Чества се на 3 април.

Преподобни Никита произхожда от Кесария Витинска, от благочестиви родители. Баща му, на име Филарет, като загубил съпругата си, която на осмия ден от раждането на Никита отишла при Господа, се постригал в монашество. Отрокът бил отгледан и възпитан от своята баба, майка на баща му, която тогава още била жива. Като станал пълнолетен и вече бил научен на книга, преподобният Никита се предал в служба на Бога.

Отначало служел в църквата като парамонар и се упражнявал в четенето на Божествените книги, а после отишъл при един отшелник, на име Стефан, мъж добродетелен; получил от него добри наставления, преподбни Никита, следвайки съвета, му се отправил към Мидикийския манастир, основан от преподобни Никифор, който бил там игумен. Той охотно приел Никита, прозирайки в него Божията благодат, и го постригал за монах. Тук преподобни Никита със своите подвизи в поста, смирението, послушанието с добродетелния си живот скоро надминал всички монаси. Преди да изтекат седем години от деня, когато се заселил в манастира, убеден от настоятеля, той приел сан презвитер, посветен от Тарасий, светейшия цариградски патриарх. Тогава преподобният Никифор, поради старческа немощ, предал управлението на манастира на Никита, въпреки нежеланието му. И преподобни Никита, вместо своя отец Никифор, управлявал за добро манастира, бдително пасял словесното стадо и го умножавал чрез примера на своя добродетелен живот: мнозина, чувайки за неговото богоугодно житие, се отричали от света и идвали в обителта да слушат наставленията на преподобния за пътя към спасението и там оставали. Чрез Христовата благодат, в продължение на немного години, броят на братята се увеличил до сто.

Тук бил и блаженият Атанасий, мъж дивен и наистина достоен за почит. Презрял заради Бога този свят и неговите похоти, блаженият Атанасий заминал тайно от родителския дом в един манастир, с желанието да започне монашески подвиг. Кроткият и смирен нрав, тихите ласкави думи, най-овехтелите окъсани дрехи, които покривали тялото му, отличавали Атанасий. Безкрайна суровост пронизвала живота на този, който бил получил изнежено светско възпитание, като син на богати родители. Такъв добродетелен мъж, прекарал много години в монашески трудове, била довела в Мидикийския манастир любовта към преподобния наш отец Никита и славата на неговото ангелоподобно житие. И за двамата преподобни, Никифор и Никита, блаженият Атанасий бил желан събеседник и съжител. След някое време, по тяхна молба, Атанасий приел длъжността иконом на манастира. Все едно една душа и един разум в две тела – тъй управлявали манастира блажени Атанасий и преподбни Никита, наставлявали братята с дума и пример във всички добродетели, та съвършено да угодят на Бога, – те насаждали у братята любов, поучавали ги на смирение, били зорки стражи на тяхната душевна и телесна чистота, подкрепяли немощите на малодушните, правите утвърждавали, падащите вдигали с най-различни наставления и увещания, и когато единият от тях бивал външно суров наставник, другият убеждавал кротко и милостиво. Двамата били обичани от всички и братята приемали словото им като да излиза от Божии уста.

Но не могли да живеят докрай заедно двамата тъй добродетелни наставници. След няколко години преподобни Атанасии, на 26-ия ден от октомври, се преставил в Господа. После и преподобният Никифор, създател и пръв игумен на Мидикийския манастир, след много труд и болести, си заминал при Господа, на 4-тия ден от май. Тъй преподобни Никита осиротял, като изгубил и своя духовен отец Никифор, и любимия си другар, преподобни Атанасий.

Когато блаженият отец Никифор се преставил, всички братя помолили преподобния Никита да приеме сана и да се нарече игумен. Докато преподобни Никифор бил жив, свети Никита не приемал игуменския сан, макар че изцяло управлявал манастира вместо своя отец свети Никифор, дълги години немощен от старост. Поради големите молби на братята, и особено заради настояването на мнозина отци от другите манастири, той приел този сан и получил благословението на светейшия цариградски патриарх Никифор, приемникът на Тарасий. Към предишните си трудове преподобният Никита прибавил нови, когато с Божията помощ започнал да управлява манастира като игумен, с грижата за спасението на поверените му души. В прослава на Своя угодник Бог му дарил благодатта да изцерява недъзи и да изгонва бесове.

По онова време още не била прекратена ереста на иконоборството. На престола седнал Лъв, наречен Арменец, петият, който носел това име. Подражавайки на предишния свой съименник, нечестивият Лъв Исаврянин, той също като него повдигнал гонение срещу православните и светиите. Той търсел помощници съмишленици и намерил няколко велможи, от които най-големи привърженици на иконоборската ерес били двамина – Йоан, наречен Спекта, и Евтихиан. От лицата със свещенически сан привлякъл на своя страна Йоан, наречен Граматик, нов Тертул, избран съсъд на дявола, и някой си Антоний Силей; а от монашеския чин Леонтий и Зосима, който наскоро бил уличен в разпътство, наказан с отрязване на носа и умрял срамно. Заедно с тях царят се утвърждавал в неправилната вяра, а те със своите съвети го поощрявали за борбата, която вече бил повел срещу Църквата.

Несправедливо свалил от престола праведния пастир, светейшия патриарх Никифор, постъпил така и с останалите православни архиереи, като ги изпратил всички на заточение из разни страни и места, а също така и преподобния Теодор Студит. Поставил на Цариградския патриаршески престол един от своите съветници – мирянина Теодот, с прозвище Каситер, по вяра еретик, човек с греховен живот, който уж за да го лекува (той казвал, че е болен от стомах), а всъщност заради греха, държал при себе си една робиня, която се занимавала с лечебно изкуство. И отново срещу православните започнало същото гонение поради почитанието на светите икони, каквото било по-рано и при Лъв Исаврянин и неговия син Копроним.
Царят еретик Лъв Армянин и съмишленика му лъжепатриарх Теодот свикали в Цариград свое беззаконно сборище, и самите те, бидейки под клетва, проклели православните, божествени и благословени свети отци. А които пък не били съгласни с това неправедно сборище, тях предавали на най-различни мъки и на смърт. Когато еретическото сборище приключило, царят повикал при себе си игумените на най-големите манастири, а сред тях и божествения наш отец Никита, за когото и разказваме. Отначало с лъжливи речи царят се опитвал да ги привлече към своето зловерие, но после, като видял, че те не се подчиняват на волята му, затворил ги в различни тъмници, всеки поотделно, и се замислил: как да постъпи по-нататък с тях?
Преподобни Никита престоял много дни в смрадната тъмница. Самият смраден тъмничен затвор бил за светеца немалка мъка, но освен това при него всеки ден идвали най-различни безсрамни хора, недостойни дори за човешкото име. Те обиждали и укорявали светия старец с хулни и срамни думи и го унижавали всякак. Преподобният прекарал много дни в затворнически страдания; след това царят заповядал да го отведат на заточение на изток, в град Масалеон. Било люта зима и старецът претърпял много беди от студа, снега и вятъра, облечен в своите леки дрехи.

Царят постъпил така и с останалите честни игумени, като изпратил всекиго поотделно в изгнание. Но после, като поразмислил в себе си, че като държи заточени онези, които са над всякаква скръб, той не само няма да постигне успех, но дори ще ги подтикне към по-голямо усърдие в отстояването на своето учение, царят, който бил непостоянен в помислите и ума си, променил своето намерение. Преподобни Никита прекарал само пет дена в Масалеон като изгнаник, тъй като царят заповядал той и другите игумени незабавно да се завърнат във Византия. Обратния път преминали още по-бързо и от дългото пътешествие и от страшния мраз светецът едва останал жив. Когато всички игумени били доведени във Византия, царят заповядал да ги поставят под надзор, докато реши по какъв начин да ги привлече към единомислие със себе си. Зимата минала, настъпила Светата Велика Четиридесетница, а и празникът Света Пасха. Тогава царят предал затворниците на споменатия вече Йоан Граматик, научен на красноречие от самите дяволски уста, за да ги измъчва както си поиска. Като ги затворил поотделно в различни тъмници, той ги изтезавал не по-малко отколкото езичниците – светиите. Затворите били тесни, мрачни, смрадливи и причинявали тежки мъки на затворниците, които нямали никакви удобства, дори легла. През мъничко прозорче им подавали като на псета мръсен и мухлясал хляб, колкото да не умрат от глад, и мътна, воняща вода.
Еретиците, като виждали, че отците по-скоро са готови да умрат, отколкото да отстъпят от правоверието си, измислили срещу тях следната хитрост. Те казали:
– Не искаме от вас нищо друго, освен само веднъж да се причастите в църквата заедно с патриарх Теодот със Светите Тайни; нищо повече няма да правите и всеки ще си отиде свободен в своя манастир, със своята вяра и разбирания.

Не от желание да избегне страданията и не поради страх от мъките, но заради прилежните молби на отците и от почит към старините им, преподобният Никита, въпреки своята воля, отстъпил пред увещанията им и излязъл. Пред него стояли животът и смъртта. Той по-охотно би избрал смъртта за православието, отколкото живота, но този път решил да се вслуша в настояванията на светата дружина, чиито права вяра и добродетелен живот му били известни.
Всички заедно отишли при лъжепатриарха. За да ги склони по-лесно към общение с него, той ги отвел в едно молитвено място, нарочно украсено с икони, та отците, при вида на светите икони, да направят заключение за правоверието на патриарха. Теодот отслужил Литургия и те приели причастие от неговите ръце, като чули от устата му следните думи: „Който не почита светите икони, анатема да бъде!“ Патриархът казал така не защото той самият почитал светите икони на Спасителя, но поради лицемерие пред отците, за да не се усъмнят те и да встъпят в общение с него. После, когато всички се разотишли по манастирите си, преподобни Никита започнал сърдечно да скърби, че е имал общение с лъжепатриарха Теодот, лицемерния лъжец. Малкото отклонение от правия път светията си приписал като цялостно заблуждение.
След това Никита открито вървял из града и безстрашно учел хората да спазват правилните догми, установени от светите отци на Седмия вселенски събор.

Царят, като видял твърдостта на неговите убеждения, изпратил свети Никита на заточение на острова на света мъченица Гликерия. Този неголям остров се наричал с името на светата мъченица, защото там почивали нейните свети мощи и на нейно име били построени голяма църква и манастир, поверени от властта на еретиците на един евнух на име Антим. Този човек съвсем не се отличавал с доброта. Той бил влъхв, светотатец, способен на всякакво зло, неприятен, лукав, горд и немилосърден. Тамошните жители за неговото безсърдечие и зъл характер го наричали Каиафа. Антим приел изпратения при него светец и като използвал властта, която му била дадена, започнал усилено да го измъчва. Като затворил Божия угодник в най-тясната тъмница, подложил го на непрестанни мъчения, като не му позволявал дори да надзърне вън от тъмницата, самият той пазел ключа, и заповядал да му подават оскъдната храна през един съвсем тесен отвор.

Преподобният страдал в тъмницата шест години, до гибелта на богопротивния цар Лъв Армянин. Когато той бил неочаквано убит от своите войници и на престола се възкачил Михаил от Амория, наричан Травлий или Валвос, започнали да освобождават светите отци от веригите и заточенията и да ги пускат на свобода. Тогава бил освободен и преподобният отец Никита, игуменът на Мидикийския манастир, мъченик без проливане на кръв, мъжественият изповедник на православието, непобедимият воин Христов. Той не отишъл в своя манастир, а се заселил в едно уединено място, недалеч на север от Византия, като искал да живее безмълвно. Той не проживял дълго време там, след продължителните си страдания, но на мнозина оказал чудни благодеяния със силата на целебната благодат. Преди своята кончина, след всички преживени в изгнание страдания, той за последен път се разболял, в събота се причастил с Божествените Тайни, а в неделя, на разсъмване, се представил пред Господа на третия ден от месец април.

В столицата и околностите веднага станало известно за неговата кончина. Скоро от града и отвсякъде се събрало множество народ от двата пола, и от двата чина, духовния и светския, братя от Мидикийския и от други манастири, дошли и двама епископи, свети Теофил Ефески и свети Йосиф Солунски. Като приготвили според обичая честното тяло на светия отец, те го положили в ракла, отнесли го на един кораб и отплавали в Мидикийския манастир. Блаженият Павел, плусадски епископ, заедно с множество монаси и миряни посрещнали тялото на брега, вдигнали го на рамената си и го понесли в манастира. По пътя станали дивни чудеса: недъгави се изцелявали и бесновати се избавяли от лукавите духове. Една жена, която дълго време страдала от кръвотечение, само като се докоснала до светите мощи на преподобния, в същия миг получила изцеление. Сред църковното пеене на псалми и подобаващи песни, положили преподобния от лявата страна на притвора, в гробницата на починалия преди свети отец Никифор, първия игумен на тази обител. И след погребението също ставали много чудеса и тези, които идвали с вяра, получавали изцеление, за слава на Христа, нашия Бог, прославян от Своите светии. На Него, с Отца и Светия Дух да бъде от всички чест и слава, и поклонение, сега и винаги, и във вечни времена. Амин.

Стълбата към небето

„Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.“ (Мат. 7:13-14)

„А те твърде много се чудеха и говореха помежду си: а кой може да се спаси? Иисус, като ги погледна, казва: за човеците това е невъзможно, ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно.“ (Марк. 10:26-27)

Светата Църква употребява много и различни средства, за да поддържа бодро нашето разположение в трудовете на богоугаждането и усърдието за спасението на душата, особено в тези дни на покаяние и пост. Миналата неделя тя ни предложи да честваме и да се поклоним на светия Кръст Господен, за да ни каже: не се страхувайте от кръста на самоотвержението и саморазпъването. Сега тя предлага на нашето внимание „Лествицата“ (стълбата), която възлиза до небето, дава ни и пример в лицето на нейния автор св. Йоан Лествичник.

Може би за мнозина четенето на „Лествицата“ на св. Йоан ще предизвика страх и смущение. „Та нима може някой да се изкачи по тази стълба?“ ­ ще си помислят мнозина.

За човека е невъзможно, но не и за Бога, защото за Бога всичко е възможно.

Можем да поемем по пътя на духовния живот, уповавайки се на тези слова, а не на своите сили. От нас Господ изисква само според мярата на нашите човешки сили, според мярата на човешкото ни разбиране, останалото ще получим от Божията благодат, от Божията помощ.

Ето защо, пристъпвайки към четенето на „Лествицата“, не бива да си поставяме като задача изкачването на недосегаемата й височина. Задачата на подвизаващия се е да работи за Господа през целия си живот. А какви ще са плодовете, зависи от Божията благодат.

Първото стъпало на „Лествицата“ изисква от нас определено отношение към света. Нужно е да противопоставим себе си на света. Да прокараме черта. Да се отречем от него. Първото слово на св. Йоан Лествичник е „За отричането от света“, а следващото, втората степен ­ „За безпристрастието“.

Онези, които се боят да направят тази вътрешна крачка, св. Йоан ободрява със следните думи:

    „В самото начало на отричането осъществяваме добродетелите с усилия, по принуда и с мъка; но преуспявайки, преставаме да скърбим или скърбим по-малко, а когато плътското ни мъдруване бъде победено и пленено от усърдието, тогава вече ги извършваме с голяма радост и ревностно, със силно желание и божествен плам.“

През много скърби трябва да влезем в Царството Божие“ ­ казва св. апостол Павел. Скърби очакват и всеки новопоел по пътя на духовния живот. Прекалено силна е властта на светския живот над нас, за да можем без болка, без тъга, без скърби да отсечем вътрешните окови, свързващи ни със света. Но опитът на подвижниците ни дава надежда и сила. Той ни говори за резултата. За това, което ни очаква, ако не се спрем по средата на пътя, а „преуспеем“ и победим „плътското мъдрувание“, и се издигнем над нещата от този свят. Тогава този подвиг на отречението ще всели в нас радост. Божественият плам ще загори в нас и светлина ще ни облее.

    „Желаещите да работят истински за Христа ­ съветва св. Йоан ­ да приложат преди всичко старание, с помощта на духовните си отци и собствения си разум да си изберат подходящо място и начин на живот, път и обучение… всеки трябва да прецени кой път съответства на качествата му.“

Тази препоръка св. Йоан отправя не само към подвизаващите се в монашество, а и към нас, хората в света. Поелите по пътя на духовния живот в света, вътрешно отреклите се от него, макар и да не живеят в манастир, неминуемо и външно трябва да променят своя начин на живот. Нужен е и някакъв външен режим на живота, установен със „собствения разум“, но със знанието и съгласието на духовника.

    „Който истински е възлюбил Господа, който истински желае и търси бъдещото Царство, който истински скърби за греховете си, който наистина помни за вечните мъки и страшния съд, който истински се бои как ще напусне този свят, той вече никога няма да обикне нещо временно“ ­ пише св. Йоан Лествичник.

Пък и как да го обикне? Този горен Йерусалим, това вечно Царство ­ открие ли се то пред духовните очи ­ осветява светския живот с особена светлина. Човек вижда колко нищожни и призрачни са съблазните на света. Всички земни грижи са суета. Временното, преходното ще му се стори като съновидение. Ще разбере колко страшни са греховете против Господа. Ще разбере колко справедливо се наказват с вечни мъки душите, обикнали временното и отхвърлили Христа.

    „Ако е възненавидил света, той се е избавил от огорчение. Ако някой има пристрастие към каквото и да е видимо, той още не се е избавил от него, защото как няма да се опечали, лишавайки се от любима вещ“.

В началото на човек му се струва, че да се отрече от света, означава да избере път, незнаещ радост.

Светската радост му се струва единствената радост в живота. Но това е самозаблуждение. Това е заблуда на бесовете. Тази привидна светска радост опустошава душата, става източник на униние, разочарование, безгранична тъга.

    „Някои хора, които живеят в света, нерадиво ме питаха: „Как ние, живеейки с жени и заплитайки се в светски грижи, можем да подражаваме на монашеския живот?“ Аз им отговорих: „Всичко добро, каквото можете да вършите, вършете; никого не укорявайте, не ощетявайте, не лъжете, пред никого не се гордейте, никого не мразете, посещавайте църковните събрания, бъдете милосърдни към нуждаещите се, никого не съблазнявайте, не се докосвайте до чуждо легло, бъдете доволни от вашите жени. Ако постъпвате така, не ще бъдете далече от Царството Небесно.“

В наши дни този отговор на св. Йоан Лествичник има особено значение.

В днешно време манастирският живот е достъпен за малцина. Духовният живот на християнина сега трябва да протича в условията на живота в света. Те трябва да създават невидими, „духовни“ манастири от своя живот, най-вече чрез молитвен подвиг. Сега малцина могат да живеят зад каменните манастирски стени, отделящи този суетен свят от християнския, Божия. Но значи ли това, че не трябва да се издигат стени между единия и другия свят?

Да издигнем стените на тези невидими за човешкото око манастири чрез молитва, борба със страстите, чист живот, отричане от своята зла воля, подвизи и работа за Господа, като се уповаваме на Божията благодатна помощ. Да не осъждаме, да не лъжем, да угасим враждата в сърцата си, да бъдем милостиви и чисти по сърце ­ и вътрешният ни живот ще стане за нас манастир. Да градим тези невидими манастири, духовни манастири. Да се скрием в тях от суетата на света. Великият пост е благоприятно време за това. Амин.

Свещ. Йоан Карамихалев