Чества се на 8 май ( на 26 септември и на 30 юни) заедно със Преп. Арсений Велики

Свети апостол и евангелист Йоан Богослов бил син на Зеведей и Саломия, дъщеря на Йосиф Обручник. Той бил призован да проповядва Евангелието от рибарските мрежи. Когато нашият Господ Иисус Христос, вървейки покрай Галилейско море, си избирал апостоли между рибарите и вече бил призовал двама братя, Петър и Андрей, тогава Той видял и други двама братя – Иаков Зеведеев и Йоан, които кърпели мрежите си в лодка с баща си Зеведей и ги призовал. Като оставили веднага лодката и баща си, те тръгнали след Иисуса Христа.

При самото си призоваване свети Йоан бил наречен от Господа „Син на гърма“, защото богословието му трябвало като гръм да се чуе по целия свят и да изпълни цялата земя. И той вървял след благия си Учител, поучавайки се от излизащата от устата Му премъдрост; и бил много обичан от своя Господ Христос заради съвършеното си незблобие и девствената си чистота.

Но и той проявил към обичащия го Учител любов, по-голяма от любовта на останалите апостоли: понеже през време на доброволните страдания на Христа всички те, оставяйки своя Пастир, побягнали, а едничък той неотлъчно гледал всички мъчения Христови, състрадавайки Му сърдечно, плачейки и ридаейки заедно с Пречистата Дева Мария, Майката на Господа и не напуснал заедно с нея пострадалия за нас Син Божий до самия кръст и смъртта на Спасителя. За това при кръста той бил даден от Господа за син на Пречистата Дева Мария: висейки на кръста, Господ, „като видя майка Си и стоещия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти! После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си“ (Иоан 19:26-27). И той се отнасял към нея с всяко уважение, като към своя майка и й служел до честното и славното й успение.

А в деня на нейното успение, когато носели честното и свято тяло на Божията Майка за погребение, свети Йоан вървял пред одъра й с блестящ като светлина царски скиптър, който свети архангел Гавриил донесъл на Пречистата Дева, възвестявайки й пренасянето й от земята на небето.

След Успението на Пресвета Богородица свети Йоан се отправил заедно с ученика си Прохор в Мала Азия, където му се паднал жребий да проповядва Словото Божие. На четиринадесетия ден от пътуването той стигнал до едно крайбрежно село. Като влезли в селото, те помолили за хляб и вода и като се подкрепили, се отправили към Ефес.

Веднъж в Ефес имало празник на Артемида и целият народ празнувал в бели дрехи, тържествувайки и ликувайки пред Артемидиния храм; а срещу храма стоял идол на тази богиня. И ето, свети Йоан, като се възкачил на високо място, застанал близо до идола и гръмогласно изобличил слепотата на езичниците, че не знаят кому се покланят и че вместо Бога почитат бяс. А народът се изпълнил с ярост от това и хвърлял камъни срещу апостола, но нито един камък не го улучил; напротив, камъните убивали тези, които ги хвърляли. Свети Йоан, като издигнал ръце към небето, започнал да се моли – и веднага на земята настанала жега и голям зной и паднали до двеста души от множеството, и умрели, а другите едва дошли на себе си от страх и умолявали свети Йоан за милост, понеже били обхванати от ужас и трепет. А когато апостолът се помолил на Бога, всички мъртви възкръснали и паднали пред Йоан, и, като повярвали в Христа, се кръстили. Пак там, на едно място, наричано Тихи, свети Йоан изцерил един парализиран, който лежал от 12 години. Изцереният прославил Бога.

След като светият апостол извършил и много други знамения и мълвата за чудесата му се разпространила навсякъде.

В това време Римският император Домициан повдигнал голямо гонение срещу християните и свети Йоан бил наклеветен пред него. Като задържал светеца, областният управител на Мала Азия го изпратил вързан в Рим при кесаря, където заради изповядването на Христа светият апостол най-напред изтърпял удари, а после бил принуден да изпие чаша, пълна със смъртоносна отрова. Когато по словото Христово: „и ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди“ той не получил никаква вреда от нея, тогава бил хвърлен в котел с кипящо масло, но и оттам излязъл невредим. И народът викнал: „Велик е християнският Бог!“. А кесарят, като не дръзвал повече да измъчва светия, го счел за безсмъртен и го осъдил на заточение на остров Патмос.

Като пристигнали на остров Патмос, те предали послание на управителя. А Мирон, тъстът на управителя, приютил свети Йоан и Прохор в дома си. Мирон имал по-голям син на име Аполонид, който имал в себе си пророкуващ бяс, предсказващ бъдещето; и всички считали Аполонид за пророк. В мига, в който апостолът влязъл в Мироновия дом, Аполонид изчезнал безследно; той избягал в друг град, боейки се да не би пророкуващият бяс да бъде изгонен от него. Когато в Мироновия дом се вдигнали вопли за Аполонид, от него дошло известие, че светият апостол го е прогонил от дома с магьосничеството си и че не може да се върне дотогава, докато той не бъде погубен.

Като прочел писмото, Мирон отишъл при своя зет – управителя, за да го извести за случилото се; а управителят, като хванал апостола, искал да го хвърли на зверовете. Но светият помолил управителя да потърпи малко и да му позволи да изпрати своя ученик при Аполонид, обещавайки да го върне у дома му. Управителят не възпрепятствал изпращането на ученика, но самия апостол оковал с две вериги и го пратил в затвора. И свети Прохор отишъл при Аполонид с Иоановото послание, в което било написано следното:“Аз, Йоан, апостол на Иисуса Христа, Сина Божий, до пророкуващия дух, живеещ в Аполонид, заповядвам в името на Отца и Сина, и Светия Дух: излез от Божието създание и никога не влизай в него, но остани сам в безводни места извън този остров, далеч от хората.“

Когато свети Прохор отишъл при Аполонид с това послание, бесът веднага излязъл от него. Аполонид възвърнал разума си и все едно, като че станал от сън, тръгнал с Прохор обратно към своя град. Но не влязъл веднага в дома си, а първо отишъл в затвора при Йоан и припадайки в нозете му, въздал му благодарност за това, че го е освободил от нечистия дух. Като узнали за завръщането на Аполонид, родителите, братята и сестрите му се събрали заедно и се радвали, а апостолът бил освободен от оковите.

После Мирон с жена си и с децата си се кръстили и настанала голяма радост в Мироновия дом. А после и жената на управителя, Хризипида, дъщеря на Мирон, приела свето кръщение със сина си и с всички свои роби; след нея се кръстил и мъжът й, Лаврентий, управител на този остров, като при това се отказал от властта си, за да може по-свободно да служи на Бога. И свети Йоан останал заедно с Прохор три години в Мироновия дом, проповядвайки Словото Божие. Тук със силата на Иисуса Христа той извършил много знамения и чудеса: изцерявал болни и прогонвал бесове, с една своя дума разрушил Аполоновия храм с всичките му идоли и кръстил мнозина, след като ги обърнал към вярата в Христа.

След време бил убит император Домициан. След него Римския престол заел Нерва, който бил добър човек; той освободил всички, изпратени на заточение. Освободен заедно с другите, свети Йоан намислил да се върне в Ефес, понеже вече бил обърнал към Христа едва ли не всички жители на Патмос. А християните, като узнали за това негово намерение, го умолявали да не ги напуска. Тъй като апостолът не искал да остава с тях, но желаел да се върне в Ефес, те го помолили да им остави за спомен поне Евангелието, което той написал там. Защото, като заповядал веднъж на всички пост, той взел със себе си своя ученик Прохор и като се отдалечил от града, се изкачил на висока планина, където прекарал три дни в молитва. А след третия ден загърмял силен гръм, блеснала мълния и планината се разклатила; Прохор от страх паднал на земята. Като се обърнал към него, свети Йоан го повдигнал, сложил го до дясната си ръка и рекъл:

– Запиши това, което ще чуеш от устата ми.

И като издигнал очите си към небето, отново се помолил, а след молитвата започнал да говори: „В начало беше Словото“ – и нататък.

А ученикът внимателно записал всичко, което чул от устата му; така и било написано светото Евангелие, което апостолът, след като слезли от планината, наредил на Прохор отново да препише. И той се съгласил да остави преписа в Патмос за християните, съгласно тяхната молба, а първоначално написаното Евангелие задържал при себе си. На същия остров свети Йоан написал и книгата „Откровение“.

А когато достигнал Ефес, християните го посрещнали с неизказана радост. И той бил приет с чест. Пребивавайки тук, той не преставал да се труди, като винаги учел народа и го наставлявал на пътя на спасението.

Когато апостолът навършил повече от сто години, той излязъл от дома на Домн заедно със седем свои ученици и като стигнали до едно място, им наредил да седнат там. Вече наближавало утрото, той се отдалечил на разстояние един хвърлей камък и започнал да се моли. После, когато учениците му, съгласно неговата воля, му изкопали кръстообразен гроб, той заповядал на свети Прохор да отиде в Йерусалим и да остане там до кончината си. Като дал последни наставления на учениците си и като ги целунал, апостолът рекъл:

– Вземете земя, моята майка, и ме покрийте с нея.

И учениците му го целунали и го покрили до коленете, а когато той отново ги целунал, тогава го покрили до шията, положили покривало върху лицето му и като го целунали още веднъж, с голям плач го покрили напълно. Като чули за това, някои братя дошли от града и разкопали гроба, но не намерили нищо там и твърде много плакали; след това, като се помолили, те се върнали в града. И всяка година, в осмия ден на месец май, на гроба му се появявало благовонно миро и по молитвите на светия апостол подавало изцеление на боледуващите в чест на Бога, прославян в Троица във вечни векове. Амин.

Чества се на 7 май

Когато излязла повеля от римския император Максимилиан (305–311 г.) да бъдат принуждавани християните да се покланят на езическите богове, началниците на полковете повиквали при себе си всички служещи в тяхното ведомство, за да узнаят има ли между тях християни. В един полк стотникът с висок глас заявил на началника, че той от детинство е християнин и нява да се отрече от вярата си. Всички старания да го склонят да се отрече останали напразни. Тогава го свързали и отправили при воеводата Вивиан. Този християнин се казвал Акакий.

На увещанията на воеводата, Акакий отговорил с твърдо изповядване на вярата си. “Аз ще заповядам жестоко да те мъчак – казал воеводата, – ако не послушаш царската повеля и не се поклониш на нашите богове, по чиято милост царете царуват и победителите тържествуват. Нима ти мислиш, че си по-умен от всички ни? Вразуми се и престани напразно да се надяваш на човека, наричан Христос, Който по закон бил осъден и разпнат!”

– Ти се заблуждаваш – отговорил Акакий – и тежко грешиш, като казваш, че по милост на езическите богове царете царуват. Те царуват по волята на нашия преблаг Господ. А що се отнася до моето упование на Иисуса Христа, Когото ти наричаш човек, то цнай, че Господ наи Иисус Христос е Син Божи. Той заради нашето спасение дошъл на земята, станал човек и доброволно претърпял кръстна смърт. Но това ти ще разбереш само тогава, когато станеш християнин.

– А как твоят Бог не наказва смъртно царете, които му се противят – попитал воеводата, – ако Той е всемогъщ?

– По това именно трябва да познаете Неговата сила и благост – отговорил Акакий. – Оскърбяван от вас, езичниците, Той дълго търпи туй, за да могат вярващите в него да извършват своя подвиг.

Воеводата се учудил на разума на християнина и го запитал дали се е учил.

– Не – отговорил той, – аз умея да чета само молитви. Но Бог помага на Своите раби. От самото начало за проповядване на Своето слово Той не избрал ни знатни, ни богати люде, ни учени и мъдри философи, а люде прости и неучени, бедни рибари, за да може Неговато непостижима сила и премъдрост да се прояви в тяхната немощ – тях ги ръководел и научавал Светия Дух.

– Остави безполезното многословие – казал воеводата – и ми кажи: ще се покориш на царската повеля и ще се поклониш ли на боговете?

– Както по-рано ти отговорих, така и сега ти казвам: Аз съм християнин и на идоли не принасям жертва!

– Жал ми е за твоята младост, понеже виждам, че не си на повече от 25 години, и не бих искал да те мъча. Но ти ше ме принудиш към това, ако не се откажеш от своето безумие.

– Не безумие, а благоразумие е да останеш верен на Бога, Който досега ме е пазил чрез Своето милосърдие – отговорил християнинът.

Воеводата дълго увещавал Акакия и се стараел да промени неговите убеждения. Но младият християнин, просвещаван от Светия Дух, му отговарял с мъдрост и непоколебима твърдост. Воеводата заповядал жестоко да го бият, като казал :”Да видим, ще му помогне ли Бог!” Кръвта на мъченика се леела под тежките удари, но той само повтарял:”Спасителю Христи, помогни на твоя смирен раб! Господи Боже, не ме оставяй!” – и търпеливо понесъл изтезанията. Като го видял изтерзан и обагрен от кръв, воеводата му казал:”Ще се поклониш ли сега на боговете?”

– Не! – отговорил мъченикът. – Аз имам Господ, Който ме укрепява. Преди изтезанието ме смущаваше известен срах. Но когато започнах да страдам, Господ ме укрепи чрез Своята помощ, и аз съм готов всичко да понеса, като твърдо се надявам на моя Бог.

Разгневеният воевода заповядал да усилят още повече мъченията на Акакий, но с нище не можал да победи вярата му и да го склони да се отрече от Христа. След изтезанието той бил затворен в тъмница. Една седмица по-късно воеводата получил повеля от началника си да пристигне в гр. Византион и да доведе със себе си престъпниците, за да бъдат съдени. Воеводата взел и Акакия заедно с другите. Изнемогващият от рани, от дълъг път и от жажда мъченик с вопли зовял Господа, като Го молел за помощ; и внезапно се чули от небето думите:”Бъди мъжествен, Акакий!” Тия думи чули и някои от спътниците на Акакий, които паднали пред нозете му и го молили да ги научи на закона Христов.

– Аз самичък съм човек неграмотен и неучен – казвал им мъченикът. – Но помня онова, на което са ме научи свещеникът.

И поучавал своите спътници на Онова, което знаел за Христа, и някои то тях повярвали. На другия ден след пристигането на затворниците в гр. Византион воеводата заповядал на тъмничния стражар да заключи Акакий отделно във вътрешна тъмница, да го окове във вериги и няколко дни да не му дава храна. С глад и жажда той мислел да пречупи волята му и да го принуди да се отрече от вярата си. Заповедите на воеводата били изпълнени, но през прозореца на вътрешната тъмница другите затворници видели, че мястото, където е затворен Акакий, е озарено от чудна светлина, че ангели измиват и превързват раните му и му предлагат храна и питие. Те казали това на стражаря, който видял същото, но като влязъл в тъмницата, намерил Акакий да стои сам.

След една седмица Акакий бил повикан на съд. Като го видял здрав и бодър, воеводата започнал да мъмри стражаря, че той за пари е пускал при затворника роднини и приятели, които му донасяли всичко нужно. И стражарят и всички затворници разказали на воеводата за чудните посетители, които всяка нощ се явявали в тъмницата, където е затворен мъченикът. Воеводата предал отново акакий на жестоки изтезания. Но когато всичко се оказало напразно, той решил да го изпрати на тракийския управител Флакин. Той му написал писмо, в което обяснил, че не бил в състояние да склони тоя войник да изпълни царската воля, и затова го праща при прекия свой началник, който има по-голяма власт. Тракийският управител затворил Акакий в тъмница, но по ходатайството на жена си, която била християнка, не го подложил на мъчения. Като прочел в писмото на воеводата сведенията за страданията на Акакий, тракийският управител разбрал, че е невъзможно да го склони да се отрече от Христа и го осъдил на смърт. Флакин бил толкова удивен от непоколебимата издръжливост на мъченика при страшните страдания, че дори строго укорил Вивиана, че е подложил на такива мъчения един римски офицер, а не го е осъдил и предал незабавно на свърт.

Изведен вън от град Византион – бъдещия Цариград, на определеното за смъртно наказание място, Акакий застанал на колене и извикал: ”Слава на Тебе, Боже! Благословено да бъде името Ти, Господи, загдето мене, недостойния, Ти удостои с честта да се наричам мъченик Христов!” Светият мъченик бил посечен с меч на 8 май 303 година. Християните благоговейно погребали тялото му.

Топар

Твоят мъченик, Господи,
при своето страдание прие от Тебе, нашия Бог, нетленен венец,
Защото, имащ Твоята подкрепа, мъчителите повали
и съкруши на демоните безсилната дързост:
с неговите молитви спаси нашите души.