Чества се на 27 февруари заедно със Св. мчк Геласий

(Месни заговезни)

Преподобни Прокопий бил от Десетоградие, около Галилейско море (Палестина), поради което бил наречен Декаполит. От младост той се отдал на постнически и други подвижнически трудове, чрез които сърцето се очиства и духът се издига към Бога.

Когато настанало гонение против иконите от страна на император Лъв Исаврянин (717-741 г.) Прокопий се вдигнал в защита на иконите, като доказвал, че иконопочитанието не е идолопоклонство, понеже християните знаят, че кланяйки се пред иконите, те не се кланят на мъртва материя, а на живите светци, които са изобразени на иконите. Поради това Прокопий зверски бил мъчен, бит и с желязо стърган.

Когато след смъртта на Лъв Исаврянин иконите били поставени отново в църквите, Прокопий се върнал в своя манастир, където прекарал останалите си дни в мир. В дълбока старост той се преселил в небесното царство, където съзерцава ангелите и светците, чиито ликове почитал на земята.

Заедно със свети Прокопий се подвизавал с духовен подвиг и страдал ученикът му Василий, чиято памет се празнува на 28 февруари.

Чества се на 26 февруари заедно със Св. Порфирий, еп. Газки. Св. мчк Севастиан (Задушница)

„Винаги разпалван от божествена ревност,
показал си се като стълб на Православието,
възсиял в град София,
и с твоето благочестие мнозина си привел към Христос,
добри пастирю: светителю отче Серафиме,
моли Христос Бог да се спасят нашите души“.

Тропар, глас 4.

„Ако трябва в едно изречение да се обобщи онова, което владика Серафим е оставил като завет, то е „призив към покаяние, към благодатна промяна на живота и към съвършената добродетел – християнското смирение. Владика Серафим беше рядък пример на свят, благодатен йерарх с чиста пастирска съвест. Духовния живот в Христа, добродетелите, благочестието той смяташе за неотделими от твърдото изповядване на вечните истини на вярата, от дълга те да бъдат неизменно съхранявани. За него опазването и изповядването на истината беше част от живота в Христос, Който Сам е Живот и Истина. И всичко това той правеше с непоколебима твърдост, но кротко, без следа и от най-тънкия страстен порив.

Почитта към Владика Серафим в България започва веднага след неговата кончина и преминава през трудния път на утвърждаване, в контекста на църковно-каноническите, догматическите, литургическите, духовно-пастирските и обществените изисквания, с течение на много години, на много „за“ и „против“. Почит, която обаче с Божията благодат и молитвената помощ на владика Серафим се увеличава чрез народното преклонение и поставя въпроса за неговата канонизация.
Процесът на канонизация преминава и през трудния път на утвърждаване в различните форми и прояви на прославата на владика Серафим, което за нас – вярващите християни и богословите, познавайки категориите за придобиване на святост, е изискуемо условие за правилната и категорична канонизация. В контекста на проявите на святост, определени като прослава, тоест реализиране на святост и чудотворство след кончината на светеца, несъмнено можем да приложим този принцип и по отношение на живота на владика Серафим.

Кратък поглед в историята

С ходатайството на енориашите на църквата „Свети Николай“ в София, между които имало много военни емигранти, които познавали лично владика Серафим още от пребиваването му в Константинопол, на 31 август 1921 година с решение на Висшето църковно управление зад граница, епископ Серафим бил назначен за управляващ Руските православни общини в България [2] и настоятел на църквата „Свети Николай“ към руското посолство в София и руския манастир „Св. благоверен княз Александър Невски“ в Ямбол, Асеновградския “Св. Кирик и Юлита”, а също и на енориите във Варна, Пловдив, Перник, Русе, Пещера, Цариброд, Княжево и Шипка [3].

Владика Серафим пристига с брат си в България на 19 май 1921 г. До края на дните се живее в православна страна, управлявана от цар Борис, кръстник на последния руски император.

Владиката почитал много българския светец Йоан Рилски Чудотворец, като го наричал „красота и слава на Българската църква“ [4]. Свети Серафим сам написва акатист на св. Йоан Рилски, тъй като дотогава нямало такъв, създавайки великолепен образец на химнографската литература, който получава широко разпространение сред вярващите. Днес над гроба на владика Серафим в криптата на Руската църква е изобразен и св. Йоан Рилски.

Владика Серафим учел на смирение, кротост, непрестанно помнене на Бога и искрена любов към ближния: „В своя брат ние трябва да виждаме Ангел, на греха му да гледаме като на болест“. В най-сложните ситуации той учел според свидетелството на Евангелието: „бъдете незлобливи като гълъби и мъдри като змии“. Владиката казвал, че не е достатъчно само чистото изповядване на православната вяра, но и да се живее по тази вяра. Още от млади години той носел подвига на строгото постничество и непрестанната молитва, определени в последствие и като основен монашески подвиг на владиката. Владиката спечелил дълбоката любов на своите енориаши със своята вярност към Православието, искрено служение на паството, скромност и доброта. Той се отнасял към хората с неизменна ласка и обичал да повтаря думите на св. Амвросий Оптински: „От ласки – другие глазки“, наричал своите чеда „моя радост, мое съкровище, мои мили и ненагледни дечица“. Децата особено усещали искрената любов и доброта на сърцето му, непрекъснато ходели вкупом след него, а някои като го гледали, си мечтаели да отдадат живота си на Църквата и да станат свещеници или монаси. Владика Серафим оставял благодатна следа в душата на всеки, който идвал при него за благословение, съвет или утешение. Той горещо се молел за своите духовни чеда, по неговите молитви благополучно се изцелявали болни, разрешавали се и най-сложните проблеми. Владиката се молел и за своите врагове, покорявайки с любовта си недоброжелателите и гонителите. Той поразявал съвременниците си със своята прозорливост – неговите духовни чеда разказват за чудесни случаи на проявление на този негов благодатен дар, а самият той смирено казвал за себе си: „Не съм прозорлив, стана случайно“. Същевременно не одобрявал нездравите проявления в духовния живот, увлеченията по мистицизма и псевдодуховните преживявания.

Когато служел владика Серафим, богомолците, по думите на съвременници, усещали в храма необикновеното присъствие на Божията благодат. Една от неговите духовни дъщери си спомня: „Когато Владиката влизаше в олтара, събираше и възнасяше всички към Бога“. А едно малко момиченце веднъж по време на богослужение възкликнало: „Владико, вие ухаете на рай!“.

Като оценява високо епископското служение на владика Серафим, в края на август 1934 г. с решение на Архиерейския събор на Руската православна задгранична църква, епископ Серафим е възведен в архиепископски сан. В своето слово към събралите се първойерархът на Руската задгранична църква митрополит Антоний казва: „Не бива да сравняваме преосвещения Серафим с другите архиереи. Той се труди повече от всички нас, той е истински православен архиерей, който поставя Свещеното Писание над кариерата си“ [5].

До 1946 архиепископ Серафим е клирик на Руската православна задгранична църква и в качеството си на такъв представял руските православни общини в България на Руския православен архиерейски задграничен събор в Сремски Карловац (Сърбия) през ноември 1921 г. Неговите грижи обаче се простирали и върху нашата Българска православна църква, която била под наложена схизма от Вселенския патриарх (от 1872 г.) и оставала в изолация от православния свят. С множеството свои доклади владика Серафим допринесъл за снемането на схизмата през 1945 г. На 16 юни 1945 г. той преминава към Московската патриаршия, а по-късно получава дори съветско гражданство, с което спасява от репресии паството си.

Паството, което той обгрижвал, не било ограничено само в София, но и в провинцията. Живеейки в лишения, самият той тайно се грижел за бедните, като до края на живота си обитавал под наем скромна квартира в София. Грижел се ежедневно и за болния си брат архимандрит Сергий, а по молитвите му се връщали към живот безнадеждно болни хора. Въпреки множеството пречки, клевети и гонения във времената на войнстващия комунистически атеизъм владика Серафим основал манастира „Покров на Пресвета Богородица” в Княжево, който се оказва един от важните духовни и просветни центрове и след премените в България (1999 г.). “Идването на архипастира в България е явно проявление на Божия промисъл. Любов към Българската църква архиереят изпитвал още в Русия. Той всякога почитал преподобния Йоан Рилски” [6].

Преди всичко обаче владиката остава в спомените на съвременниците си със своята огромна любов към хората. Винаги строг към себе си, той следвал непрекъснатото молитвено правило и пребивавал в исихастки мистицизъм, като по този начин се отричал от своите човешки нужди и, съзерцавайки Бога в молитва, се доближавал до нуждите на другите около него. Любовта към постоянната молитва Серафим открива още по време на работата си върху дисертацията “Учението за смирението по “Добротолюбието”, защитена през 1908 г. Катедрата по нравствено богословие при Санкт-Петербургската духовна академия [7]. “По свидетелството на духовни чада на архиерея, богослужението, както и частната молитва, за него били необходими както дишането. Извършвал и Иисусовата молитва” [8]. Обичал да цитира св. Йоан Касиан като казвал: „Между безгрешието и светостта има цяла бездна”. Човекът, който се молил за враговете си на всяка Литургия, придобил особения дар на прозорливост (предвиждане на бъдещето), който смирено криел с думите „аз не съм прозорлив, това стана случайно”. Открито му било дори времето на собствената му смърт. Вече тежко болен, той шепнел на близките си „още пет дни”, „още четири дни…” [9]. За прозорливостта на владика Серафим като угодник Божий свидетелства митрополит Иларион (Димитър Цонев): „Мнозина считаха Владиката духовно прозорлив… Почитта и синовната преданост към епископ Серафим беше голяма по онова време, както сред руснаците, така и сред българите”. Самият митрополит Иларион по времето на владика Серафим бил още студент и изпитал върху себе си пророческата прозорливост, когато веднъж архиепископът казал за него: „Митя ще бъде монах” [10].

Владика Серафим се преставил в Господа на Неделя Православна, на 26 февруари 1950 г. Църквата не могла да побере множеството народ, желаещо да се сбогува с него. Много били плачещите в този ден, въпреки обещанието „ако имам дръзновение пред Господа, няма да ви оставя”. Един монах, който особено много скърбял при неговата смърт, в сънно видение видял владиката, който му казал : „Защо плачеш? Аз не съм умрял, аз съм жив”.

Духовният син на архиепископа Иван Шпилер си спомня: „Свидетелствам и дръзвам да потвърдя, че от владика Серафим обилно се изливаше Божия благодат, че той е бил постоянен и най-силен носител на тази благодат…” [11].

Една от неговите ученички със сълзи казала: „Сега неговите духовни чеда няма да могат както преди да му споделят мъките си. Владиката се усмихнал в отговор: „А вие ми пишете писма“ [12]. Тези думи получават широка известност. В неговата гробница, направена по решение на българския Синод в криптата под олтара на руския храм, започват да идват хора не само от всички краища на България, но и от чужбина и да носят със себе си бележки – „писмо“ – с молба за молитва за себе си и своите близки.

Архиепископ Серафим още преди смъртта си съветвал неговите духовни чада, както свидетелства архимандрит Александър, да му пишат писма като на жив човек: „Когато ви стане тежко, напишете ми писмо и го оставете на гроба ми. Ако получа милост от Господа, ще ви утеша и ще ви помогна” [13]. Това още веднъж доказва пророческата харизма на Серафим, което води до поклонение на хиляди вярващи в гробницата му в Руската църква “Св. Николай” в София.