Мнозина, дори приели православно свето кръщение, не намират разлики между православието и католицизма, освен тези за посоката на прекръстване и обетът за безбрачие на западните свещеници. Затова „Следвай ме” ще ви запознае с трите най-големи различия между двете по-стари деноминации в християнството.
Формалното разделяне на църквата става в 1054 г. в храма „Св. София“ в Константинопол. Делегати на Римокатолическата църква полагат върху светия престол документ, според който тя поема свой самостоятелен път. Съдържанието му прокламира, че след като църквата на земята няма свой видим глава (вярването на всички християни е, че невидим глава на църквата е Иисус Христос, б.а.) трябва да бъде поставен такъв видим нейн глава, при това за такъв да се смята Римският папа. Върховенството на Римския папа над целия християнски свят обаче противоречи на установеното от Христа Съборно начало. На него тогава се признавало само първенство по чест и се именувал „примус интер парес“- „пръв сред равни“, поради факта, че е столичен епископ на империята. На Четвъртия Вселенски събор през 451 г. с 28-о правило (решение, неподлежащо на промяна, б.а.) се потвърждава равенството между Константинополския и Римския патриарси.
Предпоставките за разрива между Източната и Западната църква започват още в 589 г. на поместния събор в Толедо, където епархиотите (подопечните на духовен глава, б.а.) на римския папа променят Символа на вярата, изиграло впоследствие носеща роля за задълбочаване на разрива, съществуващ и до днес. Първият Вселенски събор през 325 г. в град Никея, под патронажа на тогавашния римски император – Свети Константин Велики, приема първите осем негови члена, а останалите четири се приемат на Втория Вселенски събор в Цариград през 381 година. В Символа е записано, че вярваме в „Духа Светаго, Господа Животворящаго иже от Отца изходящаго, имже со Отцем и Сином споклоняемма…“ В Толедо прибавят, че „изхожда и от Сина“. В VIII век нововъведението навлиза трайно в мисленето на християните във франкската държава, негови застъпници са франкският крал Карл Велики и франкските епископи. В 809 г. на събора в Аахен Карл Велики потвърждава правилността и законността на Филиоквето. Папа Лъв III, който живее по това време, категорично се е противопоставял заедно с източните църкви и изобличил това чисто еретическо нововъведение, но през IX и X век учението все повече се разпространило в западноевропейските църкви. През 1014 година папа Бенедикт VIII окончателно утвърждава Символа на вярата с прибавката на филиоквето.
Особено дразнещо чувствата на православните християни е догматът на католическата църква от ХIХ век за главенството и непогрешимостта на папата. Догматът е приет на Първия Ватикански събор, състоял се на 8 декември 1869 г. и наричан от католиците Осми Вселенски събор. В него участвали 746 западни представители. На 18 юли 1870 г. с 533 гласа срещу 2 против и останали 211 души, които напускат събора, се приема догмата за папската непогрешимост. Според него, когато папата говори „екс катедра“, т.е. при изпълнение на своите пастирски и учителски задължения към християните католици, той е непогрешим.
Римокатолическата църква формулира и догмата за непорочното зачатие на Дева Мария. Той получава статута на неопровержима истина от 8 декември 1854 г. с була „Инефабилис Деус“ на папа Пий IХ. Догматът има за цел да отдалечи Дева Мария от греха и учи, че тя също е зачетана и родена без първороден грях. Това учение не намира никакво основание в Светото Писание.
