакто сме заедно – тя пребивава основно в мегаиме-
8
9
нието на чичо Чарлс, съвсем близо до моя дом в Гълф
Шорс.
– Тези места не са чак толкова тесни – каза Никол.
– Няма място за краката.
– Защото краката ти са дълги.
– А твоите не са ли?
Тя се засмя.
– Ако не ме лъже паметта, ти се представяш доста добре в тесни места.
Погледнах я, все едно исках да кажа: „Това ще се на-
правя, че не съм го чул“.
Стюардесата се върна и пак се усмихна.
– Искате ли нещо друго?
Погледът ѝ се задържа по-дълго върху мен. Според
табелката на униформата тя се казваше Мериан.
– Мисля, че нямаме нужда от нищо – отвърнах аз,
като се усмихнах на свой ред.
Тя продължи по пътеката между седалките.
Никол ме сръга с лакът в ребрата.
– Видя ли? Какво ти казах?
– Може би само ме използва, за да се добере до теб.
– Може би. Сигурно трябва да се радвам, че ти се-
диш до пътеката – добави Никол.
– Пенкейк е по-добър в блокадите. Има подходящо-
то телосложение за това.
– Според мен в тази ситуация и ти ще свършиш ра-
бота.
През арката към бордовата кухня видях как Мериан
взе микрофона от стойката на стената. Тя ме погледна
и се усмихна. После съобщи, че ще кацнем след трий-
сет минути, така че може би е добра идея сега да из-
ползваме тоалетната за последно.
– Мисля, че иска да те вкара в клуба на хората, кои-
то са правили секс в самолет – обади се Никол.
– Просто си върши работата.
– Гореспоменатата тоалетна е точно зад гърба ѝ. На
мен ми приличаше на покана.
– Може да притесним пилотите – казах аз. – Освен
това, като стана дума за тесни места, там няма да има
пространство за маневриране.
– Все ще е повече, отколкото на предната седалка на
колата ми.
Никол кара мерцедес SL кабрио. Неведнъж или
дваж, или триж – обожавам тази дума – сме гледали
залеза от предната седалка до шофьора, като Никол е
седяла удобно в скута ми.
– Може да пробваме на последния ред – предложи
тя. – Да видим дали ще се справим.
– Момчетата от службата за безопасност на транс-
порта ще ни щракнат белезниците в момента, в който
слезем от самолета.
– Толкова си скучен.
– Почакай да стигнем у вас.
– Приятелката ти идва насам – кимна Никол към
бордовата кухня. – Май иска да ти вземе телефона.
Вдигнах поглед към Мериан, която се приближава-
ше с лист хартия и химикалка в ръка.
– Не искам да ви притеснявам – каза тя. – Но дали
ще ми дадете един автограф за сина ми? Той е голям
почитател на бейзбола.
Явно не искаше да ми вземе телефона.
Това още ми се случва от време на време. Все по-
рядко с всяка изминала година от времето, когато игра-
ех в професионалната лига. Но е приятно. Имам пред-
вид, че да си стар бивш спортист все пак е по-добре,
отколкото да си стар бивш забравен спортист.
– На колко е години? – попитах аз.
– На осем. Но сякаш е на трийсет – поклати глава
тя. – Много по-зрял е от баща си. – Стюардесата се раз-
смя, преди да добави: – Понякога е такова глупаче.
– Всички мъже са такива – кимна Никол. – Съзряват
само до четиринайсетата си година. Това е пределът на
възможностите им.
Щях да кажа нещо в защита на мъжествеността си, но те имаха числено превъзходство, бяха ме обградили
и не успях да се сетя за остроумен отговор. Сигурно
точно това искаха да демонстрират.
– На мен ли го казваш? – отговори Мериан и ми по-
даде листа.
– Как се казва синът ти? – попитах аз.
– Скот. Но му викаме Скоти.
– На какъв пост играе?
– Питчър и защитник между втора и трета база –
обясни тя с грейнало лице. – Наистина е много добър.
Понечих да се подпиша на листа, но после казах:
– Имам нещо, което ще му хареса повече.
Издърпах с крак сака изпод седалката и го вдигнах в
скута си. Отворих ципа и порових вътре, докато не на-
мерих каквото ми трябваше. Една бейзболна топка.
Винаги нося в багажа си няколко бейзболни топки.
Рядко с цел да ги надписвам за почитатели, а предимно
да ги хвърлям по лошите. Като момчетата на Виктор
Борков. Бейзболните топки са страхотни оръжия. Но
не го казах на Мериан. Вместо това заявих:
– Винаги нося по няколко точно за такива случаи.
– Няма нужда – каза тя.
– За мен е удоволствие.
Надписах топката на Скоти и я подадох на стюарде-
сата.
– Ще пощурее от радост – усмихна ми се тя още
веднъж и кимна. – Много ви благодаря.
– Мисля, че току-що ѝ направи най-хубавия подарък
днес – каза Никол, докато Мериан се отдалечаваше.
– И на Скоти, надявам се.
– Определено – съгласи се тя и ме улови под ръка. –
Заслужаваш награда.
– Каква например?
– Обичайната.
Много си падам по обичайни работи
