Едва ли има просветен българин, който да не знае името Чудомир и то да не предизвиква усмивка и позитивни чувства в него. Е, малцина си спомнят истинското му име – Димитър Христов Чорбаджийски, но като Чудомир го знаят. Защото хумористът с този псевдоним напълно се препокрива с името – той наистина е мирско, световно чудо. При Чудомир човек не може да определи кой от талантите му е по-голям писането или рисуването.

На 25 март 1890 г., в с. Турия е роден Димитър Христов Чорбаджийски по известен като Чудомир.

Той е седмото от осем деца в семейството на Мария Дончева и хаджи Христо Георгиев Чорбаджийски. През 1901 г. завършва началното си образование в родното си село Турия, а през 1904 г. – прогимназия в Казанлък. Намеренията на бащата са синът да стане офицер или търговец, но майката на Чудомир го подкрепя в желанието му да се занимава с рисуване. За този избор и за плановете на бащата разказва самият писател в своята автобиография:

„ Във Военното училище приемаха само синове на богатите и въпреки че в село имахме голям двор, не ме признаха за дворянин и отказаха да ме приемат. За свещеник също не ме харесаха, въпреки че ядях блажно през пости и вече нарушавах някои от десетте божи заповеди. Тогава той реши да ме направи бакалин, но като се увери, че съм раздавал стоки повече на вересия и везните се наклонявали все в полза на клиента, отчаял се съвсем. Тогава реших да постъпя в Рисувалното училище..“

До 16-годишна възраст учи в старозагорската гимназия „Иван Вазов“. През 1913 г. завършва четирите курса на Държавното художествено училище в София (мобилизиран е  по време на Балканската война), но се дипломира едва през 1919 г. във връзка с мобилизацията в Първата световна война. Учебният процес го сближава с Георги Машев, който го запознава с Димчо Дебелянов и Людмил Стоянов.

През 1921 г. се жени за своята колежка – художничката Мара Нонова. В периода 1920 – 1932 г. работи като гимназиален учител в Казанлък.

През 1932 г. се налага Чудомир да напусне учителското си място (по онова време действа закон, според който единият от семейните учителски двойки е трябвало да напусне държавната работа). Чудомир е поканен да поддържа хумористичната страница на вестник „Зора“. Тази дейност се изразява в изпращането на няколко разказа и карикатури месечно и продължава до 1940 г., когато Чудомир пише писмо до главния редактор на вестника, с което заявява оттеглянето си:

 „Настъпи период на преоценка на ценностите. Не съм съгласен с политиката на в. „Зора“. Не съм доволен от постигнатото. Изобщо гражданинът Димитър Чорбаджийски не може повече да понася твореца Чудомир.“

През 1929 – 1930 г. специализира в Париж: командирован е „да се запознае с методиката и пропедевтиката“ по рисуване в парижките училища. Престоява известно време и във Виена. През 1937 г. пътува до Рим, Венеция и Римини.

От 1938 г. е член на Върховния читалищен съвет, а през 1966 г. става народен представител в Петото народно събрание от район Павел баня. Става заслужил деятел на изкуството през 1965 г., а на 23 май 1967 г. получава званието народен деятел на културата.

Няколко дни преди смъртта си Чудомир предава на Серафим Северняк свитък с листове – „Драсканици в болницата“, включени в книгите „Избрани разкази“ (1967), „Под шарената черга“ (1981) и др.

Там с привичното си чувство за хумор Чудомир отбелязва: „Стари и добри мои приятели и другари, не съм се съмнявал ни за минута, че няма сърдечно да ме изпратите до „вечното ми жилище“, ако не вали дъжд.“. Една друга мисъл от същите записки вероятно може да бъде свързана с неговия избран край: „След като ме оперираха, доста време не можах да се обръсна и ми поникна бяла брада, та като се погледнах в огледалото, бях приятно изненадан, че приличам на Хемингуей. Ех, да имах и пушката му…“

На 26 декември 1967 г., в гр. София се самоубива като скача през балкона на третия етаж в болницата, в която се лекува. Два дни по-късно казанлъчани и хора, дошли от цяла България, изпращат Чудомир в последния му път. Погребват го по негово желание в градинката пред къщата му.

Цитати от Чудомир

• Ако животните имаха разум, те също биха вършили глупости като хората.
• Всички мъже обичат да разправят спомени за войните, защото тогава може най-много да лъжат в своя полза.
• Даже и лъвът е заставен да се пази от мухите.
• Даже и най-скъпият часовник има само 60 минути в час.
• Дорде открият таланта, заприлича на кранта.
• Дори и котките се облизват, кога ги похвалят.
• Дяволът бил баща на лъжата, но забравил да я патентова и затова сега предприятието му страда от свръхконкуренция.
• Една мъка ще занеса със себе си на оня свят — не можах да разбера тук, на земята, кое е ново и кое старо изкуство.
• Жената само когато я лае куче и минава мост над мътна река, не мисли за мъж.
• За богатия и дявола вари каша, а за бедния и в кървавицата има кости.
• За лоши кучета в село питай циганките, за хубаво вино — попа.“
• „Идеите са като брадите — мъжът ги придобива, когато достигне зрелост.
• Каква приятна тишина би настъпила, ако хората говореха само това, което са добре премислили.
• Каквото нареди дядо господ, това става. Решил един ден животът на Адама да не бъде толкова дълъг и толкова щастлив и създал Ева.
• Какъв духовен подем! Писателите станаха повече от читателите, ловците — повече от зайците и рибарите — повече от рибите.
• Кучето обича господаря си, а котката неговата къща.
• Където има брак без любов — там има и любов без брак.
• Мъжът започва да дири ум в жена си чак след като е опитал всичко друго у нея.
• Най-празният от нашите дни е оня, в който не сме се смели нито веднъж.
• Не гребенът реши главата, а времето.
• Никой не е по-силен от слабостите си.
• Никоя порядъчна пчела не чака съвет от дървеницата как се събира мед.
• Някои мислят, че единственото нещо, което им е нужно, за да водят дискусия, е устата.
• Няма лекарство за раждане или смърт, затова нека се порадваме на промеждутъка.
• Обичай ближния си, но остави жена му на мира…
• Писателят-хуморист често улеснява задачата на философа. Той спомага да разберем човешката природа по един приятен начин.
• Покаянието на лицемера е също така лицемерие.
• Първата и най-лошата от всички измами е самоизмамата.
• Той е добър човек за своето място, само че още не е изкопано.
• Той повишава гласа си, вместо да засили доводите си.
• Хуморът е двулик Янус, който с едното си лице се смее на плача на противоположното лице.
• Хуморът ни откъсва от дребното, от всекидневното, позволява ни, като се надсмиваме над себе си, да се взрем по-дълбоко в себе си.
• Човек, който обича да преяжда, копае своя гроб със зъбите си.
• Щом пълзиш като червей, не се сърди, че са те настъпили.