Монашеският му избор е повлиян от руската калугерка Мария Дохтовора, той беше един от двамата митрополити, за които не бяха намерени данни и дори картон за сътруничество на Държавна сигурност
Ловчанският митрополит Гавриил почина рано тази сутрин след кратко боледуване, съобщиха от Българската православна църква – Българска патриаршия. Той беше приет за лечение във Военномедицинска академия в София с тежък панкреатит. Впоследствие състоянието му се усложни и той беше поставен в изкуствена кома в продължение на около седмица.
„Негово Високопреосвещенство ще остане в историята на Българската православна църква – Българска патриаршия като изряден архиерей, ревностен монах, горещ молитвеник, духовник с дълбока и искрена вяра и истински Христов последовател, който не само със словото си, но и с целия си живот, слово и дела благовестеше евангелската истина", се казва в съобщението.
Днес (22 ноември, неделя), след 14:00 ч. на митрополит Гавриил ще бъде положено за поклонение в параклиса „Св. цар Борис“ в Синодалната палата в София. През следващите дни Синодът ще засегада извънредно, за да определи деня и чака на неговото погребение.
Ловчанският митрополит Гавриил е роден на 16 юли 1950 г. в София със светското име Цветан Методиев Динев. Детството си прекарва в тогавашна Чехословакия, където живее със семейството си от 1953 до 1966 г. След завръщането си в България завършва Висшия институт по архитектура и строителство през 1973 година.
Пътят му към монашеството започва още по време на студентските години, когато се запознава с епископ Партений Левкийски, който става негов духовен наставник и изповедник. През 1973 г. се установява в Клисурския манастир „Света Петка“ край Банкя, където посвещава живота си на православната вяра. Дядо Гавриил сочетеше като своя духовна майка пребиваващата по онова време там монахиня – рускиня Мария Дохторова. Впоследствие той написа нейната биография. И тъй като тя е оставила траен отпечатък в живота му, ще разкажем накратко за нея и неспокойните й пътувания от Западна Европа в бившия социалистически лагер в едни твърде нееднозначни години. Сама по себе си, Лидия Николаевна Дохторова (светското й име), е родена през 1896 г. в Киев, в богато и интелигентно семейство. В навечерието на Първата световна война Лидия постъпва да учи в историко-философския факултет в Москва. Междувременно завършва медицински курс и посвещава голяма част от времето си в грижи за ранените в лазаретите. Не завършва обучението си. Семейството ѝ решава да я изпрати в Рим. След дълги скитания през Одеса, Истанбул, Атина, Рим и Флоренция младото момиче, свършило всичките си средства за препитание, тръгва пеша за Париж. Впоследствие Лидия отива в Сърбия и Черна гора, където известно време живее при единствената по онова време монахиня там – 60-годишната сестра Анна. През 1920 г., на Покров Богородичен, Лидия става послушница. Пътува до манастира „Жабка“ в Бесарабия, Съветския съюз, където остава няколко десетилетия. Там нейна духовна наставничка става юродивата в Христа майка Диодора. През 1954 г. моли да отиде в България, разрешават й и се заселва в полуразрушения манастир „Света Петка“ над Банкя. Вътрешният мир на тази жена така и остава неизвестен на мнозина. Загадка е самото й идване в нашата страна и най-вече допускането й от властите тук точно в годините на агресивен атеизъм. По-късно с нея се запознава покойния вече митрополит Гавриил и й е чест гост, още като студент по инженерство.
Цветан Методиев Динев (неговото светско име) приема монашеско пострижение на 27 декември 1979 г. и му дават името Гавриил. През 1984 г. завършва задочно Софийската духовна семинария, след което специализира богословие в Московската духовна академия. През 1986 г. защитава докторска дисертация и е възведен в архимандритско достойнство. От септември 1986 г. до 1991 г. е предстоятел на Българското църковно подворие в Москва. След завръщането си в България през 1991 г. е назначен за протосингел на Софийската митрополия, а от 1994 г. отново поема игуменството на Клисурския манастир „Света Петка“. На 19 октомври 1998 г. в Рилския манастир е ръкоположен за епископ с титлата „Макариополски“ и става викарий на Софийския митрополит. На 21 януари 2001 г. е избран за Ловчански митрополит, а на 28 януари същата година изборът му е канонически утвърден. Следват различни административни длъжности в синода. От старата кохорта покойни вече митрополити, той и покойния Доростолски Амвросий бяха двамата, на които не бяха разкрити досиета и картончета за сътрудничество към Държавна сигурност. Личен спомен за него е на авторът на тези редове. Когато излезе списъка на сътрудниците от БПЦ, той позвъня на автора и каза :“Чакам за лекар в поликлиниката. Мен и дядо Амвросий има ли ни?“ Като чу, че ги няма, не скри задоволството си. По време на проблемите на подворието на РПЦ в България преди няколко години, митрополит Гавриил остана поддръжник на Руската църква. По време на разкола в БПЦ името му се свършваше с православна банка „Свети Никола“ с руска връзка и внесени авоари на Българската православна църква в нея. Той обаче отричаше, както и синода за съществуването на тази банка. Така беше в годините 1992 – 1998 – взаимни обвинения, клевети, дори подправяне на документи, заради които и много от нелицеприятните твърдения по адрес на покойния Ловчански митрополит Гавриил остават в сферата на хипотезите. Факт обаче е, че той до края си остана с топло отношение към Руската православна църква под омофора на патриарх Кирил Гундяев. Владиката беше в т. нар. списък на достопочтените за избор на патриарх и два пъти беше в тройката кандидати за поста – веднъг след кончината на дядо Максим и втори път след смъртта на дядо Неофит.
Независимо от противоречията, които в някои моменти личността на Ловчанския митрополит Гавриил възбуждаше, като всеки земен човек имаше и своите добри страни. За които знаят хората, познаващи го отблизо.
Поклон пред паметта му!
Променлива облачност













