От: Красимир Илиев, куратор
След 26 години от последната изложба на Райко Алексиев е време да си припомним, кой е той. Дали е само име на галерия в София или знаков персонаж от трагичните събития от есента на 1944 година?
Роден е през 1893 г. в Солун от семейство на учители от Панагюрище. Семейството се мести от град на град до установяването им във Враца, където той рисува първите си карикатури и завършва гимназиално образование. Завършва литература в Софийския университет и посещава Рисувалното училище. Едва осемнадесетгодишен става сътрудник на хумористичното списание „Барабан“, а следващата година е редактор и основен карикатурист в хумористичното списание „ Людокос“.
През 1914 г. мери силите си с бащата на българската карикатура Александър Божинов в сп. „Смях“, изготвя Карикатурната седмица в изключително популярното илюстровано списание „Аз знам всичко“, прави първата си самостоятелна изложба във Враца. Следващата година обикаля като художник в Македония, с нарисуваното организира изложба в Постоянната художествена галерия – София. Въпреки отрицателните статии на Борис Вазов и Константин Щъркелов във вестник „Мир“, той продава почти всички картини и скици. Сред закупилите негови творби са: известни български български индустриалци, видни столични фамилии, царица Евдокия, както и Народния музей.
В годините на Първата световна война, с крайно острите си карикатури във водещите списания „Българан“ и „Барабан“, Райко Алексиев веюе е задминал доайена Александър Божинов. Издава сборниците „Душеспасителна книжица“ и „Щурец“.
След края на войната прави третата си самостоятелна изложба, участва в организирането на Дом на изкуствата. В годините на драматични събития – Деветоюнския преврат, Септемврийското въстание, атентата в църквата „Света Неделя“ и последвалия терор е встрани от бойното поле на карикатурата.
Пребивава в Германия, пътува в Италия – период, за който почти нищо не знаем. През 1925 г. режисира и играе главната роля в комедийния филм „Коварната принцеса Турандот“, инициира документалната лента „България в картини“, илюстрира и е съставител (заедно с Димитър Подвързвачов и Марин Влайков) на читанки за I, II и III отделение. Във вестник „Зора“ се раждат неговите герои Гуньо Гъсков и отец Тарапонти, там е и първата публикация на „Хумористична история на българския народ“.
Женитбата с младата актриса Весела Грънчарова е вероятно основният тласък да се впусне в авантюрата да издава самостоятелен хумористичен вестник, който се появява за радост на столичани в края на 1932 г. и продължава да излиза до края на Третото българско царство. Трескавата дейност по списването на седмичника „Щурец“ не се оказва пречка за другата общественополезна дейност на Райко Алексиев, като председател на Съюза на дружествата на художниците. По време на четирите си мандата открива галерията на ул. „Раковски“ 125, която сега носи неговото име, организира парични помощи за членовете на Съюза, защитава пред властите преследвани художници-комунисти.
След 9 септември 1944 г., единствено той сред другите арестувани карикатуристи Александър Божинов, Александър Добринов и Константин Каменов, е пребиван в продължение на повече от месец (без да остави писмени показания), докато е доведен до неузнаваемост и умира в болницата на Червения кръст.
Хората от поколението на Радой Ралин, които с нетърпение са очаквали появата на неговия „Щурец“, днес вече не са между живите. Ние, съвременниците трябва да се запитаме познаваме ли собствената си история от гледна точка не само на събитията, но и на вълненията на предишните поколения, които са преживяли бурните времена от първата половина на ХХ век. Може ли да ни развълнува или да ни разсмее сега нарисуваното от него? Дали е само един от най-добрите ни карикатуристи или е и живописец, чиито творби имат стойност за историята на българското изкуството? Изложбата в Софийска градска художествена галерия е повод да потърсим отговор на тези въпроси.
Тя може да бъде видяна от 18 юни до 14 юли.
