В нощта на 12 срещу 13 март 2022 год., срещу празника Неделя  Православна, са били нанесени въздушни удари над Свято-Успенската светогорска лавра в Украйна, Донецка област.  

Въздушната атака е предприета на 12 март около 22:05 ч. Освен монасите, там е имало и 520 бежанци.

„Улучен е женският корпус. Сега изваждат ранените и загиналите изпод отломките“, съобщи шефът на местния офис на обществената организация „Стоп на корупцията“ Владимир Рибалкин.

По-късно монахът от лаврата Тихон Скрипченко поясни, че „Слава Богу, всички са живи, но има ранени, а децата са изплашени“.

В разрушеното крило са били настанени жени и деца.

„Хората дойдоха именно в лаврата с надежда да се скрият от ужасите на войната. Какво ще стане сега? Ако не бъде възстановено електрозахранването и продължат да ни бомбардират, ни очаква катастрофа. Сега хората седят в подземията, братята им осигуриха вода, на децата е дадена храна, оказваме медицинска помощ.“ – споделя монахът във Фейсбук.

ВИДЕООБРЪЩЕНИЕ НА МИТРОПОЛИТ АРСЕНИЙ

Днес, на 12 март, към края на Всенощното бдение в Неделя на тържеството на Православието, в 22:00 ч., в Свето-Успенската светогорска лавра бе нанесен авиационен удар. Падна бомба непосредствено около моста, който съединява десния и левия брегове на Северски Донец и Лаврата с гр. Светогорск. В резултат на взрива бяха избити прозорците на Успенския събор в Покровския храм, както и хотелът на Лаврата, в който към момента отсядаха 520 бежанци, основно от Харков. От тях 200 души са деца. Някои от тях получиха наранявания от парчета стъкло, защото бяха разбити и прозорци и врати в трите етажа на хотела.

Към настоящия момент хората се намират в подземията на Лаврата, в стресова ситуация. Децата са в истерия. Искам да кажа,че към момента на авиационния удар в гр. Светогорск живееха заедно с местните и бежанците около 10 000 мирни жители. Нямаше никакви военни съединения нито на територията на града, нито на територията на Свето-Успенската светогорска лавра. Тоест, ударът бе нанесен по мирен град, и по една от трите светини на Украйна – Свето-Успенската светогорска лавра.

Ние – братя, поклонници и бежанци, – се обръщаме към всички, от които зависят подобни действия. Това е безумие – да се нанасят въздушни удари по мирни жители и хора, които са избягали от войната, от бомбите и обстрелите. Историята на Светогорската лавра вече познава такъв опит – от 2014-2015 година, когато жителите на Славянск, Краматорск и Дебалцев намираха тук убежище. Но никога не се е случвало по мирния Светогорск и по Лаврата да бъдат нанасяни бомбени удари.

Разбира се, степента на разрушения предстои да бъде оценена напълно утре, защото сега нямаме електричество. Това също за нас е много важно, тъй като основно чрез манастирските кухни и котелни, работещи на електричество, ние приготвяме храна не само за братята, но и за всички бежанци, които са се обърнали към Лаврата. Утре ние ще се постараем да снимаме и осветим случилото се в пълна степен и пълен обем. Към настоящия момент, около един след полунощ, ние настанихме всички бежанци и поклонници, които бяха с малки наранявания, и ги превързахме на място. Сега хората малко или много се успокоиха.

Но всички – братя и жители – цяла нощ се намират в подземията, защото последва съобщение, че се правят приготовления за още един авиоудар. Не разбирам кому и защо е нужно това. Призовавам всеки, който ме чува като наместник на Свято-Успенската светогорска лавра,  и който има възможност да повлияе на създадената ситуация, да спре тези безумни бомбардировки и удари по абсолютно мирни градове и мирни хора.

Източник:православие.бг

Снимки: ФБ

Чества се на 14 март (27 март ст.стил), а от римокатолиците – на 11 юли

Монашеството се развило на Запад много по-късно, отколкото на Изток. Главен основател на монашеския живот на Запад се счита преподобни Бенедикт Нурсийски, който пръв въвел определен устав, приет в почти всички обители.

Преподобни Бенедикт се родил около 480 г. в гр. Нурсия, Италия, и в юношеска възраст бил изпратен в Рим да се учи и възпитава в училище. Развратният живот в столицата възбудил в Бенедикта такова негодувание и възмущение, че на 16 годишна възраст той решил да остави света и да се оттегли в пустинно място недалеч от Рим. Той започнал да живее в пещера в пълно усамотение. Само един инок от съседния манастир знаел за неговото жилище и му донасял оскъдна храна. Така прекарал момъкът три години в постоянна молитва, която едничка му помагала да смири вътрешните вълнения и да понася трудовете и лишенията на отшелническия живот.

Случайно овчари открили жилището на пустинника. Започнали да идват при него люде от околните селища за наставления. Скоро се разчуло, че Бог му дарувал голяма духовна мъдрост и сила да лекува болести. Славата на преподобни Бенедикт се разпространила далече; посетителите се събирали на тълпи около неговата пещера. Иноците от съседния манастир го помолили да стане техен игумен, но преподобни Бенедикт не се съгласявал. Той не одобрявал разпуснатия живот на италианските иноци и предвиждал, че неговите строги правила няма да се понравят на братята. Така и се случило, когато той най-после се съгласил да приеме духовното ръководство. Щом поискал да въведе по-строг живот в манастира, иноците възнегодували и някои от тях искали да го отровят. Но злият замисъл не сполучил: чашата с отровното питие се счупила щом преподобни Бенедикт направил с ръка над нея кръстния знак. Бенедикт простил на злосторниците, оставил манастира и отново се оттеглил в предишната пещера. Но усамотението станало за него сега невъзможно. Множество люде се заселвали около него, като желаели да се ползват от неговите наставления и от духовното му ръководство. Постепенно се образували манастири с по дванадесет иноци във всеки манастир. Всички признавали над себе си началството на Бенедикт, който ги ръководел с голяма мъдрост и с голям духовен опит.

Намерил се един завистливец на славата на преподобния, един недостоен свещеник, на име Флоренций. Той възбудил част от братята против игумена и преподобни Бенедикт решил да се пресели на друго място. Той заминал за най-южната част на Италия, в Кампания. Там, в отдалечените и глухи местности, селското население още се покланяло на идоли и не знаело за християнската вяра. На преподобни Бенедикт се понравила местността на планината Касино, заселил се в нея и скоро няколко братя се присъединили към него. На тая планина стояло още идолско капище, обкръжено от дъбрава, посветено на римския бог Аполон, и народът още принасял жертви на идола. Преподобни Бенедикт изсякъл дървата, почнал да учи на истинската вяра идващите селяни и скоро обърнал много идолопоклонци към Христа. Капището било разрушено и на негово място преподобни Бенедикт построил църква в чест на св. Йоан Кръстител. Скоро се събрали толкова много подвижници, че се образувал голям манастир, който станал средище и майка – манастир на цялото западно монашество. Бенедикт написал устав за своите братя, които започнали да се наричат по неговото име – бенедиктинци.

Преподобни Бенедикт Нурсийски умрял в Монте Касино при гр. Неапол в 543 г., като няколко дни по-рано узнал за своята смърт. Житието на св. Бенедикт е написано от св. Григорий Велики, папа Римски.

Чества се на 2 юни и на 13 март (пренасяне мощите на св. патр. Никифор)

Св. Никифор бил син на знатен и благочестив гражданин на Цариград на име Теодор, който претърпял изтезание и изгнание, задето почитал светите икони. Той получил от родителите си християнско възпитание, подкрепено от примера на техния собствен живот. Майка му била участница във всички изпитания на своя мъж, като го последвала и в изгнанието. А след неговата смърт тя се преселила в Цариград, гдето младият Никифор получил бляскаво образование.

В званието секретар на двора на императрица Ирина и като императорски пълномощник, Никифор присъствал на VІІ Вселенски събор (787 г.). Отегчавайки се от придворния живот, той оставил двореца и се усамотил при Босфора, като прекарвал живота си в научни трудове, пост и молитва. В туй време той построил църква и основал манастир. В 806 г. Никифор, след смъртта на патриарх Танасий, бил избран за цариградски патриарх: приел отначало монашество, после свещенически сан и бил възведен на патриаршески престол в самия ден Пасха. Във време на посвещението той държал в ръка своето обещание да пази истините на православната вяра. Като приел управлението на Църквата, той преди всички обърнал внимание на поведението на духовенството и взел мерки против разпуснатия живот в столицата. С еретиците встъпил в последователна и постоянна борба. Скоро той се проявил като изповедник, указвайки твърда съпротива на иконобореца император Лъв Арменец. На всички старания на императора, чрез ласки и закани да го склони на своя страна, Никифор отговарял:“Напразни са твоите трудове господарю! Ние не можем да изменим древното предание, ние почитаме изображенията на светците както Кръста и Евангелието“. И след това, търсейки подкрепление в молитвата, той убеждавал православните да се пазят от еретиците и да се не боят от преследванията за правото изповедание. В църквата „Св. София“ той съборно извършил всенощно бдение, молейки Бога за мир в Църквата и за избавяне от ереста.

Като узнал за това и като се опасявал от народен метеж, императорът пратил царедворци в църквата да кажат на патриарха: „Защо смущаваш народа и го възбуждаш против царската власт?“ Патриархът казал да съобщят на императора: „Ние сме се събрали в Божия дом не на съвет против царя, а на славословие Божие и за да се молим, Господ да унищожи ереста и да утвърди всички в единомислено православие!“

След беседата с народа патриархът се отправил в двореца, за да успокои и убеди царя. “Не въвеждай в светата Църква нечестиво мъдруване! – казал му той. – Не трябва да се спори за онова, което вече отдавна е отхвърлено от светите отци и е предадено на анатема“. Императорът с гняв изгонил от двореца патриарха и всички, които били с него. Епископите били пратени в разни места на заточение, а свещениците и монасите били предавани на различни мъчения и затвор, за да ги склонят към ереста. Патриархът временно бил оставен на длъжността си, понеже имало опасност от бунт сред народа.

В 814 г. императорът свикал събор от свои съмишленици епископи, които повикали на събора патриарха, но Никифор наредил да им кажат, че те нямат право да бъдат съдии в неговата област. Тогава епископите го обявили за лишен от сан, а императорът го пратил на заточение отначало в един манастир, основан от самия патриарх, а после в друг, близо до Цариград. Там св. Никифор Изповедник починал през 818 година. Мощите на св. Никифор били пренесени в Цариград в 846 година.

В подобен свят се роди Спасителят Иисус Христос, за да възвести „Благоприятната Господня година“, т.е. времето на духа, приоритетите на благодатното Небесно Царство пред относителните земни блага. Чрез проповедта Си Той направи достояние на всички Откровеното Учение, а с живота и делата Си и най-вече с Голготската си Жертва доказа, че това Учение не е човешка доктрина, а свръхестествено Благовестие и Божие изпълнение.

Три години апостолите бяха със своя Божествен Учител. Те чуха всичките Му слова, видяха всичките Му чудеса. И като истински свидетели Той ги изпрати да бъдат учители на народите и да проповядват по цял свят „Евангелието на Божията благодат“. Това беше най-висшето звание, най-високото служение и най-отговорната мисия, която Господ Иисус Христос възложи и повери на човеци.

Гонени, преследвани, бити с камъни, лишени от всичко, онеправдани и скърбящи, апостолите извършиха чудеса: затулиха уста на лъвове, угасиха огнени стихии, притъпиха мечове, освободиха народи от робство, победиха царства. Те обърнаха света от мрака към светлината, вградили примера и живота си в делото за обновяването и облагородяването на човечеството. В основата на този подвиг беше отново вярата в Единия, Истинския Бог.

А днешната неделя, първа от Великия пост, светата Църква нарича Православна, защото в нея се възпоменава победата, която апостолската света вяра удържа през първите три века над външни врагове ­ езичници-гонители, а през четвърти, пети, шести, седми и осми ­ цели пет века, над вътрешни врагове ­ еретици, които застрашаваха да изопачат Христовото учение, и разколници, които се домогваха да разделят Църквата, да я отслабят и унищожат.

Неделята е Православна, защото на този ден Църквата почита и паметта на всички борци за тържеството на Православието.

Този празник е учреден в 842 година, след окончателната победа над еретиците-иконоборци на Седмия вселенски събор през 787 година в град Никея и на Цариградския поместен събор през 840 г.

„Православието е носител на Христовата истина. В него е запазено Христовото учение чисто и непроменено, така както е предадено от Спасителя и от Неговите апостоли, независимо от вековните борби против него.“